Филипа Грегъри - Проклятието на краля

В Лондон получаваме новината в средата на февруари, а гражданите бият камбаните, радостни, че безимотните бедняци от Севера са били победени от лордовете, които само преди няколко месеца ги подкрепяха. Казват, че сър Кристофър Дейкър убил седемстотин души, а останалите взел в плен и ги избесил по закърнелите ниски дървета — единствената растителност в суровия северозапад, а Томас Кромуел му обещал графска титла заради службата му.

Подтикнат от тази жестокост, сега Томас Хауард обявява военно положение на Север, което означава, че магистратите и лордовете нямат власт да се противопоставят на неговото управление. Хауард може да бъде съдия, съдебен заседател и палач за хората, които няма как да се защитят. Обявява война на собствените си сънародници — това не е трудно за човека, който обезглави собствените си племенница и племенник. Провежда импровизирани съдебни заседания в градовете и незабавно издава смъртни присъди. Стотици мъже са принудени да застанат пред него. На майсторите на вериги от Карлайл им свършва желязото, и мъжете трябва да увисват на бесилото не оковани във вериги, а овързани с въжета, които бележат позора им. Томас Хауард потегля да беси селяни в собствените им ниви, за да знаят всички, че пътят на поклонниците води към смъртта. Неговите хора влизат във всяко селце, във всяка гладуваща паланка, през най-студеното време от годината, и настояват да узнаят кой се е присъединил към поклонниците и е положил клетва? Кой е бил църковните камбани наобратно? Кой се е молил за възстановяването на Църквата? Кой е потеглил на бой и не се е върнал повече у дома?

Монтагю ми пише бележка от Гринич, където е заедно с двора.

Кралят нареди на Норфолк да отиде във всички манастири, които са оказали някаква съпротива. Казва, че монасите и канониците трябва да бъдат застигнати от ужасна участ за назидание на другите. Мисля, че възнамерява да ги избие. Моли се за нас.

Не разбирам времената, в които живея. Прочитам писмото на сина си веднъж, два пъти, три пъти, и го изгарям веднага след като запомням ужасните думи наизуст. Отивам в параклиса си, коленича на студения каменен под и се моля, но откривам, че мога само да прехвърлям зърната с пръсти и да клатя глава, сякаш искам да отрека ужасните неща, които се случват на хората, които нарекоха себе си поклонници и тръгнаха на поход, за да получат Божията милост.

Кралят е чул, че някои вдовици и сираци срязали въжетата и свалили телата на своите съпрузи и бащи, екзекутирани като бунтовници, и ги погребали тайно, нощем, в църковните дворове. Изпрати съобщение на Томас Хауард, като му поръча да открие тези семейства и да ги накаже. Телата трябва да бъдат изровени от осветената земя. Иска труповете да бъдат оставени да висят, докато изгният.

Почитаема майко, мисля, че е полудял.

Борейки се със собствената си съвест, Томас Хауард, херцогът на Норфолк, се подчинява на краля във всичко, закрива манастирите и затръшва вратите на онези, които са били отворени отново. Никой няма каквото и да е обяснение за това, явно обяснение не е и нужно. Сега сградите ще бъдат раздадени на съседните лордове, за да ги използват камъните за строителство; земите ще бъдат продадени на близките фермери. Обикновените хора вече няма да се обръщат към абатствата за утеха и помощ, монасите ще бъдат бездомни просяци. Светата Дева няма да бъде почитана пред стотиците хиляди малки олтари в крайпътните параклиси. Няма да има повече поклоннически пътувания, няма да има надежда. От Север идва песен, в която се казва, че няма да има месец май, а аз се заглеждам навън през дебелото стъкло, към сивия вътрешен двор, където снегът бавно се топи, и си мисля, че тази година пролетта идва без радост, без любов, и е вярно: месеците ще се сменят, но няма да има весел месец май.

Веднага щом пътищата стават достатъчно сухи за пътуване, напускам Лондон и отивам в Бишам. Хари се прибира у дома с баща си — личицето му е озадачено, защото сезонът, който обещаваше толкова много, въобще не прилича на пролет. Яздя на допълнително седло зад началника на конницата ми, и извличам известна утеха от това да се облягам на широкия гръб на мъжа, докато едрият кон крачи с полюшване надолу по калния път към Бъркшър.

Така че съм извън града, когато отвеждат Том Дарси в Тауър и го разпитват. Той не проявява особено смирение, Бог да благослови стария човек за гневливия му нрав. Носи в джоба си помилването от краля, и въпреки това е арестуван. Гледа Томас Кромуел в лицето, съзнавайки, че той е негов единствен съдия, и въпреки това му казва, макар да записват думите му като уличаващо го доказателство: „Кромуел, тъкмо вие сте първият и главен причинител на целия този бунт и всички злодеяния.“ Когато синът на ковача примигва, чул тези прости и ясни думи, Дарси му предвещава сигурна смърт на ешафода, като му казва, че дори да дойде денят, когато в Англия остане жив само един благородник, този единствен лорд със сигурност ще обезглави Томас Кромуел.

Довеждат и Джон Хъси, стария шамбелан на принцесата, и аз си го спомням как ме наблюдаваше търпеливо, докато си губех времето с описването на скъпоценностите ѝ, спомням си и вярната обич на съпругата му към нея. Моля се никой да не каже на принцесата, че бившият ѝ шамбелан е задържан в Тауър за разпит.

Неговият разпит, дълъг, подробен, злобно изпълнен с дребнави заплахи, не помага много на Кромуел, защото нито Том Дарси, нито Джон Хъси склоняват да назоват дори един-единствен друг мъж или жена. Дарси не казва, че е яздил с поклонниците, нито пък как им е отворил портите на замъка Понтефракт. Казва, че емблемите на поклонниците били останали в един сандък в замъка му от някогашния му поход до Светите земи, и отказва да разкрие кой ги е получил от неговите ръце. Заявява: „Старият Том няма дори един предателски зъб в главата си“, и не предава никого.

Хенри Кортни ми пише:

Молете се за мен, братовчедке, защото бях посочен за главен обвинител на процеса срещу тези двама достойни лордове — Джон Хъси и Том Дарси. Имам обещанието на Кромуел, че ако съдът обяви Том за виновен, той ще замени присъдата му с изгнание — и че Том ще може да се прибере у дома по-късно. Но няма надежда за Джон Хъси.

Прочитам писмото, застанала до ковачницата, докато чакам да подковат коня ми, и в мига, в който проумявам смисъла, бързо го хвърлям в сърцето на огъня и се обръщам към пратеника в ливреята на Ексетър:

— Направо при господаря си ли се връщате?

Той кимва.

— Предайте му от мен следното. Внимавайте да не сбъркате. Кажете му, че съм изрекла стара поговорка, че това не са мои думи, а нещо, което съм научила от селските хора. Кажете му, че селяните казват да не поставяш главата на човек на дръвника, освен ако не искаш да бъде отсечена. Можете ли да запомните това?

Той кимва.

— Знам я. Дядо ми я повтаряше едно време. Живял е в смутни времена. „Да не поставяш главата на човек на дръвника, освен ако не искаш да бъде отсечена.“

Давам му едно пени.

— Не го казвайте на никой друг — заръчвам. — И не забравяйте, това не са мои думи.

Чакам новини за процеса. Монтагю ми пише:

Джон Хъси е мъртъв. Дарси беше признат за виновен, но ще бъде помилван и пощаден.

Това е лъжа на онзи велик лъжец, Кромуел. А поговорката на хората беше вярна — не поставяй главата на човек на дръвника, освен ако не искаш да бъде отсечена. Лордовете вярват в обещанието за спасението на Том Дарси, затова го признават за виновен и чакат кралят да замени присъдата му от екзекуция на изгнание.

Но кралят предава този велик англичанин и той е изпратен на дръвника.

Мисля си за Том Дарси, и как той се надяваше да загине на кръстоносен поход, сражавайки се за вярата си, и когато ми съобщават, че е бил обезглавен като предател на Тауър Хил през юни, докато лястовиците се стрелкали припряно от реката към Тауър, строейки гнездата си за лятото, съзнавам, че е загинал за вярата си, точно както искаше.

Един амбулантен търговец идва до задната врата и казва, че има хубав подарък само за мен. Слизам в двора на конюшнята, където той седи на издигнатото стъпало за възсядане на конете с вързопа в краката си. Покланя се, когато ме вижда.

— Имам нещо за вас — казва. — Казах, че ще ви го предам и ще си тръгна. Затова сега продължавам.

— Колко?

Той поклаща глава и пуска в ръката ми малка кесия.

— Човекът, който ми го даде, каза да ви пожелая късмет, и че ще дойдат добри времена — казва той, мята на рамо вързопа си и излиза от двора.

Отварям кесията и преобръщам малката брошка в ръката си. Това е брошката с теменужката, която дадох на стария Том Дарси. Той така и не ме призова, защото мислеше, че е спечелил победа и че кралят е обещал помилване. Не ме призова, защото мислеше, че Бог го закриля. Прибирам брошката в джоба си и влизам вкъщи.

* * *

Изтребването на Севера продължава. Осем мъже и една жена, лордове и поземлени аристократи, двама от тях мои далечни роднини, всички до един — мои познати, всички до един — добри християни и верни поданици — се явяват пред съдебните заседатели по обвинение в държавна измяна. А сред тях е йоркшърецът Робърт Аск.

Младият мъж, който носеше сатенената дреха на краля, очаква процеса си в Тауър — без пари, без дрехи за преобличане, и почти без храна. Никой не смее да му изпрати нищо, а дори ако някой би го сторил, пазачите ще го отмъкнат. Той е получил пълно кралско помилване за това, че предвождаше поклонниците, и оттогава, макар да имаше бунтове и отчаяни мъже, борещи се за живота си, той нито ги е водил, нито ги е насърчавал. Откакто се върна на Север от двора, не е правил нищо друго, освен да се опитва да убеди хората да приемат помилването и да вярват на думата на краля. Заради това той е в Тауър. Кромуел хитро намеква, че след като Аск е повярвал, че на Север ще има парламент, след като е заявил, че манастирите ще бъдат възстановени, то той е уверявал хората, че поклонническият поход е постигнал целите си, и че това е — трябва да е — държавна измяна.