Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Но аз никога не съм и сънувала подобно нещо — казвам спокойно. — Никога не съм мислила такова нещо, нито съм казвала такова нещо, нито съм писала такова нещо. Никога не съм заговорничила с когото и да е, жив или мъртъв.

— Но сигурно сте съжалявала, когато Джон Фишър беше екзекутиран — казва тя бързо. — Такъв добър човек, такъв свят човек?

— Съжалявах, че се противопостави на краля — казвам. — Но аз не съм се противопоставяла на краля.

— Е, тогава, нали съжалявахте, когато кралят изостави вдовстващата принцеса Катерина Арагонска?

— Разбира се, че съжалявах. Тя беше моя приятелка. Съжалявах, че този брак е невалиден. Но не казах нищо в нейна защита и положих клетвата, с което потвърдих, че бракът е невалиден.

— И искахте да служите на лейди Мери дори когато кралят обяви, че тя е незаконородена. Зная, че искахте, не можете да отречете това!

— Обичах лейди Мери и все още я обичам — отвръщам. — Готова съм да ѝ служа, каквото и да е положението ѝ в света. Но не искам нищо от нея.

— Но мислите за нея като за принцеса — притиска ме тя. — В сърцето си.

— Мисля, че кралят трябва да реши това — казвам.

Тя прави пауза, изправя се и набързо обикаля тясната стая.

— Няма да ви търпя чук завинаги — предупреждава ме тя. — Казах на съпруга си, че не мога да давам подслон на вас и дамите ви цяла вечност. А милорд Кромуел ще иска да сложи край на това.

— Ще бъда щастлива да си тръгна — казвам тихо. — Бих приела като свое задължение да остана тихо и кротко в дома си и да не се виждам с никого и да не пиша на никого. Не ми останаха синове. Ще виждам само дъщеря си и внуците си. Бих могла да обещая това. Биха могли да ме освободят срещу честната ми дума.

Тя се обръща и ме поглежда, с оживено от злоба лице, и се изсмива неприкрито на нищожността на надеждите ми.

— Какъв дом? — пита. — Предателите нямат домове, те губят всичко. Къде си мислите, че ще отидете? В големия си замък? В прекрасното си имение? В красивата си къща в Лондон? Никое от тях вече не е ваше. Никъде няма да отидете, освен ако не признаете. А аз няма да ви търпя тук. Има само едно друго място за вас.

Безмълвно я чакам да назове именно онова място на света, от което се ужасявам най-много.

— Тауър.

Отвеждат ме, възседнала коня зад един от стражите на Уилям Фицуилям. Потегляме преди зазоряване, докато небето бавно просветлява, а птиците започват да пеят. Яздим по тесните пътеки на Съсекс, където тревните ивици край пътя са осеяни с маргаритки като със звезди, а белите цветчета на глога са покрили като пяна живите плетове, покрай ливади, в които тревата расте гъста и тучна и цветята са истински вихър от багри, а пойните птици леят своите песни, сякаш изпитват наслада от самия живот. Яздим цял ден, чак до Ламбет, където ни чака обикновена баржа без украса, без знаме, развяващо се на пилона. Явно Томас Кромуел не иска гражданите на Лондон да ме видят как влизам по стъпките на синовете си в Тауър.

Пътуването по водата е странно, почти подобно на сън. Сама съм, в баржа без отличителни знаци, сякаш съм захвърлила семейните си знамена и името си, сякаш най-после съм свободна от опасното си наследство. Здрачава се и слънцето залязва зад нас, плъзвайки дълъг пръст от светлина по протежение на реката, а водните птици летят към брега и се настаняват, сред плясък на криле и крякане, за нощта. Някъде в крайречните ливади чувам кукувица и си спомням как Джефри се ослушваше за първата кукувица на пролетта, когато беше малко момче и живеехме със сестрите в „Сион“. Сега абатството е затворено, Джефри е съсипан, и само тази вероломна птица, кукувицата, още се обажда.

Заставам на кърмата и поглеждам назад към завихрената сива водна диря зад нас, гледам как залязващото слънце обагря покритото с редици от перести облаци небе в розово и златисто. Плавала съм по тази река много пъти в живота си; била съм в баржата за коронацията, като почетна гостенка, под собственото си знаме, бях най-заможната жена в Англия, удостоена с най-високи почести, с четирима красиви синове, застанали до мен, всеки от тях — подходящ да наследи името ми и моето състояние. А сега нямам почти нищо, и безименната баржа се плъзга тихо надолу по реката, незабелязана. Докато приглушените удари на барабана и гребците поддържат ритъма, а баржата се движи напред по водата на равномерни тласъци, чувствам, че това е било някакъв сън, всичко е било сън, и че сънят отива към края си.

Когато тъмният силует на Тауър се показва, голямата назъбена решетка на шлюза се вдига плавно при приближаването ни; комендантът на Тауър, сър Уилям Кингстън, чака на стъпалата. Спускат подвижния мост и аз тръгвам спокойно към него, с високо вдигната глава. Той се покланя много ниско, когато ме вижда, и забелязвам, че лицето му е бледо и изопнато. Хваща ме за ръка да ми помогне да стигна до стъпалата, и когато тръгва напред, виждам момчето, което е стояло скрито зад него. Виждам го и го разпознавам, и сърцето ми спира при вида му, сякаш са ме разбудили грубо и знам, че това не е сън, а най-лошото нещо, случило се в един много дълъг живот.

Това е моят внук Хари. Това е внукът ми Хари. Арестували са момчето на Монтагю.

Той надава радостни викове, че ме вижда: именно това ме кара да заплача, когато ръцете му обгръщат талията ми и той танцува около мен. Мисли си, че съм дошла да го отведа у дома, и се смее от възторг. Опитва се да се качи на борда на баржата, и са ми нужни няколко мига, преди да успея да му обясня, че самата аз съм затворница, и виждам как личицето му побелява от ужас, докато се опитва да не заплаче.

Хващаме се здраво за ръце и тръгваме заедно към тъмния вход. Настанили са ни в градинската кула. Изоставам назад и поглеждам сър Уилям. „Не тук“, казвам. Няма да му кажа, че не мога да понеса да бъда затворена там, където брат ми безкрайно дълго чакаше свободата си. „Не тази кула. Не мога да се справя със стълбите. Твърде високи са, твърде стръмни. Не мога да се качвам и да слизам по тях.“

— Няма да се качвате и да слизате по тях — казва той с мрачен хумор. — Само ще се качите. Ще ви помогнем.

Почти ме пренасят нагоре по витото кръгло стълбище до стаята на първия етаж. Хари има малка стая над моята, с изглед към моравата. Аз имам по-голяма стая, от която се разкрива гледка към моравата през прозореца, и към реката — през малко стреловидно прозорче. В нито едно от огнищата не е запален огън, стаите са студени и неприветливи. Стените са от гол камък, по който тук-там са издълбани имената и знаците на предишни затворници. Непоносимо ми е да търся името на баща си, или на брат си, или имената на синовете си.

Хари отива до прозореца и посочва братовчед си, момчето на Кортни, на една от тесните алеи долу. Той е настанен с майка си Гъртруд в кулата Бийчъм; техните стаи са по-удобни, Едуард е много отегчен и много самотен, но той и майка му получават достатъчно храна, и тази зима са им дали топли дрехи. С високия дух на единайсетгодишно момче, Хари вече е по-бодър, доволен, че съм с него. Предлага ми да посетя с него Гъртруд Кортни, и е потресен, когато му казвам, че не ми е позволено да излизам от стаята си, че когато дойде да ме види, ще заключат вратата зад него, и може да излезе едва когато дойде някой страж да го пусне. Той ме поглежда, с намръщено невинно лице, сякаш озадачен.

— Но нали ще можем да си отидем у дома? — пита той. — Нали скоро ще си отидем у дома?

Почти събирам смелост да го уверя, че скоро ще си отиде у дома. Може и да има доказателства, истински или скалъпени, срещу Гъртруд, може да скалъпят нещо срещу мен, но Хари е само на единайсет, а Едуард е тринайсетгодишен, и срещу тези момчета не може да има никакво друго обвинение освен факта, че са родени Плантагенети. Мисля си, че дори кралят не може да е стигнал толкова далеч в страха си, че да държи две такива момчета в Тауър като предатели.

Но после спирам с уверените си размишления, спирам и си спомням, че баща му доведе брат ми тук точно на тази възраст, точно по тази причина, и брат ми излезе само за да мине по каменната пътека до Тауър Хил, до ешафода.

Парламентът се събира на заседание и Кромуел представя пред нето Указ за лишаване от граждански права, в който обявява всички нас, Плантагенетите, за предатели, без съдебен процес или доказателства. Самото ни име е престъпление, притежанията ни са конфискувани в полза на Короната, децата ни — лишени от наследство. Името на Гъртруд и моето са изброени сред тези на мъртъвците.

Представят дузините писма, за които се твърди, че са написани от Гъртруд, представят едно писмо, което съм написала на сина си Реджиналд, за да го уверя в обичта си, което така и не му е било предадено, а после лично Томас Кромуел вдига една торба и като уличен фокусник измъква емблемата, която Том Дарси ми даде, бялата копринена емблема с избродираните пет рани на Христос, с бялата роза отгоре.

Залата остава безмълвна, когато Томас Кромуел изважда емблемата с красноречив жест. Може би се е надявал, че ще избухнат гръмко, крещейки, че искат главата ми. Кромуел я представя като решаващо доказателство за вината ми. Не ме обвинява в никакво престъпление — дори сега, да държиш бродирана емблема в стара ракла в къщата си не е престъпление — а двете камари, на общините и на лордовете, почти не реагират. Може би са се наситили на лишаване от граждански права, може би им е дотегнало от смърт. Може би много от тях имат точно такава емблема, скътана в стара ракла в къщите си в провинцията, от времето, когато са се надявали, че може да настъпят добри времена, когато имаше множество поклонници, потеглили на поход за Божията милост. Във всеки случай, това е единственото доказателство, с което разполага Кромуел, а аз ще бъда задържана в Тауър по желание на негово величество, и внукът ми Хари и Гъртруд и малкото ѝ момче също трябва да останат тук.