Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Поклонниците спечелиха тази война и сега излагат исканията си. Искат вярата на бащите ни да бъде възстановена, законът да бъде възстановен, благородните съветници на краля да бъдат възстановени на поста си, а Кромуел, Ричард Рич и епископите-еретици да бъдат прогонени. В армията на краля няма дори един човек, включително Томас Хауард, който да не е съгласен. Чарлс Брандън също ги насърчава. Точно това очаквахме всички, още откакто кралят най-напред се обърна срещу кралицата и взе Кромуел за свой съветник. Така че Томас Хауард ще отиде при краля с молбата на поклонниците за всеобщо помилване, и споразумение за възстановяване на старите ритуали.

Почитаема майко, толкова сън изпълнен с надежда!

Изгорете това.

Би трябвало да подготвям имението Бишам за Коледа, но не мога да се заловя за нищо, докато си мисля за двамата си сина, с армията на краля зад тях и поклонниците пред тях, в очакване на съгласието на краля за примирието. Накрая вземам децата на Монтагю — Катерина, Уинифред и Хари — и отивам в Лондон, надявайки се на новини.

Не им обещавам удоволствието да присъстват на пълна коронация, но те знаят, че кралят е обещал да коронова съпругата си и церемонията би трябвало да се проведе в деня на Вси Светии. Аз самата смятам, че той няма да може да си позволи пищна коронация, докато изпраща войници и оръжия на север, и ще е едновременно разгневен и уплашен. Няма да може да излезе с уверени крачки пред тълпата, и да позволи на всички да се възхитят на него и на красивата му млада съпруга. Този бунт го е разтърсил, и докато е в това състояние, запратен обратно в страховете от детството си, че не е достатъчно добър, той просто няма да може да планира бляскава церемония.

Веднага след като пристигам и се помолвам в параклиса, отивам в приемната си, за да се срещна с всички арендатори и молители, които искат да ме видят, да ми пожелаят весела Коледа, да изложат молбите си, и да платят глобите и наемите си за този период. Сред тях има човек, когото разпознавам, свещеник и приятел на моя изпратен в изгнание домашен свещеник, Джон Хелиър.

— Можеш да ме оставиш — казвам на внука си Хари.

Той вдига поглед към мен, изражението му е будно и оживено.

— Мога да остана с вас, почитаема бабо, мога да бъда ваш паж. Не съм се уморил да стоя прав.

— Разбира се — казвам. — Но аз може да прекарам тук целия ден. Можеш да слезеш в конюшните и можеш да излезеш по улиците; може да разгледаш наоколо.

Той се покланя леко и излита от стаята като изпратена от тетивата стрела, и едва тогава кимвам за поздрав на приятеля на Хелиър и давам знак на управителя си, че той може да пристъпи напред и да говори с мен.

— Отец Ричард Лангриш от Хейвънт — напомня ми той.

— Разбира се — усмихвам се.

— Нося поздрави от сина ви, Джефри. Бях с него в армията на краля на Север — казва той.

— Радвам се да узная това — изричам ясно. — Радвам се, че синът ми служи вярно на краля. Добре ли е синът ми?

— И двамата ви сина са добре — казва той. — И са уверени, че тези беди скоро ще приключат.

Кимвам.

— Можете да вечеряте в залата тази вечер, ако желаете.

Той се покланя.

— Благодаря ви.

Някой друг пристъпва напред с някакво оплакване за цената на ейла в една от кръчмите на арендаторите ми, а управителят застава до мен и отбелязва проблема.

— Доведете този човек в покоите ми преди вечеря — казвам тихо. — Постарайте се да не го види никой.

Той не мигва. Само записва твърдението, че ейлът се разрежда с вода и че чашите не се пълнят докрай, и махва на следващия молител да пристъпи напред.

* * *

Лангриш ме чака до малкия огън в спалнята ми, скрит тук като таен любовник. Не успявам да сдържа една усмивка. В спалнята ми отдавна не ме е чакал мъж; вдовица съм вече от трийсет и две години.

— Какви са новините?

Сядам в стола си до огнището, а той се изправя пред мен.

Той безмълвно ми показва малко парче плат, знак, какъвто човек може да пришие към яката си. Същият е като емблемата, която Том Дарси ми даде — петте рани на Христос и бяла роза отгоре. Безмълвно я докосвам, сякаш е реликва на вярата, и му я връщам.

— Поклонниците разпуснали по-голямата част от войската, в очакване кралят да се съгласи на техните условия. Кралят изпрати позорна заповед на Том Дарси: да се срещне с водача на поклонниците, Робърт Аск, под предлог, че иска почтено да преговаря с него, да го отвлече и да го предаде на хората на Кромуел.

— Какво каза Том?

— Каза, че никога не би допуснал по името му да има дори едно петънце.

Кимвам.

— Такъв е Том. А синовете ми?

— И двамата са добре, и двамата освобождават всеки ден хора от войската си, пожелали да се присъединят към войската на поклонниците, но и двамата са се заклели да служат във войската на краля, и никой не подозира нищо различно. Кралят поиска повече подробности за исканията на поклонниците, и те му ги обясниха.

— Монтагю и Джефри мислят ли, че кралят ще удовлетвори исканията?

— Ще трябва да го стори — казва мъжът простичко. — Поклонниците биха могли да надвият кралската армия в миг, чакат отговор само защото не искат да воюват с краля.

— Как могат да се наричат верни поданици? След като са тръгнали на бой? Когато бесят неговите служители?

— Загинаха забележително малко хора — казва той. — Защото едва ли има някой, който да не е съгласен с тях.

— Томас Лий. Заслужава си бесенето, съгласна съм.

Той се засмива:

— Щяха да го обесят, ако го бяха заловили, но той се измъкна. Изпрати готвача си на свое място, като страхливец, и вместо това обесиха него. Поклонниците не нападат лордовете или краля. Винят само неговите съветници. Кромуел трябва да бъде прогонен, унищожаването на манастирите — прекратено, а вие и семейството ви — върнати като съветници на краля.

Поглежда ме почти свенливо и се усмихва.

— Имам новини и за другия ви син, Реджиналд.

— В Рим ли е? — питам нетърпеливо.

Лангриш кимва.

— Ще го направят кардинал — казва той благоговейно. — Възложено му е да дойде в Англия като кардинал и да възвърне на Църквата нейния блясък, веднага щом кралят се съгласи с исканията на поклонниците.

— Папата ще изпрати сина ми у дома да възстанови църквата?

— Да спаси всички ни — казва Лангриш набожно.

Тази година ще отбележим дванайсетте коледни дни, спазвайки старите обичаи. Абатството в Бишам може и още да е затворено, но тук, в Лондон, отварям параклиса си, слагам коледни светлини на прозореца и държа вратата отворена, за да може всеки да влезе и да види олтара, обвит в златен брокат, потира и разпятието, проблясващи в ухаещата на тамян тъмнина, блясъка на кристалната дарохранителница, съдържаща тайнството на Причастието, параклиса с усмихнатите, уверени рисувани ликове на светците по стените, украсен със знамената на църквата и на моето семейство. В тъмнината на ъгъла на параклиса знамето с бялата роза проблясва бледо; отсреща е богато избродираната теменужка на семейство Поул в папски и имперски пурпурен цвят. А аз коленича, заравям лице в ръцете си и си мисля, че няма причина Реджиналд да не стане папа.

Тази Коледа е изключително важна, за нашето семейство и за Англия. Може би това ще бъде годината, в която моят син Реджиналд ще се прибере у дома да възстанови Църквата и да я върне на мястото, което ѝ се полага, а синовете ми Монтагю и Джефри ще върнат краля на подобаващото място.

От една бележка от братовчедка ми Гъртруд, от един пратеник на испанския посланик и от собствените си хора в Лондон съм узнала как на краля е било обяснено, че няма да може да се справи с която и да е част от Англия, камо ли със Севера, освен ако не изготви споразумение с поклонниците. Казали са му, просто и почтително, че Църквата трябва да се върне към Рим, а той трябва да приеме обратно старите благородници за свои съветници. Кралят може и да роптае, че никой няма право да му казва с кого да се съветва, но знае, както знаят и лордовете, както знаят благородниците, както знаят обикновените хора, че нищо не върви в управлението на страната, откакто постави незначителни чиновници на най-висока служба и сключи мним брак с дъщерята на моя управител.

Най-накрая, вилнеещ и разгневен, той се съгласява — няма какво друго да направи, освен да се съгласи — и Томас Хауард потегля обратно на север през снежни вихрушки в мразовито време, носейки помилването от краля, и трябва да чака в студа пред Донкастър, докато херолдът на Ланкастър оповестява кралското помилване пред хилядите търпеливи жители на Севера, застанали в безчислени, безмълвни редици. Робърт Аск, предводителят, появил се почти от нищото, коленичи пред своите хиляди пилигрими и им казва, че са спечелили огромна победа. Моли ги да го освободят от поста му на капитан. Когато те се съгласяват, той откъсва емблемата с петте рани и обещава, че всички те няма да носят друг герб освен този на краля.

Когато чувам това, изваждам от джоба си емблемата, която Том Дарси ми даде, целувам я и я прибирам на дъното на една стара ракла в помещенията на гардеробната си. Вече не ми е нужна като тайно напомняне кому дължа лоялност. Поклонението приключи и поклонниците спечелиха; всички можем да приберем емблемите си, а синовете ми, всичките ми синове, ще се приберат у дома.

* * *

Лондон е изпълнен с радост от тези новини. Бият камбаните за коледната служба, но всички знаят, че те провъзгласяват спасението на страната, спасението на Църквата, и спасяването на краля от него самия. Завеждам домакинството си да гледаме как дворът преминава в шествие от Уестминстър до Гринич, смеем се и се разхождаме по замръзналата река. Толкова е студено, че децата могат да се пързалят по леда, и внуците ми Катерина, Уинифред и Хари се вкопчват в ръцете ми и ме молят да ги тегля след себе си.