Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Уилям дава заповед и един домашен прислужник тръгва пред нас към страничната част на сградата, където стаите в кулата са разположени една над друга около кръгло стълбище. Изкачвам се уморено, бавно, всяка кост в тялото ме боли. Но въпреки това, тъй като не ми позволяват да отида сама, няма да се държа за парапета и да се влача с усилие нагоре, докато някой гледа. Уилям идва с мен, и въпреки че копнея да седна пред огъня и да вечерям, той отново ме пита какво знам за Реджиналд, и дали Джефри е възнамерявал да избяга при него.

На другата сутрин, преди закуска, докато казвам молитвите си, той идва отново при мен, и този път в ръката му има книжа. Веднага щом напуснахме дома ми в Уорблингтън, са претърсили стаите ми, обръщайки ги надолу с главата в търсене на нещо, което може да се използва срещу мен. Намерили писмо до сина ми Монтагю, което бях написала до средата; но в него не пише нищо, освен че трябва да е верен на краля и да се уповава на Бог. Разпитали са отговорника на кухнята ми, клетия Томас Стандиш, и го накарали да каже, че според него Джефри може да си замине. Уилям придава голямо значение на това, но аз си спомням разговора и го прекъсвам:

— Грешите, милорд. Това беше, след като Джефри се нарани, докато беше задържан в Тауър. Страхувахме се, че може да умре, затова мастър Стандиш каза, че се бои, че Джефри може да си отиде.

— Виждам, че сте непостоянна в думите си, милейди — казва Уилям ядосано.

— Нищо подобно — казвам простичко. — И най-вече бих предпочела да не си разменям никакви думи с вас.

Готова съм да ме посети отново след закуска, но Мейбъл е тази, която идва в личната ми стая, където слушам как Катерина чете кратката молитва за деня, и казва:

— Милорд отиде в Лондон и няма да ви разпитва днес, мадам.

— Радвам се — казвам тихо. — Защото е уморително да повтарям истината отново и отново.

— Няма да се радвате на това, когато ви кажа къде отиде — заявява тя злобно и тържествуващо.

Чакам. Вземам ръката на Катерина.

— Замина да даде показания срещу синовете ви на процесите срещу тях. Ще бъдат обвинени в държавна измяна и осъдени на смърт — казва тя.

Говори за бащата на Катерина, но аз съм стиснала здраво ръката ѝ и двете поглеждаме право към Мейбъл Фицуилям. Няма да заплача пред такава жена, и се гордея със самообладанието на внучката си.

— Лейди Фицуилям, би трябвало да се срамувате от себе си — казвам тихо. — Никоя жена не бива да бъде толкова безсърдечна към скръбта на друга жена. Никоя жена не бива да измъчва дъщерята на един човек така, както правите вие. Нищо чудно, че не можете да дарите негова светлост с дете, понеже, тъй като нямате сърце, вероятно нямате и утроба.

Бузите ѝ пламват в червено от гняв.

— Аз може и да нямам синове, но много скоро вие също няма да имате — изкрещява тя и изхвръква като вихър от стаята.

Синът ми Монтагю застава пред приятелите и сродниците си, заели ролята на негови съдници, обвинен, че е говорил против краля, че е одобрил постъпките на Реджиналд, и е сънувал, че кралят е мъртъв. Изглежда, че сега Кромуел може да разследва сънищата на хората. Изповедникът му докладвал на Кромуел как една сутрин Монтагю казал, че сънувал, че брат му се е прибрал у дома и е щастлив. Разследвали са сънищата на Монтагю и са ги приели като доказателство за вина. Той твърди, че е невинен, но не му позволяват да говори в своя защита. Не позволяват на никого да се застъпи за него.

Джефри, детето, което задържах до себе си, когато отпратих братята му, любимото ми дете, разглезеният ми син, моето бебе, дава показания срещу брат си Монтагю, срещу братовчедите си Хенри и Едуард, и срещу всички ни. Бог да му прости. Казва, че първо искал да се убие, вместо да даде показания срещу брат си, но че Бог го променил и сега, дори да имал десет братя или синове, щял по-скоро да доведе всички тях до гибел, отколкото да постави страната си, своя суверен, и собствената си душа в опасност. Джефри се обръща към приятелите и родствениците си със сълзи в очите:

— Нека умрем, макар да сме само малцина, според заслуженото, вместо цялата ни страна да бъде доведена до разруха.

Не знам какво мисли Монтагю, когато Джефри изтъква довод в полза на смъртта му и на смъртта на нашите братовчеди и приятели. Изобщо не мисля. Упорито се опитвам да не чувам нищо за процеса срещу него, и се опитвам да не мисля какво означава той. На колене съм в малката стая в Каудрей, където съм сложила разпятието и Библията си, с притиснати към лицето сключени ръце, и се моля се неспирно Бог да внуши жалост на краля и той да освободи невинния ми син, и да изпрати клетия ми обезумял син у дома при съпругата му. Зад мен Катерина и Уинифред се молят за баща си, със замаяни и уплашени изражения.

Живея безмълвно в стаята си, взирам се навън през крайречните ливади към високата зеленина по хълмовете, и ми се иска да съм у дома, иска ми се синовете ми да са с мен, иска ми се отново да съм млада жена и животът ми да е ограничен, а надеждите ми да се определят от скучния ми, безопасен съпруг, сър Ричард. Сега го обичам така, както не успях да го обичам преди. Сега си мисля, че той си постави за задача в живота да ме опази, да опази всички ни, и че трябваше да му бъда по-благодарна за това. Но съм достатъчно стара и мъдра да знам, че всички съжаления са безплодни, затова свеждам глава в молитва и се надявам той да чува, че оценявам онова, което направи, вземайки една млада жена от семейство, твърде близко до трона, и че знам какво правеше, когато прекарваше цялото си време, отдалечавайки ни все повече и повече от опасния му блясък. Аз също се опитвах да укривам всички нас; но ние сме бялата роза — цветът блести дори в най-тъмния, най-гъстия жив плет; може да се види дори в тъмнината на нощта като паднала луна, сияеща бледо сред плътните, лъскави листа.

От стаята си в кулата в Каудрей чувам как домакинството се готви за Коледа, точно както правим ние в Бишам, точно както сигурно прави и кралят в Гринич. Спазват коледните пости, режат клонки от бодлива зеленика и бръшлян, от къпини и прещип, и изплитат зелен коледен венец; довличат голям дебел пън, който ще гори в огнището до края на коледното празненство, репетират коледни песни и се упражняват в танци. Поръчват специални подправки и започват дългото приготвяне на традиционните блюда за дванайсетдневните празненства. Слушам суетнята на домакинството пред вратата ми и сънувам, че съм си у дома, докато не се събуждам и си спомням, че съм далече от къщи, в очакване Уилям Фицуилям да дойде от Лондон и да ми каже, че синовете ми са мъртви и с надеждите ми е свършено.

Той идва в началото на декември. Чувам тропота на конния му отряд по пътеката, чувам ги как викат конярите и открехвам капака на прозореца на спалнята си, а когато поглеждам надолу, виждам Уилям и хората му около него, суматохата около пристигането им, съпругата му, която излиза да го поздрави, дъха на конете, който се вижда ясно в студения въздух, скрежът, който хрущи по тревата под краката им.

Наблюдавам го как слиза от коня си; яркото му наметало, украсената с бродерия шапка, начинът, по който трие измръзналите си ръце една в друга. Разсеяната целувка, с която удостоява съпругата си, заповедите, които дава с крясъци на хората си. Това е човекът, който ще ми донесе сломяваща мъка. Това е човекът, който ще ми каже, че всичко е било напусто, че целият ми живот е бил безполезен, че синовете ми са мъртви.

Той идва право в стаята ми, сякаш няма търпение да се наслади на триумфа си. Лицето му е мрачно и сериозно, но очите му светят.

— Ваше благородие, съжалявам да ви съобщя, но вашият син лорд Монтагю е мъртъв.

Обръщам се и го поглеждам в лицето със сухи очи.

— Съжалявам да го чуя — казвам овладяно. — По какво обвинение?

— Държавна измяна — казва той невъзмутимо. — Синът ви и неговите братовчеди Хенри Кортни и Едуард Невил бяха изправени пред свои равни, съдени и признати за виновни в измяна срещу краля.

— О, нима се признаха за виновни? — питам: гласът, откъснал се от студените ми устни, прозвучава рязко.

— Намериха ги за виновни — казва той, сякаш това е отговор, сякаш това изобщо би могло да бъде правилен отговор. — Кралят прояви милост към тях.

Чувствам как сърцето ми подскача от вълнение.

— Милост?

— Позволи да бъдат екзекутирани на Тауър Хил, а не в Тайбърн.

— Знам, че синът ми и братовчедите му не бяха виновни в никаква измяна спрямо нашия многообичан крал — казвам. — Къде са съпругата на Хенри, лейди Кортни, и синът ѝ, Едуард?

При този въпрос той се поколебава. Какъвто е глупак, почти ги е забравил.

— Все още в Тауър — казва навъсено.

— А синът ми Джефри?

Той не обича въпроси. Избухва:

— Мадам, не се полага вие да разпитвате мен. Синът ви е екзекутиран като предател, а вие сте заподозряна.

— Наистина — казвам бързо. — Ваша задача е да ме разпитвате, какъвто сте опитен. Всички те заявиха, че са невинни, а вие не намерихте доказателства срещу тях. Аз не съм виновна и няма да намерите доказателства срещу мен. Бог да ви е на помощ, Уилям Фицуилям, защото вие грешите. Разпитвайте ме, както пожелаете, макар че съм достатъчно стара да ви бъда майка. Ще откриете, че не съм извършила нещо нередно, както и скъпият ми син Монтагю не беше извършил нищо нередно.

Грешка е да изричам името му. Долавям, че гласът ми е изтънял и не съм сигурна, че мога да проговоря отново. Уилям се възгордява, забелязал слабостта ми.

— Бъдете напълно сигурна че ще ви разпитам отново — казва.

Без да може да ме види, зад гърба си, ощипвам кожата на дланите си.

— Бъдете напълно сигурен, че няма да откриете нищо — казвам язвително. — А накрая тази къща ще рухне около вас, тази река ще се надигне срещу вас, и ще съжалявате за деня, в който сте се изправили срещу мен в надменността и глупостта си и сте ме измъчвали с разказа за смъртта на един по-достоен от вас човек, синът ми Монтагю.