Филипа Грегъри - Проклятието на краля

* * *

На следващия ден Уилям и епископът отново идват в стаята ми и задават същите въпроси. Давам им същите отговори, и те грижливо ги записват и ги изпращат в Лондон. Можем да правим това всеки ден до края на света, докато адът се продъни. Никога няма да кажа нещо, което би хвърлило съмнение върху някой от двамата ми затворени в тъмница синове. Вярно е, че съм уморена от инквизиторите си и техните повтарящи се въпроси, но няма да се проваля поради умора. Не смятам да слагам главата си на дръвника и да желая вечен покой. Могат да ме разпитват, докато мъртвите излязат от гробовете си: ще открият, че съм не по-малко няма от обезглавения си брат. Аз съм стара жена, вече на шейсет и пет години, но не съм готова за гроба, и не съм толкова немощна, че да допусна да бъда тормозена от мъже, които познавах като току-що проходили деца. Няма да кажа нищо.

* * *

В Тауър затворниците също чакат. Наскоро арестуваните духовници се пречупват и признават, че макар да са положили клетвата на краля, никога не са вярвали в сърцата си, че Хенри е върховен глава на Църквата. Заявяват, че не са направили нищо повече, освен да се чувстват съкрушени от мнимата си клетва; не са събирали нито пари, нито войници, не са заговорничили, нито са говорили нещо. Безмълвно са желаели възстановяването на манастирите и връщането на старите ритуали. Невинно са се молели за по-добри времена.

Едуард Невил, моят братовчед, е направил само малко повече от тях. Веднъж, само веднъж, казал на Джефри, че му се иска принцесата да може да се възкачи на трона, а Реджиналд да може да се прибере у дома. Джефри казва на разпитващите за тази размяна на реплики. Да му прости Господ, моят обичен, вероломен, малодушен син им казва какво е казал някога братовчед му, доверително, преди години, говорейки с човек, на когото се е доверявал като на брат.

Срещу братовчед ми Хенри Кортни не може да бъде повдигнато обвинение, защото не могат да намерят нищо срещу него. Може да е говорил с Невил или със сина ми Монтагю; но никой от тях не казва нищо за никакъв разговор, а самите те изобщо не признават нищо. Остават верни един на друг, както е редно между сродници. Никой от тях не казва нищо за другия, нито признава нещо от свое име. Нито дори когато казват на единия, че другият го е предал. Усмихват се като истински благородни лордове, каквито са: разпознават лъжата, засягаща честта на семейството им. Запазват мълчание.

Разбира се, за съпругата на братовчед ми Хенри, Гъртруд, беше добре известно, че е посещавала Девата от Кент и че е съчувствала на кралица Катерина; но тя вече беше помилвана за това. Въпреки всичко я държат като затворничка и я разпитват всеки ден какво ѝ е казала Девата от Кент за смъртта на краля и провала на брака му с Ан Болейн. Синът ѝ Едуард живее в малка стая до нейната и му е позволено да има домашен учител и да се упражнява в градините. Смятам това за добър знак, че възнамеряват да го освободят скоро, защото нима биха му позволили да продължава с уроците си, ако не мислят, че някой ден той ще отиде в университета?

Всичко, с което разполагат срещу Хенри Кортни, е едно изречение; записано е, че казал: „Вярвам, че един ден ще видя весел свят.“ Когато чувам това, отивам в параклиса си и отпускам глава в ръцете си при мисълта за братовчед ми Хенри, който се надява да види един весел свят, а този обикновен оптимизъм е посочен като улика против него.

Докато коленича пред олтара, си мисля: Бог да те благослови, Хенри Кортни; и не мога да не се съглася с теб. Бог да благослови теб, Хенри, и всички затворници, задържани заради вярата си и заради убежденията си, където и да са тази вечер. Бог да те благослови, Хенри Кортни, защото мисля, както мислеше ти, и както мислеше Том Дарси. Като вас, аз все още се надявам да видя някой ден един весел свят.

* * *

Още преди синът ми и братовчед ми Хенри Кортни да бъдат изправени на съд, затварят лорд Делауеър в Тауър, защото отказал да се включи в съдебния състав, който ще ги съди. Срещу тях няма нищо, нито дори прошепнат слух, нищо, което Томас Кромуел може да скалъпи; Делауеър просто показва презрението си към тези процеси. Заяви, че няма да съди още един стар приятел, след като вече изпрати Том Дарси на ешафода, и сега отказва да съди сина ми. Задържат го като затворник за ден-два, претърсвайки Лондон за клюки срещу него, а после са принудени да го пуснат да се прибере в къщата си и да му нареждат да не излиза от нея.

Разбира се, не мога да отида при него, не мога дори да изпратя съобщение, за да му благодаря, докато собствените ми инквизитори седят с мен от закуска до вечеря, и отново и отново ме питат дали си спомням как преди осемнайсет години Монтагю казал нещо, докато се разхождал в градината с Хенри Кортни, и дали отговорникът на кухнята ми Томас Стандиш е пял песни за надежда и бунт. Дали някой е споменавал майския празник. Дали някой е казвал, че месец май никога няма да дойде. Но конярят ми отива до Л’Ербер да изпълни някаква поръчка, и когато лорд Делауеър се разхожда в градината си на другия ден, намира, хвърлена през градинската стена на пътеката една полуразцъфнала бяла роза, направена от коприна, и знае, че съм му благодарна.

* * *

— Боя се, графиньо, че ще се наложи да ми гостувате — казва ми Уилям на вечеря.

— Не — казвам. — Трябва да остана тук. По един толкова голям имот има много работа, а присъствието ми тук поддържа спокойствието в околността.

— Ще трябва да поемем този риск — казва епископът, като се усмихва на собственото си остроумие. — Защото ще бъдете затворена в Каудрей. Можете да се грижите за спокойствието в Съсекс. И моля ви, не се безпокойте за имота и вещите си, защото ги конфискуваме.

— Домът ми? — питам. — Конфискувате замъка Уорблингтън?

— Да — казва Уилям. — Моля, бъдете готова да потеглите веднага.

Спомням си бледото лице на Хю Холанд, докато го влачеха на кон от Бокмър към Лондон, завързан за седлото.

— Ще имам нужда от носилка — казвам. — Не мога да яздя по целия този път.

— Можете да яздите на допълнително седло зад моя командир — казва Уилям студено.

— Уилям Фицуилям, аз съм достатъчно стара да ви бъда майка, не би трябвало да се отнасяте с мен толкова сурово — избухвам внезапно, а после виждам как в изражението му се пробужда интерес.

— Синовете ви са далеч по-лоши от мен — казва той. — Защото признават, че се бунтуват срещу краля. Това е лошо отношение към една майка, защото те ще ви погубят.

Дръпвам се назад, приглаждам роклята си и прехапвам устни, за да преглътна гнева си.

— Не казват нищо подобно — изричам тихо. — И не зная нищо за никакви техни провинения.

* * *

Отнема ни два дни да стигнем на коне на юг до Мидхърст, толкова разкаляни и наводнени са пътищата, и губим посоката половин дузина пъти. До миналата година щяхме да можем да отседнем удобно в някой от големите манастири по пътя, а монасите щяха да изпратят с нас някое момче да ни показва пътя, но сега минаваме покрай голямата църква на едно абатство и тя е тъмна, прозорците са разбити заради оловото, а плочите — откраднати от покрива.

Няма никакво място, където да отседнем през нощта, освен един мръсен стар хан в Питърсфийлд, а просяците пред кухненската врата и на улицата свидетелстват с глада и отчаянието си за затварянето на кухните на абатствата и лечебниците на абатствата, и приютите на абатствата.

В една прекрасна мразовита вечер стигаме до обширните поля преди Каудрей и минаваме под оголелите дървета. Небето се оцветява в най-бледия розов цвят, докато слънцето потъва зад гъсто залесените гънки на долината Родър. Изпълва ме тъга за собствените ми поля, когато виждам притихналите пасища на Каудрей. Трябва да вярвам, че ще ги видя отново, че ще се прибера у дома, че синовете ми ще си дойдат у дома при мен, че този студен залез ще премине в мрак, а после в зора, и утре ще е по-добър ден за мен и близките ми.

Тога е новата къща на Фицуилям и той изпитва гордостта на човек, встъпил във владение на нов имот. Слизаме сковано от конете пред отворената врата, която води в коридор с тъмна ламперия, и там ни чака Мейбъл Клифърд, съпругата му, заобиколена от дамите си, в най-хубавата си рокля, със старомодна шапчица, нахлупена ниско на главата и лице, потъмняло от злонравие.

Правя ѝ едва загатнат реверанс, и я гледам как неохотно отвръща. Явно знае, че не се налага да проявява най-добрите си обноски; но не знае точно как трябва да се държи.

— Приготвих стаите в кулата — казва тя, като ме пренебрегва и говори на съпруга си, когато той влиза в преддверието, отмята наметалото си и си изхлузва ръкавиците.

— Хубаво — казва той. Обръща се към мен: — Ще се храните в стаите си и ще бъдете обслужвана от хората си. Можете да се разхождате в градините или край реката, ако желаете, стига двама от моите хора да ви придружават. Не ви е позволено да яздите.

— Да яздя докъде? — питам дръзко.

Той се поколебава.

— Докъдето и да е.

— Повече от ясно е, че не желая да яздя в никаква посока, освен към дома си — казвам. — Ако бях искала да замина отвъд морето, както, изглежда, намеквате, щях да го сторя отдавна. Живея в дома си от много години — обръщам очи към зачервеното, гневно лице на съпругата му и новата позлата по дървените части. — Много години. Семейството ми живее там от столетия. И се надявам тепърва да живея там още много години. Не съм бунтовница, нямам бунтовническа кръв.

Това разярява Мейбъл, както и знаех, че ще стане, тъй като баща ѝ се е укривал през по-голямата част от живота си като предател спрямо моя род, рода на Плантагенетите.

— Така че, ако обичате, покажете ми покоите ми веднага, защото съм уморена.