Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Констанс отива право в Тауър, веднага щом пристига в Лондон, а после идва в Л’Ербер. Завеждам я в личния си кабинет и ѝ давам чаша греян ейл с подправки, свалям ръкавиците от студените ѝ ръце и смъквам пелерината и шаловете от раменете ѝ. Тя мести поглед от мен към Монтагю, сякаш мисли, че ние двамата можем да я спасим.

— Никога преди не съм го виждала такъв — казва тя. — Не знам какво мога да направя.

— Какъв? — пита Монтагю внимателно.

— Плаче — казва тя. — Крачи гневно из стаята. Блъска по вратата, но никой не идва. Хваща решетките на прозореца и ги разтърсва, сякаш мисли, че може да срути стените на Тауър. А после се обърна, падна на колене, заплака и каза, че не може да го понесе.

Ужасена съм.

— Измъчвали ли са го?

Тя поклаща глава.

— Не са докоснали тялото му — но гордостта му…

— Каза ли какво са му причинили? — пита Монтагю търпеливо.

Тя поклаща глава.

— Не ме ли чухте? Той бълнува. Обезумял е.

— Говори неразбираемо?

Долавям надеждата в гласа на Монтагю.

— Като обезумял е — казва тя. — Моли се и плаче, после внезапно заявява, че не е направил нищо, а след това казва, че всеки винаги обвинява него, после казва, че е трябвало да избяга, но вие сте го спрели, че винаги го спирате, а след това казва, че и бездруго не може да остане в Англия заради дълговете — плъзва поглед към мен. — Казва, че е редно майка му да плати дълговете му.

— Можа ли да разбереш дали е бил разпитван истински? Обвинен ли е в някакво нарушение?

Тя поклаща глава и казва:

— Трябва да му изпратим дрехи и храна. Студено му е. В стаята му няма огън, а той има само наметалото си за езда. А го хвърли на пода и го стъпка.

— Веднага ще го направя — отвръщам.

— Но не знаеш дали е бил разпитван истински, нито какво е казал? — иска да се увери Монтагю.

— Казва, че не е направил нищо — повтаря тя. — Казва, че всеки ден идват и му крещят. Но той не казва нищо, защото не е извършил нищо.

* * *

Изпитанието на Джефри продължава още един ден. Изпращам управителя с вързоп с топли дрехи и със заповеди да купи храна от пекарницата недалече от Тауър и да занесе прилично ядене за моето момче, но той се връща и казва, че пазачите взели дрехите, но мисли, че ще ги задържат, и че не му позволили да поръча ядене.

— Утре ще отида с Констанс, и ще видя дали мога да им наредя поне да му занесат вечеря — казвам на Монтагю, когато влизам в кънтящата от пустота приемна на Л’Ербер. Тя е празна, няма никой: никакви молители, никакви арендатори, никакви приятели. — А тя може да му занесе зимно наметало, бельо и завивки.

Той стои до прозореца, свел глава, и мълчи.

— Видя ли краля? — питам. — Можа ли да говориш с него за Джефри? Той знаеше ли, че Джефри е арестуван?

— Вече знаеше — казва Монтагю глухо. — Не можех да кажа нищо, защото той вече знаеше.

— Кромуел е действал с негово позволение?

— Това никога няма да узнаем, почитаема майко. Защото кралят знаеше за Джефри не от Кромуел. Знаеше от самия Джефри. Очевидно Джефри му е писал.

— Писал на краля?

— Да. Кромуел ми показа писмото. Джефри писал на краля, че ако кралят му уреди някои удобства, той ще каже всичко, което знае, дори ако то засяга родната му майка или брат му.

За момент чувам думите, но не мога да проумея смисъла. После разбирам.

— Не! — Ужасена съм. — Не може да е вярно. Трябва да е измама. Кромуел сигурно те мами! Това е типично за него!

— Не. Видях бележката. Беше почеркът на Джефри. Не греша. Това бяха точните му думи.

— Предложил е да предаде мен и теб заради малко топли дрехи и хубава вечеря?

— Така изглежда.

— Монтагю, той сигурно си е изгубил ума. Никога не би направил такова нещо, никога не би ми причинил зло. Сигурно си е изгубил разсъдъка. Боже мой, клетото ми момче, сигурно не е на себе си.

— Да се надяваме — казва ядно Монтагю. — Защото, ако е луд, не може да даде показания.

* * *

Констанс се връща от Тауър, подкрепяна от двама слуги, неспособна да върви, неспособна да говори.

— Болен ли е? — Хващам я за раменете и се взирам в лицето ѝ, сякаш мога да разбера какво не е наред със сина ми от неподправения ужас в изражението на съпругата му. — Какво става? Какво става, Констанс? Кажи ми?

Тя поклаща глава. Надава стон.

— Не, не.

— Разсъдъка си ли е изгубил?

Тя скрива лице в ръцете си и започва да хлипа.

— Констанс, говори ми! На дибата ли са го разпъвали?

Назовавам най-лошия си страх.

— Не, не.

— Не е прихванал потната болест, нали?

Тя вдига глава.

— Почитаема майко, опитал се е да се самоубие. Взел нож от масата, хвърлил се върху него и се пробол близо до сърцето.

Рязко я пускам и се хващам за един висок стол, за да не падна.

— Фатално ли е? Смъртоносна рана? Момчето ми?

Тя кимва.

— Много е зле. Не ми позволяват да остана при него. Видях дебели превръзки около гърдите му, превързали са го два пъти. Не говореше. Не можеше да говори. Лежеше на леглото си, през превръзките се процеждаше кръв. Разказаха ми какво е направил, а той не каза нищо. Само обърна лице към стената.

— Прегледал го е лекар? Превързали са го?

Тя кимва.

Монтагю влиза в стаята зад нас, с бледо, ужасено лице, с крива усмивка.

— Нож за хранене от масата му?

— Да — казва тя.

— А той добре ли вечеря?

Този въпрос е толкова чудат, толкова странен насред тази трагедия, че Констанс се обръща и се втренчва в него.

Тя не знае какво има предвид той, но аз знам.

— Имаше много хубава вечеря, няколко блюда, в огнището имаше огън, а някой му беше изпратил нови дрехи — отвръща тя.

— Нашите дрехи ли?

— Не — казва тя, смутена. — Някой му беше изпратил разни неща за да се чувства по-удобно, нови неща; но не ми казаха кой.

Монтагю кимва и излиза от стаята, без да каже и дума повече, без да ме погледне.

* * *

На другата сутрин, на тиха закуска в стаята ми, двамата седим плътно един до друг на малката маса пред огъня и Монтагю ми разказва, че камериерът му не се прибрал у дома снощи и никой не знае къде е.

— Какво мислиш? — питам тихо.

— Мисля, че Джефри го е посочил като служител, който ми носи писма и съобщения, и че е арестуван — казва Монтагю тихо.

— Синко, не мога да повярвам, че Джефри би ни предал, че би предал когото и да е от нашите хора.

— Почитаема майко, обещал е на краля, че ще предаде и двама ни за топли дрехи, дърва за горене, и хубава вечеря. Вчера са му поднесли хубава вечеря, а днес са му занесли закуската в стаята. Точно сега го разпитва Уилям Фицуилям, графът на Саутхамптън. Той води разследването. Щеше да е по-добре за Джефри, и по-добре за нас, ако, когато е насочил ножа към сърцето си, го беше забил право в целта.

— Недей! — повишавам тон на Монтагю. — Не казвай това! Не изричай това така лекомислено. Не говори такива ужасни неща. Говориш като дете, което не знае нищо за смъртта. Никога, никога не е по-добре да умреш. Никога не помисляй, че е така. Синко, зная, че се страхуваш. Не мислиш ли, че аз също се боя? Видях брат си да влиза в същия този Тауър, и излезе само за да отиде на смърт. Родният ми баща умря там вътре, обвинен в държавна измяна. Не мислиш ли, че Тауър буди постоянен ужас у мен, а представата, че Джефри е там вътре, е като сбъдване на най-ужасния кошмар? И сега се боя, че може да отведат и теб? Моя син? Моя наследник?

Замлъквам, когато виждам изражението му.

— Знаеш ли, понякога си мисля за Тауър като за наш семеен дом — казва той много тихо, толкова тихо, че едва го чувам. — Най-старото и най-истинското седалище на семейството ни. И че гробището на Тауър е нашият семеен гроб, гробницата на Плантагенетите, накъдето в крайна сметка всички сме се запътили.

* * *

Констанс посещава отново съпруга си, но го намира замаян от треската, предизвикана от раната му. За него се грижат добре и го обслужват добре, но когато отива да го види, в стаята седи една жена — същата, която обикновено идва да измие и облече мъртъвците — и страж на вратата, и той не може да ѝ каже нищо насаме.

— Но той няма какво да каже — казва ми тихо тя. — Не ме погледна, не попита за децата, дори не попита за теб. Обърна лице към стената и заплака.

* * *

Слугата на Монтагю, Джеръм, не се появява отново в Л’Ербер. Трябва да предполагаме, че или е арестуван, или е задържан в къщата на Кромуел, в очакване на деня, когато ще даде показания.

А после, точно след ранната утринна служба, вратите към улицата се разтварят широко и кралските телохранители влизат с маршова стъпка в предната зала, за да арестуват сина ми Монтагю.

Тъкмо отиваме на закуска, и Монтагю се обръща, когато златистите листа на лозата долитат, довеяни от улицата около краката на стражите.

— Веднага ли да дойда, или първо да закуся? — пита той, сякаш това е дребен въпрос, който трябва да се уреди така, както е удобно за всички.

— По-добре ще е да тръгнем веднага, сър — казва капитанът малко смутено. Покланя се на мен и на Констанс. — Моля за извинение, ваше благородие, милейди.

Отивам при Монтагю.

— Ще ти донеса храна и дрехи — обещавам му. — И ще отида при краля.

— Не. Върнете се в Бишам — казва той бързо. — Стойте далече от Тауър. Тръгнете още днес, почитаема майко.

Лицето му е много мрачно; изглежда далеч по-стар от четиридесет и шестте си години. Мисля, че отведоха брат ми, когато беше още малко момче, и го убиха, когато беше млад мъж; а ето го сега синът ми, и след цялото това дълго време, след всичките тези години, дойдоха и за него. Замаяна съм от страх, не знам какво е редно да направя.