Това му бе достатъчно да счупи решетките с голи ръце и да чуе как костите на Вандайк се трошат в ръцете му.

Но той се застави да остане на мястото си и да наблюдава.

И видя, че достойнството и властния вид, които Вандайк се мъчеше да поддържа, не са нищо повече от параван от тънко, чупливо стъкло. Омразата още я имаше, осъзна Матю, зряла, жива и пламтяща в очите му. Запита се дали е достатъчна, за да поддържа живота му, дали ще може да черпи сили от нея през всичките години, в които щеше да остане затворен.

Надяваше се да е така.

— Как е? — попита Матю. — Как е да загубиш всичко?

— Мислиш ли, че това ще ме спре? — Гласът на Вандайк бе едва доловим шепот, който се плъзна между решетките като змия. — Мислиш ли, че ще те оставя да го задържиш?

— Дойдох да ти кажа, че за нас ти повече не съществуваш.

— Така ли? — Очите му проблеснаха. — Трябваше да я убия. Трябваше да й направя дупка в корема и да те оставя да я гледаш как умира.

Матю се хвърли към решетките, но блясъкът на удовлетворение в очите на Вандайк го спря. „Не, не по този начин — каза си Матю. — Не по неговия начин.“

— Тя те победи. Именно тя в крайна сметка те свали от трона ти. Видял си го, нали? Огъня във водата. Видял си я да те гледа — продължи той, рисувайки сцената, която Тейт му бе описала. — Била е толкова красива, така ужасяващо уловена в оная побесняла светлина. И ти си се разпищял като дете, което сънува кошмар.

Червенината, с която яростта бе покрила бузите на Вандайк, се отцеди и лицето му стана бяло като платно.

— Нищо не съм видял! Нищо! — Той скочи от нара. Водовъртеж от неясни ужасяващи образи наводни съзнанието му, придоби форма, заплашвайки да разкъса остатъците от разума му като жадни за кръв нокти.

Писъците драпаха да изригнат от гърлото му диви и нажежени.

— Видял си го — съвсем спокойно каза Матю. — И ще го виждаш отново и отново. Всеки път, когато затвориш очи. Колко дълго ще можеш да живееш с този страх?

— От нищо не се страхувам! — Ужасът се бе настанил като ледена топка в корема му. — Няма да остана в затвора. Имам положение. Имам пари.

— Нищо нямаш — каза Матю. — Освен дълги години, през които да мислиш за онова, което си направил, и за онова, което в крайна сметка не можа да направиш.

— Ще изляза оттук и ще те намеря.

— Не. — Матю се усмихна свирепо. — Няма да излезеш.

— Аз вече спечелих! — Вандайк стисна решетките, пръстите му станаха бели като лицето му. Дишането му се учести, а очите му, вперени в Матю, горяха на ръба на лудостта. — Баща ти е мъртъв, чичо ти е инвалид. А ти не си нищо друго освен един второразреден търсач на потънали съкровища.

— Но в кафеза си ти, Вандайк. А амулетът е у мен.

— Ще ти видя сметката! Ще довърша Ласитърови и ще си взема моето!

— Тя те победи — повтори Матю. — Жена го започна и жена го довърши. Държал си го в ръцете си, нали? Но не си могъл да го задържиш.

— Ще си го върна, Джеймс! — Устните му се дръпнаха и зъбите му се оголиха. — И ще ти видя сметката. Мислиш, че можеш да ме надхитриш, нали?

— Просто ще защитя онова, което ми принадлежи.

— Винаги толкова сигурен в себе си. Но аз вече победих, Джеймс. Амулетът е мой. Винаги е бил мой.

Матю се дръпна от решетките.

— Остани си със здраве, Вандайк. Искам да живееш дълго, много дълго.

— Спечелих! — Пронизителният див глас последва Матю, докато той се отдалечаваше от килията. — Спечелих!

Нетърпелив да усети топлината на слънцето, Матю излезе от полицейския участък. Надяваше се, че Тейт скоро ще приключи с показанията си.

Въздухът бе жарък и неподвижен и той копнееше за морето, за нещо свежо и уханно. За Тейт.

Минаха почти двайсет минути преди тя да излезе. Матю си помисли, че изглежда изтощена, че от нея са останали само бледата кожа и изпълнените с призраци очи. Без да каже нищо, той й подаде букет ярки розови и сини цветя.

— Какво е това?

— Обикновено ги наричат цветя. Продават ги в цветарницата малко по-надолу по улицата.

Думите му я накараха да се усмихне. Тейт зарови лице в букета и усети как идва на себе си.

— Благодаря.

— Реших, че и двамата имаме нужда от нещо такова. — Той прокара ръка по плитката й. — Кофти сутрин?

— Е, определено не беше от най-приятните. Все пак полицаите бяха много любезни и търпеливи. При всичките показания — моите, твоите и на Лару — плюс записите, разполагат с толкова много обвинения, че не съм сигурна с кое ще започнат. — Тя сви рамене. Това едва ли имаше значение сега. — Предполагам, че в крайна сметка ще го екстрадират.

Преплел пръсти с нейните, Матю я поведе към колата, която бяха взели под наем.

— Според мен Вандайк ще прекара остатъка от живота си в килия с тапицирани стени. Току-що бях при него.

— О! — Тейт изчака, докато той се настани на шофьорското място. — Чудех се дали ще отидеш.

— Исках да го видя затворен. — Матю замислено включи на скорост и отби от бордюра. — Сигурно съм искал поне да се насладя на гледката, след като така и не можах да му разбия носа.

— И?

— На ръба е, а може и аз да съм го побутнал малко към него. — Той хвърли поглед към Тейт. — Опита се да ме убеди, или може би да убеди себе си, че той е победил.

Тейт вдигна букета и потри ароматните цветове в бузата си.

— Не е. Ние го знаем и само това има значение.

— Точно преди да си тръгна, се обърна към мен с името на баща ми.

— Матю… — Тя загрижено сложи ръка върху неговата. — Съжалявам.

— Недей. Няма нищо. В известен смисъл изглежда справедливо. Като епилог. Почти през половината от живота си съм искал да върна часовника към онзи ден и да направя нещо, което ще промени нещата. Не бих могъл да спася баща си и не бих могъл да си сменя мястото с него. Но днес, за няколко минути, се почувствах така, сякаш съм влязъл в кожата му.

— Справедливост вместо отмъщение — промърмори тя.

— Нещо, с което е по-лесно да се живее.

Когато той зави към морето, Тейт отпусна глава върху меката тапицерия на седалката.

— Матю, спомних си нещо, докато разговарях с полицаите. Снощи, докато бях на палубата с Вандайк, бях сложила ръка върху амулета и му казах, че се надявам той да му донесе живота, който заслужава.

— Двайсет или трийсет години затворен далеч от всичко, което иска най-силно. Добро пожелание, Червенушке.

— Но кой го е изпълнил? — попита тя пресекнато. — Може и да не притежава амулета, Матю, но без съмнение си е осигурил проклятието на Анжелик.



Беше хубаво да си отново в морето, отново на работа. След като отхвърли всички предложения да си почине през остатъка от деня, Тейт се затвори с Хейдън и каталога си.

— Свършила си първокласна работа, Тейт.

— Имах добър учител. Но остава да се направи още толкова много… Цели километри филмова лента чакат за проявяване. Разбира се, вече разполагаме с видеоматериала и скиците ми. — Тя прокара пръст по един от списъците си и продължи: — Отчаяно се нуждаем от място за складиране. От още резервоари и консервационен разтвор. А сега, когато обявихме находката, можем да започнем и с изваждането на оръдията. Преди не можех да поема риска да докарам надуваеми платформи и кранове. Нуждаем се от екипировка за останалите находки и, разбира се, за консервацията и реконструкцията на онова, което е оцеляло от „Изабела“.

— Всичко си обмислила.

— Просто имам страхотен екип. — Тя посегна към кафето си и се усмихна на вазата с весели цветя до монитора. — А сега е още по-добър, след като се включихте двамата с Лорейн.

— Никой от нас не би го пропуснал.

— Мисля, че ще имаме нужда от по-голяма яхта, поне докато Матю не си построи нова.

Но не това занимаваше мислите й, докато Хейдън си мърмореше, наведен над бележките й. Тейт изправи рамене и събра всичкия си кураж.

— Кажи ми честно, Хейдън, когато представителите и другите учени се появят тук, мислиш ли, че ще съм готова да се изправя пред тях? Мислиш ли, че бележките ми са достатъчно организирани и подробни? Понеже нямаше как да използвам външни източници, се наложи да гадая за толкова от артефактите, че…

— Оценка ли си просиш? — прекъсна я той.

Веселието в очите му я накара да се размърда неспокойно.

— Не. Е, може би. Нервно ми е.

Той свали очилата си и потърка носа си.

— Миналата нощ си прекарала в борба с един ненормалник, цяла сутрин си разговаряла с полицията, а те притеснява представянето пред група колеги?

— Имах достатъчно време да мисля за колегите и за работата си — каза сухо тя. — Алчна съм, Хейдън. Искам да предизвикам огромна сензация. Това ще постави основите на морския археологически музей „Бомон-Ласитър“.

Тя взе колието, което лежеше на масата. По причини, които вече не се нуждаеха от анализ, предпочиташе да го държи близо до себе си.

Сега то бе хладно. Красиво, безценно и най-сетне в покой.

— Освен това… е, освен това искам „Проклятието на Анжелик“ да си намери дома, който заслужава след четиристотин години чакане.

— В такъв случай мога честно да изразя професионалното си мнение, според което разполагаш със солидни основи.

Тя много нежно върна колието в подплатената му кутия.

— И все пак мислиш ли, че… — Тя млъкна и се обърна към прозореца — нещо тракаше и хъркаше отвън. — Какво е това, по дяволите?

— Каквото и да е, звучи зле.

Качиха се на палубата и завариха Матю и Лорейн на парапета. Рей и Марла изскочиха от камбуза.

— Какъв е този ужасен звук? — започна Марла, после очите й се ококориха. — О, боже, какво е това нещо?

— Според мен би трябвало да е яхта — промърмори Тейт. — Но не бих се подписала, че е.

Нещото беше боядисано в отровно розово, което влизаше в интересно противоречие с огромните ръждиви петна по него. Подвижният мостик се разтрисаше при всяко оригване на двигателя. Когато нещото се изравни с „Ново приключение“, Тейт прецени, че представлява дванайсетина метра изкорубено дърво, напукани стъкла и корозиращ метал.