Една от внучките ми, Катерина, ме хваща под ръка, пред нас и зад нас върви по един мъж в ливрея, докато минаваме покрай моста, към стълбите към реката от другата му страна. Има просяци, разбира се, но те се отдръпват от пътеката, когато ни виждат да идваме. Прикривам слисаното си трепване, когато забелязвам расото на една монахиня, замърсено от месеци на седене и чакане, и виждам изопнатото, отчаяно лице на жена, която се е посветила на Бог, а после се е озовала захвърлена в канавката. Кимвам на сестрата на Катерина, Уинифред, която, без да я молят, подхвърля монета на жената.

Един мъж излиза от тъмнината и застава пред нас.

— Кой е това? — пита той един от слугите ми.

— Аз съм Маргарет Поул, графиня на Солсбъри — казвам рязко, — и ще е по-добре да ме пуснете да мина.

Той се усмихва, весело като разбойник в зелената гора, и се покланя ниско.

— Минете, ваше благородие, минете с нашата благословия — казва. — Защото ние знаем кои са приятелите ни. И Бог да бъде с вас, защото вие също сте поклонница, и трябва да минете през поклонническа порта.

Спирам рязко.

— Какво казахте?

— Това не е бунт — казва той много тихо. — Навярно го знаете така добре, както и аз. Това е поклонение. Наричаме го Поклонението пред Божията милост. И си казваме един на друг, че трябва да минем през поклонническата порта.

Човекът се поколебава и вижда лицето ми, когато чувам думите „Поклонение пред Божията милост“.

— Вървим под петте рани на Христа — казва той. — И знам, че вие и всички добри стари лордове на бялата роза сте поклонници също като нас.

* * *

Бунтовниците, които казват, че потеглят на поклонението пред Божията милост, са заловили сър Томас Пърси, или пък той се е присъединил към тях; като че ли никой не знае. Те са под предводителството на добър човек, честен йоркшърец, Робърт Аск, и в средата на октомври научаваме, че Аск влязъл в големия северен град Йорк, без дори една стрела да излети в защита на града. Разтворили портите пред него и войската, която сега всички наричат „поклонниците“. Наброяват двайсет хиляди души. Това е четири пъти повече от войската, която завзе Англия при Бозуърт, това е армия, достатъчно голяма да завземе цяла Англия.

Първата им постъпка била да възстановят две бенедиктински абатства в града, „Холи Тринити“ и женския манастир „Сейнт Клемънт“. Когато ударили камбаните в „Холи Тринити“, хората плачели от радост, докато идвали да чуят литургията.

Предполагам, че кралят е готов на всичко, за да избегне открита битка. На бунтовниците в Линкълншър е предложено помилване, стига само да склонят да се приберат у дома, но защо да го правят сега, когато цялото голямо графство Йоркшър се е вдигнало на оръжие?

— Заповядано ми е да свикам своите хора и да се приготвя за бой — казва ми Монтагю. Дошъл е в Л’Ербер, докато слугите разчистват масите след вечеря. Музикантите настройват инструментите си, предстои представянето на поетична драма. Правя знак на Монтагю да седне до мен и накланям глава към него, за да може да говори тихо.

— Наредено ми е да отида на север и да разтуря поклонението — казва той. — Джефри също трябва да събере отряд.

— Какво ще правиш? — Докосвам в джоба си бродираната емблема, която лорд Дарси ми даде: петте рани на Христос и бялата роза на Йорк. — Не можеш да стреляш по поклонниците.

Монтагю поклаща глава.

— Никога — казва той простичко. — Освен това всички казват, че когато войниците на краля видят поклонниците, ще преминат на тяхна страна. Случва се всеки ден. След всяко писмо със заповеди до командирите си, кралят праща друго, в което пита дали му остават верни. Няма доверие на никого. Прав е. Оказва се, че на никого не може да се има доверие.

— С кого разполага на бойното поле?

— Томас Хауард, херцогът на Норфолк, а на него кралят има доверие само докато може да го вижда. Толбът, лорд Шрусбъри, тръгна да го подкрепи, но той е за старата религия и старите ритуали. Чарлс Брандън отказа да отиде, каза, че иска да си остане у дома, за да потуши евентуални размирици в своето графство; наредиха му да замине за Йоркшър против волята си. Томас лорд Дарси казва, че е обграден от бунтовниците в замъка си, но тъй като той възразяваше срещу унищожаването на манастирите още от първия миг след развода на кралицата, никой не знае дали той просто не изчаква подходящия момент да се присъедини към поклонниците. Джон Хъси изпрати писмо да съобщи, че е отвлечен от тях, но всички знаят, че той беше шамбелан на принцесата и я обича нежно, а съпругата му открито е на нейна страна. Кралят гризе ноктите си до живеца; обезумял е от гняв и самосъжаление.

— А какво… — млъквам рязко, когато пратеник в ливреята на Монтагю влиза в залата, приближава се до него и чака. Монтагю му прави знак да пристъпи напред, слуша напрегнато, а после се обръща към мен.

— Том Дарси е предал замъка си на бунтовниците — казва той. — Поклонниците са превзели Понтефракт и всички под командването на Том Дарси в замъка и в града са положили поклонническата клетва. Архиепископът на Йорк е с тях.

Вижда лицето ми.

— Старият Том потегли на последния си кръстоносен поход — казва той шеговито. — Ще носи емблемата си с петте рани.

— Том носи емблемата си? — питам.

— Държеше емблемите на кръстоносците в замъка си — казва той. — Раздаде ги на поклонниците. Те потеглят в името на Бог срещу ереста и носят петте Христови рани. Никой християнин не бива да стреля по тях под свещеното знаме.

— Какво да правим? — питам го.

— Идете в провинцията — решава Монтагю. — Ако Югът се вдигне в подкрепа на поклонниците, те ще имат нужда от водачество, пари и провизии. Можете да ги отведете в Бъркшър. Ще ви пратя вест, за да знаете какво става на Север. Джефри и аз ще отидем на север с войската си и ще се присъединим към поклонниците, щом настъпи подходящият момент. Ще изпратя съобщение на Реджиналд да дойде веднага.

— Ще си дойде у дома?

— Начело на испанска армия, дай Боже.

Имението Бишам, Бъркшър

Октомври 1536 г.

В провинцията не мога да получавам новини, но чувам необичайни истории за хиляди мъже, които потеглят към разрушените абатства и ги строят отново, пеейки великите псалми, които винаги се пееха там. Хората говорят за комета в небето над Йоркшър, и казват, че бунтът в Линкълншър е преминал под земята и Кралят-кърт ще трябва да се промъква през пръстта, за да открие поклонниците, но те вече са под хълмовете на Йоркшър и той никога повече няма им наложи нечестивата си воля.

Получавам писмо от Гъртруд, която ми съобщава, че съпругът ѝ, моят братовчед Хенри Кортни, е получил заповед от краля да събере армия, да мине под командването на лорд Толбът, и да потегли на север колкото е възможно по-скоро. Кралят бе заявил, че сам ще предвожда собствената си армия, но вестите от Север са толкова ужасяващи, че вместо това изпраща моя родственик:

Армията е малобройна и закъсняла. Кралят не е дал на командирите си достатъчно пари, за да платят на войниците, и те са толкова зле облечени и въоръжени, а конниците са толкова малобройни, че не могат да стигнат на север достатъчно бързо. Бездруго всички знаят, че когато армията на краля види емблемата на поклонниците, хората ще дезертират, вземайки със себе си оръжията си. Томас Хауард пък се оплаква, че от него се очаква да удържи Йоркшър без нищо, докато всички пари и войски отиват при Джордж Толбът, а заслугите ще бъдат приписани на Чарлс Брандън. Кралят не знае кои са приятелите му и как да ги задържи; как ще се изправи срещу враговете си?

И най-хубавото от всичко: Норфолк има пълномощия да се споразумее с бунтовниците и със сигурност ще удовлетвори искането им за спасяването на абатствата. Ако можем и да осигурим безопасност на принцесата в този момент, тогава това ще бъде огромна победа.

Ще ти изпратя новини веднага щом имам такива. Кралската армия и поклонниците със сигурност ще се срещнат в битка, а поклонниците ги превишават по численост с много хиляди. А цялото небесно войнство също е на наша страна.

Изгори това.

Намирам се в склада за месо в Бишам и гледам как ловците внасят елените. Ударили са двама едри самци и една кошута и са почистили месото още на полето, за да не се развали, и сега го окачват в прохладното помещение с каменен под, така че кръвта да капе в каналите.

— Обесили нашия приятел Лий по същия начин — казва ми тихо гледачът на хрътките.

Предпазливо не обръщам глава. Привидно, двамата оглеждаме одрания труп.

— Наистина ли? — питам. — Томас Лий, който дойде тук, за да затвори абатството?

— Да — казва той със сдържано задоволство. — На портите на Линкълн. Също и съветника на епископа на Линкълн. Онзи, който даде показания срещу святата ни кралица. Сякаш всичко се поправя, нали, ваше благородие?

Усмихвам се, но внимавам да не кажа нищо.

— А синът ви Реджиналд скоро ли ще дойде с благочестива войска? — пита той с възможно най-нисък шепот. — Обикновените хора ще се зарадват да узнаят това.

— Скоро — казвам, и той се покланя и си тръгва.

* * *

Вече сме изяли еленовото месо, направили сме питки с месен пълнеж и супа, а кокалите сме дали на хрътките, когато получаваме новини от Донкастър, където лордовете, поземлените аристократи и обикновените хора на Севера се подреждат в боен ред срещу армията на краля, моите двама сина — на погрешната страна; те изчакват, готови да прекосят от другата страна. Монтагю ми изпраща вестоносец:

Поклонниците изложиха исканията си пред Томас Хауард. Той имаше късмет, че се съгласиха да преговарят; ако се бяха били, щеше да бъде разгромен. Сигурно бяха повече от трийсет хиляди, предвождани от всички благородници и лордове на Йоркшър. Кралската армия е гладна и премръзнала, понеже земите тук са много бедни, а никой не ни желае доброто. Не ми дадоха пари да платя на войниците си, а други са тръгнали на този поход за дори по-малко заплащане от онова, което аз обещах на своите. Времето също е лошо, и се говори, че в града вилнее мор.