Стоманената нотка в гласа му и обидният намек в думите му разпръснаха мъглата пред очите й.

— Разбира се, че имам. Исках просто да те поздравя за откритието. — Подобно поздравление обаче не би оставило усещането за празнота, което тежеше под лъжичката й.

— По-добре си го спести. Трябва да кажем на другите и да поставим маркировка.

— Хубаво. — Тя се насочи към корабчето с бърз и прецизен кроул. — Само дето не разбирам защо се ядоса толкова.

— Няма как да разбереш — измърмори Матю и заплува след нея.

Нямаше да му даде да развали най-вълнуващия ден в живота й, реши Тейт и се покатери на борда.

Марла седеше под сенника и си лакираше ноктите. Едната й ръка вече бе увенчана с яркорозово. Тя вдигна очи и се усмихна.

— Подранихте, слънчице. Очаквахме ви чак след час и нещо.

— Къде са татко и Бък?

— В лоцманската кабина са, пак се занимават с оная стара карта. — Усмивката й започна да вехне по краищата. — Нещо не е наред. Матю! — Тя скочи от стола си с разширени от паника очи. Тайният й, макар и никога неизречен на глас, страх от акули я стисна за гърлото. — Пострадал ли е? Какво стана?

— Няма му нищо. — Тейт разкопча колана с тежестите си. — Идва след мен. — Тя чу плавниците му да се удрят в палубата, но не се обърна да му помогне. Вместо това си пое дълбоко въздух. — Нищо лошо не е станало, мамо. Напротив. Всичко е чудесно. Намерихме го.

Марла бе притичала до парапета да се увери, че Матю е в безопасност. Когато видя, че е цял и невредим, сърцето й започна да възвръща нормалния си ритъм.

— Какво сте намерили, слънчице?

— Кораба. — Тейт прокара ръка по лицето си, зашеметена от факта, че пръстите й треперят. Ушите й бучаха, нещо трептеше като пеперуда в гърдите й. — Единият от двата. Намерихме го.

— Боже господи! — Бък стоеше на вратата на палубната кабина. Червендалестото му лице бе пребледняло, очите му зад дебелите лещи гледаха зашеметено. — Кой? — с усилие изрече той. — Кой от двата намерихте, момко?

— Не знам. — Матю изхлузи бутилките от раменете си. Сърцето му препускаше лудо, но на него му бе пределно ясно, че това се дължи колкото на възможността да са открили потънало съкровище, толкова и на факта, че за малко не бе излапал Тейт. — Но корабът е долу, Бък. Намерихме баласт, баласт и оръдия от галеон. — Той отмести очи от Бък и погледна Рей, който го зяпаше с широко отворени очи. — Предишният участък е бил отскок, както и предполагах. Но този наистина изглежда обещаващо.

— Къде… — Гласът на Рей за миг секна. — Къде точно се намирахте, Тейт?

Тя отвори уста, после пак я затвори, осъзнавайки, че е била прекалено развълнувана, за да отбележи местоположението. Страните й пламнаха.

Матю погледна към нея и й отправи лека триумфална усмивка, преди да даде на Рей координатите.

— Ще ни трябват обозначаващи шамандури. Ако се приготвите, ще ви покажа за какво става дума.

Рей погледна Бък и зашеметеното му изражение започна да се прояснява. После с крясък се хвърли към него, сграбчи го и двамата мъже се запрегръщаха, олюлявайки се като стари пияници.



Трябваше да съставят план. Тейт бе онази, която след продължилото цяла вечер шумно празненство предложи да се вслушат в гласа на разума. Изваждането на останките и запазването им изискваше определена система. Претенциите им трябваше да бъдат конкретно и законно предявени. А находките прецизно каталогизирани.

Имаха нужда от добра подводна камера, с която да направят запис на обекта и на местоположението на всяка находка, която открият, както и няколко големи тетрадки, които да служат за каталог.

— Навремето — подхвана Бък, докато отваряше поредната бира, — човек като намерел потънал кораб, всичко вътре си било негово. Поне докато съумявал да държи настрана разбойниците и разните други, дето все имат претенции за чуждото. Трябвало е да бъдеш потаен, да знаеш да си затваряш устата и да не те е страх да се бориш за своето си.

И размаха бутилката.

— А сега има правила и правилца! Сульо и пульо иска парче от онова, дето си го намерил със собствените си ръце и с малко помощ от Господа. Има и много, дето повече ги е еня за някакви си проядени от червеите дъски, отколкото за цял товар сребро.

— Доброто състояние на потъналия кораб е важно от историческа гледна точка, Бък. — Рей подхвана бирата и разсъжденията си. — Историческата му стойност, нашата отговорност към миналото, а и към бъдещето също.

— Дрън-дрън. — Бък запали една от десетте цигари, които си позволяваше на ден. — Навремето така ги вдигахме във въздуха, че хвърчаха дъски до небето, ако нямаше друг начин да стигнем до съкровището. Не казвам, че е било много умно. — Той издиша голямо кълбо цигарен дим и очите му се замъглиха от спомена. — Но пък беше дяволски забавно.

— Нямаме никакво право да разрушаваме нещо само за да се доберем до друго нещо — промърмори Тейт.

Бък я погледна през масата и се ухили.

— Ти само почакай да вкусиш от златната треска, моето момиче. Нещо ти става. Виждаш проблясък сред пясъка — лъскав и ярък, не като на среброто. Може да е монета, ланец, медальон, някоя дрънкулка, която отдавна умрял мъж е подарил на отдавна умрялата си жена. И ето го, стои си в ръката ти, същото, каквото е било в деня, когато са го направили. И единственото, за което можеш да мислиш, е откъде да намериш още.

Тя го гледаше, обзета от любопитство.

— Ти затова ли продължаваш да се гмуркаш? Ако откриеш всички съкровища, които крият „Изабела“ и „Санта Маргерит“, ако ги откриеш и станеш богат, пак ли ще се гмуркаш за още?

— Ще се гмуркам, докато съм жив. Само това мога. И само това ми трябва да мога. Баща ти беше същият — добави той, като се обърна към Матю. — Без значение дали е попаднал на истинско съкровище, или е изплувал само с някое гюле, той трябваше да се върне долу. Спря го смъртта. Само тя можеше да го направи. — Гласът му предрезгавя и той сведе очи към бирата си. — Той искаше „Изабела“. Прекара последните месеци от живота си, пресмятайки как, къде и кога. Сега ние ще приберем реколтата й вместо него. Проклятието на Анжелик.

— Какво? — Веждите на Рей се събраха в една линия. — „Проклятието на Анжелик“?

— Уби брат ми — неясно изрече Бък. — Заклинанието на проклетата вещица.

Усетил признаците, Матю се наведе напред и изтръгна почти празната бутилка от пръстите на чичо си.

— Уби го човек, Бък. Човек от плът и кръв. Не някакво проклятие или заклинание. — Той стана, вдигна Бък на крака и обясни: — След малко ще заприказва и за духа на Черната брада.

— Видях го — изфъфли Бък с глуповата усмивка на лицето. Очилата му се плъзнаха по носа и той се взираше късогледо над тях. — Реших, че съм го видял. Край брега на Окракоук. Спомняш ли си, Матю?

— Спомням си. Чака ни дълъг ден, Бък. По-добре да се връщаме на яхтата.

— Трябва ли ти помощ? — Рей се изправи и откри, с изненада и известно огорчение, че краката му не са съвсем стабилни.

— Ще се оправя. Ще го метна на надуваемата лодка и ще греба до „Морския дявол“. Благодаря за вечерята, Марла. Такова пържено пиле не бях опитвал през живота си. Да си готова с изгрева, малката — обърна се той към Тейт. — Тепърва започва сериозната работа.

— Ще съм готова. — Въпреки че не я бе молил за помощ, тя отиде от другата страна на Бък и преметна ръката му през раменете си. — Хайде, Бък, време е за лягане.

— Ти си едно много сладко хлапе — каза той и с пиянска дружелюбност я притисна непохватно към себе си. — Нали така, Матю?

— Направо захарче. Първо аз ще сляза по стълбата, Бък. Ако паднеш, може и да те оставя да се удавиш.

— На куково лято — изкикоти се Бък и се подпря на Тейт, след като Матю се прехвърли на стълбата от другата страна на парапета. — Това момче би излязло срещу цял отбор акули заради мен. Ласитърови се държат един за друг.

— Знам. — Внимателно, олюлявайки се под тежестта на Бък, тя му помогна да се прехвърли през парапета. — Дръж се здраво. — Бък се олюляваше в началото на стълбата, а Матю ругаеше в края й и всичко това се стори на Тейт толкова абсурдно, че тя се разхили неудържимо. — Дръж се, Бък.

— Не се коси, моме. Още не е направена лодката, в която да не мога да се кача.

— Дяволите да го вземат, ще ни преобърнеш. Бък, идиот такъв! — Гумената лодка се наклони опасно и Матю блъсна Бък на дъното й. Водата се плисна вътре и измокри и двамата.

— Остави ведрата на мен, Матю — изкикоти се добродушно Бък и започна да изгребва водата с шепи.

— Просто не мърдай. — Матю хвана греблата и погледна нагоре към домакините, които му се хилеха. — Трябваше да го накарам да се прибере с плуване.

— Лека нощ, Рей — изфъфли Бък и замаха жизнерадостно, докато Матю залягаше над греблата. — Утре ще има златни дублони. Злато, сребро и лъскави бижута. Нов кораб, Матю — обърна се той към племенника си и брадичката му се удари в гърдите. — Бях сигурен, че все някога ще го намерим. Тез, Бомоновите, ни донесоха късмет.

След като закрепи греблата и завърза лодката, Матю подозрително измери с очи чичо си и попита:

— Ще се справиш ли със стълбата, Бък?

— Естествено, че ще се справя със стълбата. Аз съм роден моряк, ако искаш да знаеш. — Краката на въпросния моряк се огънаха, същото направи и малката лодка, когато той залитна към борда на „Морския дявол“.

Повече благодарение на късмета си, отколкото по силата на някакъв предварителен план, той сграбчи една от стъпенките и се издърпа нагоре преди да е успял да преобърне надуваемата лодка. Подгизнал до коленете, Матю се качи след него на палубата. Бък се клатушкаше и махаше ентусиазирано на семейство Бомон.

— Ей, на „Приключение“! Добре сме!

— Да видим дали ще твърдиш същото сутринта — промърмори Матю и го повлече към миниатюрната каюта.

— Добри хора са това, Матю. В началото си мислех само да им използваме оборудването, да ги залъжем нещо и да отмъкнем лъвския пай от плячката. Слизаме през нощта, заделяме си най-добрите находки и готово, фасулска работа. Пък и те едва ли ще усетят разликата.