Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Тя ми се усмихва широко.

— Ще се облечете ли? — пита.

Поклащам глава. Струва ми се, че беше много, много отдавна, когато бдях до леглото на кралицата и отнасях новината за поредното бебе на краля.

— Ще си легна отново да спя — казвам. — А на сутринта ще прочетем молитви за здравето на кралицата и на принца.

От Хамптън Корт редовно идват новини: бебето е добре и заяква, кръстен е Едуард, принцеса Мери го носела по време на церемонията. Ако оживее, той е новият наследник на Тюдорите и тя никога няма да бъде кралица; но аз знам — а кой знае по-добре от мен, която присъстваше четирите пъти, когато сърцето на кралица Катерина биваше разбито? — че едно здраво бебе не означава бъдещ крал.

После чуваме, точно както се опасявах, че лекарите на кралицата са повикани обратно в Хамптън Корт. Но не е за бебето: кралицата е болна. Като че ли в тези опасни дни след раждането сянката е паднала върху майката. Веднага отивам в параклиса си и се моля за Джейн Сиймор; но тя умира същата нощ, само две седмици след раждането на малкия си син.

Казват, че кралят е съкрушен, че е изгубил майката на детето си и единствената жена, която е обичал истински. Казват, че той няма да се ожени никога повече, че Джейн е била незаменима, съвършена, единствената истинска съпруга, която е имал някога. Мисля, че в смъртта тя постигна съвършенството, което никоя жена не би могла да покаже приживе. Собственото му съвършенство е изцяло въображаемо, сега има въображаема съвършена съпруга.

— Може ли той изобщо да обича някого? — пита ме Джефри. — Това е кралят, който нареждаше да осъждат жени за държавна измяна, задето са свалили от бесилката труповете на съпрузите си и са ги погребали подобаващо. Може ли дори да си представи какво е скръб?

Мисля си за момчето, което ходеше с пребледняло лице в продължение на година след смъртта на майка си, но по-малко от месец след смъртта на съпругата си той вече търси нова жена: принцеса от Франция или от Испания. Монтагю, облечен в пълен траур, идва при мен в Л’Ербер, за да ми разкаже, мъчейки се да не се разсмее на глас, че кралят поканил всички принцеси на Франция да дойдат в Кале, за да може да избере най-красивата за своя следваща невеста.

Французите са дълбоко оскърбени, тъй като това поставя дамите от кралската фамилия на Франция в положението на юници в пазарен ден, а никоя принцеса не изгаря от желание да бъде четвъртата кралица на човек, който избива съпругите си; но Хенри не разбира, че вече не е безкрайно привлекателен и желан. Не осъзнава, че вече не е най-красивият принц в християнския свят, прочут с начетеността си и благочестивия си живот. Сега той остарява — навършил е четиридесет и шест години на последния си рожден ден, става по-дебел с всеки изминал ден, а освен това е заклет враг на Светия Отец, главата на Църквата. И въпреки това все още не може да разбере, че не е обичан, не е обожаван, не е център на внимание.

— Почитаема майко, от смъртта на кралицата произтече и едно хубаво нещо. Ще ти е трудно да повярваш това, но той възстановява абатството — казва Монтагю.

— Кое абатство? — питам.

— Нашето.

Изобщо не разбирам.

— Връща ни абатството Бишам?

— Да — казва Монтагю. — Повика ме при себе си в параклиса. Отидох в кралската галерия в Хамптън Корт, където той седи в отделна малка стая над параклиса, за да може да вижда олтара. Чете и подписва книжата си, докато свещеникът отслужва литургията отдолу. Поне веднъж се молеше, а не работеше, и се прекръсти, целуна броеницата си, обърна се към мен с любезна усмивка и каза, че иска да се четат молитви за душата на Джейн и пита дали ти би му направила услуга да възстановиш обителта като място, където да се отслужват литургии за нея?

— Но той затваря големите религиозни обители из цялата страна! Робърт Аск и всички останали, стотици, загинаха, опитвайки се да спасят манастирите.

— Е, сега иска да възстанови един.

— Но той каза, че не съществува такова нещо като чистилище и затова няма нужда от параклиси, в които да се отслужват литургии, за душите на починалите?

— Очевидно иска такъв за Джейн и за себе си.

— Лично Кромуел назначи мнимия игумен и затвори обителта.

— И това ще се промени.

За момент съм просто зашеметена, после виждам, че ми се дава най-големият подарък за една благочестива жена: обителта, основана от семейството ми, да премине отново под моите грижи.

— Това е голяма чест за нас — изпълнена съм с истинско благоговение при мисълта, че ще ни позволят да отворим отново прекрасния си параклис, че монасите ще извисят гласове в своите песнопения в отекващата галерия, че светото причастие отново ще стои в блестяща дарохранителница зад олтара, а свещите ще горят пред него, така че малката светлинка да блести навън през прозореца, в тъмнината на един суров свят. — Наистина ли позволява това? От всички приорати, абатства и манастири на Англия, които затвори, позволява точно на тази светлинка да грейне отново? Нашият параклис? Където висят знамената с бялата роза?

— Да — казва Монтагю с усмивка. — Знаех, че това означава много за теб. Толкова се радвам, почитаема майко.

— Мога отново да го направя красив — прошепвам. Вече си представям знамената, окачени отново край олтарната преграда, тихите стъпки на хората, влизащи в църквата да изслушат литургията, даровете пред вратата, гостоприемството към пътниците, силата и покоя на едно място за молитва. — Това е само едно място, и то само едно малко място, но мога да възстановя църквата в Бишам. Това ще бъде единственото абатство в Англия, но ще стои и ще грее със слаба, свята светлинка в тъмнината на тази Англия на Хенри.

Монтагю и аз, придружени от внука ми Хари като наш паж, посещаваме Гринич, за да поднесем подаръците си на краля, и се озоваваме в двор, който все ще е в траур за кралица Джейн. Това е най-тихата Коледа, която съм виждала някога. Но кралят приема подаръците ни с усмивка и ни пожелава весела Коледа. Пита ме дали съм виждала принц Едуард и ми дава разрешение да посетя малкото бебе в детската му стая. Казва, че може да взема внука си, и усмихнато кимва на Хари.

Страховете на краля за сина му са болезнено очевидни. Пред вратите има удвоена стража и никой не може да влезе без писмено разрешение. Абсолютно никой, дори да е херцог. Възхищавам се на бебето, което изглежда здраво и силно, и пъхам златна монета в ръката на бавачката му, като казвам, че ще се моля той да остане здрав. Оставям го да надава мощен рев, за да бъде нахранен: истински Тюдор в изискванията си.

След като поднасям почитанията си, съм свободна да отида в покоите на принцесата. Тя има собствен малък двор, заобиколена е от дамите си, но когато ме вижда, скача на крака и изтичва към мен, и аз я прегръщам и я притискам към себе си, както винаги.

— А кой е това?

Тя поглежда надолу към Хари, който е застанал на едно коляно, с ръчичка върху сърцето си.

— Това е внукът ми Хари.

— Бих могъл да ви служа — изрича той задъхано.

— Ще се радвам да бъдеш на служба при мен.

Тя му подава ръка, а той се изправя на крака и се покланя, личи си, че е като замаян от обожанието към своята героиня.

— Баба ти ще каже кога можеш да постъпиш в домакинството ми — казва му тя. — Предполагам, че си нужен и в дома си.

— Не съм от полза у дома, истински безделник съм, няма да им липсвам много — казва той, като се опитва да я убеди, но успява само да я разсмее.

— Тогава ще дойдеш при мен, когато станеш много полезен и започнеш да работиш усърдно — казва тя.

Принцесата ме дръпва в личния си кабинет, където оставаме сами и мога да погледна бледото ѝ лице, да избърша сълзите от бузите ѝ и да ѝ се усмихна.

— Мое най-скъпо дете.

— О, лейди Маргарет!

Веднага виждам, че не се храни както трябва, под очите ѝ има сенки и е толкова бледа.

— Не сте ли добре?

Тя свива рамене.

— Нищо необичайно. Толкова скърбях за кралицата. Бях толкова потресена… не можех да повярвам, че ще умре така… за малко дори се усъмних във вярата си. Не можех да разбера как Бог можа да я вземе…

Тя млъква рязко и обляга чело на рамото ми, а аз леко я потупвам по гърба, мислейки си: „Бедното дете, да изгуби такава майка, а после да обикне и изгуби мащеха! Това момиче ще прекара остатъка от живота си, копнеейки за някого, на когото може да се доверява и да обича.“

— Трябва да вярваме, че тя е при Бог — казвам внимателно. — Освен това отслужваме литургии за душата ѝ в собствения ми параклис в Бишам.

При тези думи тя се усмихва.

— Да, кралят ми каза. Толкова се радвам. Но, лейди Маргарет! Другите абатства!

Леко поставям пръст върху устните ѝ.

— Знам. Има много, за което да скърбим.

— Получавате ли вести от сина си? — прошепва тя, с толкова тих глас, че трябва да се наведа, за да я чуя. — От Реджиналд?

— Събираше подкрепа за поклонниците, когато сключиха мир и изготвиха споразумението си с баща ви — казвам. — Когато получи новини за поражението им, беше отзован в Рим. Сега е там, в безопасност.

Тя кимва. На вратата ѝ се потропва и една от новите почетни дами подава глава в стаята.

— Не можем да говорим сега — решава принцесата. — Но когато му пишете, можете да му кажете, че с мен се отнасят добре, мисля, че съм в безопасност. А сега, когато имам малък брат, баща ми се помири с мен и с моята полусестра, Елизабет. Има син, най-сетне. Дано сега може да бъде щастлив.

Хващам я за ръка и излизаме навън, където всичките ѝ дами, някои от тях — нейни приятелки, а други — шпионки, се изправят и ни правят реверанс. Усмихвам се еднакво любезно на всички.