Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Викат ме, защото принцесата е пред вратата на залата му за аудиенции.

— Ще го видя! Няма да ми попречите!

Затварям вратата зад себе си и се изправям пред решителното ѝ, побеляло лице. Около очите ѝ има сини сенки като смачкани теменужки; не е спала цяла нощ.

— Болестта може да е сериозна — казвам, без да назовавам най-големия си страх. — Не мога да ви пусна да отидете при него. Ще изневеря на дълга си, ако ви пусна да отидете при него.

— Вашият дълг е към мен! — изкрещява дъщерята на Изабела Испанска, докарана до ярост от страха си.

— Моят дълг е към Англия — казвам ѝ тихо. — И ако носите в утробата си наследник на Тюдорите, тогава моят дълг е и към това дете, както и към вас. Не мога да ви позволя да дойдете по-близо от долния край на леглото.

Изведнъж тя почти рухва.

— Пуснете ме да вляза — казва умолително. — Моля ви, лейди Маргарет, само ме пуснете да го видя. Ще спра, където кажете, ще направя, каквото наредите, но в името на Светата Дева, пуснете ме да го видя.

Въвеждам я, покрай чакащите тълпи, които подвикват благословии, покрай сгъваемата маса, където лекарят е подредил малка аптека с билки и масла, и пиявици, пълзящи в една стъкленица, през двойните врати до спалнята, където в леглото лежи Артур, неподвижен и притихнал. Той отваря тъмните си очи, когато тя влиза, и първите думи, които прошепва, са: „Обичам те. Не се приближавай.“

Катерина се хваща за украсената с резба колона в долния край на леглото, сякаш за да се възпре да не се покатери вътре до него.

— И аз те обичам — изрича тя задъхано. — Ще оздравееш ли?

Той само поклаща глава, и в този ужасен миг аз съзнавам, че съм се провалила в обещанието си към майка му. Казах, че ще го опазя, а не го сторих. От зимното небе, от източния вятър — кой знае как? — той бе сполетян от проклятието на донесената от баща му болест, а нейна светлост майката на краля ще бъде наказана от проклятието на двете кралици. Ще плати за онова, което стори на техните момчета, и ще види как погребват внука ѝ, а сигурно и сина ѝ. Пристъпвам напред, хващам принцесата за крехката талия, и я дръпвам към вратата.

— Ще се върна — извиква му тя, докато неохотно се отдалечава от него. — Остани с мен, аз няма да те изоставя.

Цял ден се борим за него, така ревностно, сякаш сме войници, затънали в калта на полето в Бозуърт. Слагаме изгарящо горещи пластири върху гърдите му, поставяме пиявици на краката му, мокрим лицето му с гъба с ледена вода, слагаме грейка под гърба му. Докато лежи там, бял като мраморен светец, ние го изтезаваме с всеки цяр, за който можем да се сетим, и въпреки това той се облива в пот, гори, и нищо не смъква температурата му.

Принцесата се връща при него, както е обещала да стори, и този път ние ѝ казваме, че това е потната болест и че не може да се приближи до него повече от прага на стаята му. Тя казва, че трябва да говори с него насаме, отпраща всички ни от стаята и застава на пръсти, като се държи за рамката на вратата, и му говори от отсрещния край на посипания с билки под. Дочувам бърза размяна на обети. Той я моли да му обещае нещо, тя се съгласява, но го умолява да оздравее. Хващам я под ръка.

— В името на собственото му добро — казвам. — Трябва да го оставите.

Той се е надигнал на лакът и зървам лицето му, с изписана върху него смъртна решителност.

— Обещай — казва ѝ той. — Моля те. Заради мен. Обещай ми сега, любима.

Тя проплаква: „Обещавам!“, сякаш изтръгват насила думите от нея, сякаш не иска да изпълни последното му желание, и аз я издърпвам от стаята.

Камбаната на големия часовник на замъка бие шест. Изповедникът на Артур извършва последно миропомазване, а той се отпуска на възглавницата си и затваря очи.

— Не — прошепвам. — Не се предавай, не се предавай.

От мен се очаква да се моля в долния край на леглото, но вместо това съм стиснала ръце в юмруци, притиснати към мокрите ми очи, и единственото, което мога да правя, е да шепна: „не“. Не мога да си спомня кога за последно съм излизала от стаята, кога за последно съм яла, или кога съм спала за последен път, но не мога да понеса този принц, този невероятно красив и надарен млад принц да умре — и то под моите грижи. Не мога да понеса да предаде живота си, този прекрасен живот, толкова пълен с обещания и надежда. Не успях да го науча на едничкото нещо, в което истински вярвам: че нищо няма по-голямо значение от самия живот, че трябва да се вкопчва в живота.

— Не — изричам. — Недей.

Молитвите не могат да му попречат да се изплъзне, пиявиците, билките, маслата и овъгленото сърце на врабче, вързано на гърдите му, не могат да го задържат. Докато часовникът удари седем, той вече е мъртъв. Отивам до леглото му и му оправям яката, както правех, когато беше жив, затварям тъмните му, невиждащи очи, като издърпвам бродираната завивка върху гърдите му, сякаш му подпъхвам завивките за през нощта, и целувам студените му устни. Прошепвам: „Бог да ти дари покой. Лека нощ, сладки принце“, а после викам прислужниците да го подготвят и излизам от стаята.

Кралицата, моята братовчедка, изпраща личната си носилка, с която вдовицата да предприеме дългото пътуване до Лондон. Катерина пътува, съсипана и безмълвна, и всяка нощ по пътя си ляга мълчаливо. Зная, че се моли да не се събуди на сутринта. Питам я, както съм длъжна да сторя, дали мисли, че е възможно да очаква дете, и тя се разтреперва от ярост, когато чува въпроса, сякаш нахлувам в съкровените кътчета на любовта ѝ.

— Ако очаквате дете, и това дете е момче, тогава той ще бъде Принц на Уелс, а много по-късно — крал на Англия — казвам ѝ кротко, пренебрегвайки яростта, която я кара да трепери. — Вие ще станете толкова изтъкната и важна жена, колкото лейди Маргарет Боуфорт, която си създаде собствена титла: Нейна светлост майката на краля.

Тя едва успява да се принуди да проговори:

— А ако не очаквам?

— Тогава сте вдовстващата принцеса, а принц Хари става Уелски принц — обяснявам. — Ако нямате син, който да получи титлата, тогава я получава принц Хари.

— А когато кралят умре?

— Дай Боже този ден да не дойде скоро.

— Амин. Но когато дойде?

— Тогава принц Хари става крал, а съпругата му — която и да е тя — ще бъде кралица.

Тя се извръща от мен и отива до огнището, но не преди да видя презрителното изражение, което пробягва бързо по лицето ѝ при споменаването на малкия брат на принц Артур.

— Принц Хари — възкликва тя.

— Трябва да приемете онова положение в живота, което Бог ви дава — напомням ѝ тихо.

— Не го приемам.

— Ваша светлост, вие претърпяхте огромна загуба, но трябва да приемете съдбата си. Бог изисква от всички ни да приемем съдбата си. Навярно Бог повелява да се примирите? — предполагам.

— Не повелява — заявява тя твърдо.

Оставям вдовстващата принцеса на Уелс, както следва да бъде наричана сега, в Дърам Хаус на Странд и отивам в Уестминстър, където дворът е в дълбок траур. Вървя през познатите коридори към покоите на кралицата. Вратите стоят разтворени към приемната ѝ, претъпкана с обичайните придворни и молители, но всички са потиснати и разговарят тихо, а жакетите на мнозина са поръбени с черно.

Минавам през тълпата, като кимвам на един-двама души, които познавам; но не спирам. Не искам да говоря. Не искам да бъда принудена да повтарям, отново и отново: „Да. Болестта беше съвсем внезапна. Да, опитахме това лекарство. Да, беше ужасен шок. Да, принцесата е сломена. Да, трагедия е, че няма дете.“ Потропвам на вътрешната врата, лейди Катрин Хънтли я отваря и ме поглежда. Тя е вдовицата на претендента, който бе екзекутиран с брат ми, и двете едва се понасяме. Тя отстъпва назад и аз минавам покрай нея без нито дума.

Кралицата е коленичила пред молитвения си стол, с лице, обърнато нагоре към златното разпятие, със затворени очи. Коленича до нея, свеждам глава и се моля за сила да говоря с майката на нашия принц за неговата смърт.

Тя въздиша и хвърля поглед към мен.

— Чаках те — казва тихо.

Улавям ръцете ѝ.

— Не мога да опиша колко съжалявам.

— Знам.

Стоим на колене, хванати за ръце, мълчаливо, сякаш няма какво повече да бъде казано.

— Принцесата?

— Много тиха. Много тъжна.

— Няма ли възможност да очаква дете?

— Тя казва, че не.

Братовчедка ми кимва, сякаш не се е надявала на внук, който да замести сина, когото е изгубила.

— Направихме всичко възможно… — започвам.