Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Бог да те благослови, синко — казвам.

Той коленичи пред мен, както е правил хиляди, хиляди пъти, и аз слагам ръка върху главата му.

— Бог да благослови всички ни — казва простичко. — Баща ми изживя живота си, опитвайки се да избегне този ден. Аз също. Може би това ще завърши добре.

И той се изправя и излиза от къщата без шапка, без наметало и ръкавици.

В двора на конюшнята съм и гледам как товарят каруците за заминаването ни, когато един от хората на Кортни ми донася съобщение от Гъртруд, съпруга на моя братовчед, Хенри Кортни.

Не мога да я чакам, затова казвам на стражите и каруците с прислугата и покъщнината да потеглят по замръзналите пътища към Уорблингтън, и че ще ги последвам по-късно със стария си кон. Вземам половин дузина мъже и внучките си Катерина и Уинифред и яздя през тесните улици до красивата лондонска къща на Гъртруд, Имението на Розата. Градът се готви за Коледа, продавачите на кестени стоят зад пламтящи мангали, разбъркват стоката си и съблазнителните ухания на това време от годината — греяно вино с подправки, канела, дим от огньовете, горена захар, мускатово орехче — се долавят в сивия дим, носещ се по мразовития въздух.

Оставям конете пред голямата врата към улицата и заедно с внучките си влизам в преддверието, а после — в приемната на Гъртруд. Тя е странно тиха и пуста. Управителят ѝ пристъпва напред, за да ме поздрави.

— Графиньо, съжалявам, че ви виждам тук.

— Защо? — питам. — Братовчедка ми лейди Кортни смяташе да дойде да ме посети. Дойдох да се сбогувам с нея. Отивам в провинцията. — Малката Уинифред идва плътно до мен и аз хващам ръчичката ѝ за утеха.

— Милорд е арестуван.

— Знаех това. Сигурна съм, че ще го освободят веднага. Знам, че не се е провинил в нищо.

Управителят се покланя.

— Знам, милейди. Няма по-верен служител на краля от милорд. Всички знаем това. Всички казахме това, когато ни питаха.

— И така, къде е братовчедка ми Гъртруд?

Той се поколебава.

— Съжалявам, ваше благородие. Но тя също е арестувана. Отведоха я в Тауър.

Внезапно разбирам, че тишината на тази стая е изпълнена с глухия екот на място, което е било опразнено изведнъж. На пейката в прозоречната ниша има ръкоделие, виждам отворена книга върху поставката в ъгъла на стаята.

Оглеждам се наоколо и осъзнавам, че тази тирания е като другото нещастие, донесено от Тюдорите — потната болест. Идва бързо, отнася без предупреждение онези, които обичаш и не можеш да се защитиш срещу това. Дойдох твърде късно, трябваше да дойда тук по-рано. Не я защитих, не спасих Монтагю, нито Джефри. Не се застъпих за Робърт Аск, нито за Том Дарси, Джон Хъси, Томас Мор, или за Джон Фишър.

— Ще взема Едуард със себе си — казвам, мислейки си за сина на Гъртруд. Той е само на дванайсет, сигурно е уплашен. Трябвало е да го изпратят при мен веднага, в минутата щом родителите му са били арестувани. — Доведете ми го. Кажете му, че братовчедка му е тук, за да го отведе у дома, докато майка му и баща му са задържани.

Необяснимо защо очите на управителя се наливат със сълзи, а после той ми казва защо къщата е толкова тиха.

— Няма го — казва. — Отведоха и него. Малкия господар. И той е в Тауър.

Управителят ми идва в личния ми кабинет, потропва на вратата, а после пристъпва вътре, затваряйки вратата зад себе си, сякаш за да запази нещо в тайна. Отвън чувам глъчката на хората, дошли да се видят с мен. Сама съм, опитвам се да намеря смелост да изляза навън и да се изправя пред въпросите за наеми, граници на земи, посевите, които трябва да се садят през следващия сезон, десятъкът, който трябва да се плати, стотиците дребни грижи по един голям имот, който през целия ми живот е бил моята гордост и радост, но сега ми се струва като красива клетка, където съм работила и живяла, и съм била щастлива, докато отвън страната, която обичам, се е хлъзгала надолу към ада.

— Какво има?

Лицето му е смръщено от тревога:

— Графът на Саутхамптън и епископът на Или са дошли да ви видят, милейди — казва той.

Изправям се на крака, като слагам ръка на кръста си, където с промяната на времето ту се появява, ту изчезва досадна болка. За миг си помислям малодушно колко ужасно съм уморена.

— Казаха ли какво искат?

Той поклаща глава. Заставям се да стоя много изправена, и отивам в приемната си.

Познавам Уилям Фицуилям, още откакто той играеше с принц Хенри в детската стая, а сега той е граф, с току-що получена титла. Знам колко доволен ще е от получените почести. Покланя ми се, но в лицето му няма топлота. Усмихвам му се и се обръщам към епископа на Или, Томас Гудрич.

— Милорди, добре дошли сте в замъка Уорблингтън — казвам непринудено. — Надявам се, че ще вечеряте с нас? И ще останете тази нощ?

Уилям Фицуилям има благоприличието да придобие леко смутено изражение.

— Дошли сме да ви зададем няколко въпроса — казва той. — Кралят нарежда да отговорите истината, заклевайки се в честта си.

Кимвам, все още усмихната.

— И ще останем, докато получим удовлетворителен отговор — казва епископът.

— Трябва да останете колкото пожелаете — казвам неискрено. Кимвам на управителя си. — Погрижете се хората на тези лордове да бъдат настанени, а конете им — прибрани в конюшнята — казвам. — Сложете допълнителни прибори на масата за вечеря, и пригответе най-добрите спални за двамата ни почитани гости.

Той се покланя и излиза. Оглеждам се в претъпканата си приемна. Разнася се мърморене, нищо ясно, нищо определено, само усещане, че арендаторите и молителите в стаята не харесват появата на тези изтъкнати господа, дошли от Лондон да ме разпитват в собствената ми къща. Никой не изрича дори една нелоялна дума, но се носи шумолящ шепот, подобен на приглушено ръмжене.

Уилям изглежда смутен.

— Да отидем ли в по-удобна стая? — пита той.

Оглеждам се и се усмихвам на хората си.

— Не мога да разговарям с вас днес — изричам ясно, така че и най-бедната вдовица в дъното на стаята да може да чуе. — Съжалявам за това. Трябва да отговоря на някои въпроси на тези изтъкнати лордове. Ще им кажа, както казвам на вас, както знаете, че нито аз, нито моите синове някога сме мислили, вършили или сме си представяли нещо, което да е нелоялно спрямо краля. И че никой от вас също никога не е правил нищо такова. И никой от нас никога няма да направи нищо подобно.

— Лесно изречено — казва грубо епископът.

— Защото е вярно — отхвърлям грубостта му, и влизам първа в личния си кабинет.

Под еркерния прозорец има маса, където понякога сядам да пиша, и четири стола. Показвам им с жест, че могат да седнат, където желаят, и сама се настанявам в един стол, с гръб към зимната светлина, с лице към стаята.

Уилям Фицуилям ми казва, сякаш това е просто интересно сведение, че е разпитвал синовете ми Джефри и Монтагю. Кимвам, когато чувам това, пренебрегвайки бързия спазъм на убийствена ярост при мисълта, че това парвеню разпитва моите момчета, моите момчета от рода Плантагенет. Той казва, че и двамата говорили свободно с него; намеква, че знае всичко за нас, а после ме притиска да призная, че съм ги чувала да говорят против краля.

Категорично отричам и казвам, че аз също никога не съм казвала дори една дума против негово величество. Казвам, че моите момчета никога не са казвали, че искат да отидат при Реджиналд, и че не съм писала тайни писма на изключително разочароващия си син. Не знам нищо за управителя на Джефри, Хю Холанд, освен че е напуснал службата си при Джефри и се заловил с някаква работа в Лондон, мисля, че е станал търговец. Може да е носил наши писма със семейни новини до Фландрия. Знам, че Джефри е отишъл при лорд Кромуел и му е обяснил задоволително всичко, че стоките на Холанд са му върнати. Радвам се за това. Лорд Кромуел се грижи за безопасността на краля, всички му дължим благодарност, задето изпълнява този велик дълг. Синът ми му служеше с радост. Никога не съм получавала тайни писма, и следователно никога не съм горила тайни писма.

Отново и отново ме питат за едни и същи неща, и аз отново и отново им казвам онова, което вече съм им казала: не съм извършила нищо, синовете ми не са направили нищо, и те не могат да докажат нищо срещу нас.

После се надигам от масата и им казвам, че по това време съм свикнала да се моля в семейния си параклис. Тук се молим по новия начин и има Библия на английски, която всички да четат. След молитвите ще вечеряме. Ако им липсва нещо в стаите, трябва само да кажат и аз с удоволствие ще им осигуря нужното удобство.

Амбулантен търговец с коледни украшения и подаръци, идващ от лондонския гъши пазар, казва на прислужничките в кухнята, че моят братовчед сър Едуард Невил е бил арестуван, а също и домашният свещеник на Монтагю, Джон Колинс, съветникът на епископа от катедралата в Чичестър, Джордж Крофтс, един свещеник и няколко от слугите им. Казвам на прислужницата, която ми прошепва това, да купи каквито дреболии иска и да не слуша клюки. Това няма нищо общо с нас.

Поднасяме хубава вечеря на гостите си, а след вечеря пеем весели песни и моите дами танцуват, после аз се извинявам и излизам навън, докато небето посивява, за да се разходя около купите със сено. Носи ми утеха, когато скъпоценните ми синове са в опасност, да виждам, че сламата и сеното са напластени на бали, за да бъдат предпазени от ветровете, че всичко е сухо и съхранено. Влизам в обора; кравите се размърдват тихо сред сламата в единия край, а скъпоценният ми овен — в другия, и усещам топлия мирис на животни, прибрани на сигурно място, защитени от студеното време. Иска ми се да можех да остана тук, цяла нощ, на светлината на малкия рогов фенер, заслушана в тихото дишане на животните, и може би на Бъдни вечер, в полунощ, ще ги видя как коленичат в памет на онзи обор, в който животните коленичили пред яслата, и Светлината на Света положила основите на Църквата, която съм почитала цял живот, и която не е, и никога не е била, под властта на никой крал.