Морето ги прегърна алчно.

Тя нагълта вода, задави се. Солта опари очите й, докато той я държеше под повърхността, а сам жадно гълташе въздуха отгоре. Ръцете й драпаха в несвяст, неспособни да се вкопчат в гладкия му водолазен костюм. Жуженето в ушите й се превърна в рев. Десетки светлинки проблясваха, изригваха в главата й, пред очите й.

„Не!“ — помисли си тя и се измъкна от хватката му. Една светлина. Една-единствена светлина, която блестеше на фона на пясъка. Той бързаше към нея, гмуркаше се през прозрачно черната вода към белия пясък, където амулетът лежеше като окървавена звезда.

Тя го видя как вдига колието, видя как ръката му алчно го стиска. Мекият червен проблясък светна на стотици искри между пръстите му, насити се, потъмня. Прокърви.

Той обърна глава и я погледна триумфално. Очите им се срещнаха. А после той изкрещя.



— Идва на себе си. Давай, Червенушке, давай!

Тейт чуваше гласа на Матю, долавяше и страха в него. Усещаше твърдото дърво на палубата под себе си, силните му ръце под главата си.

— Матю…

— Не говори. За бога, къде е проклетото одеяло?

— Ето го, ето го. — Без излишни движения и емоции Марла зави дъщеря си. — Нищо ти няма, слънчице, само си лежи спокойно.

— Вандайк…

— Няма нищо. — Матю хвърли едно око към Вандайк, който лежеше свит под зоркия поглед и готовата шокова палка на Лару. Беше полуудавен, но се кискаше.

— Амулетът…

— Боже, още е на врата й! — Матю го свали с трепереща ръка. — Дори не бях забелязал.

— Беше малко зает да й спасяваш живота. — Рей стисна здраво очи. Когато Матю бе извлякъл Тейт от водата, Рей бе сигурен, че единственото му дете е мъртво.

— Какво стана? — Тейт най-накрая намери сили да отвори очи. Над главата й се бяха навели разтревожени лица. — Боже, боли ме навсякъде.

— Просто си почини мъничко. Зениците й изглеждат нормално. Не я тресе.

— Може да настъпи закъснял шок. Мисля, че трябва да й свалим мокрите дрехи и да я пъхнем в леглото. — Марла прехапа устни и макар да знаеше, че е глупаво, провери челото на Тейт за температура. — Ще ти направя един хубав чай от лайка.

— Добре. — Леко замаяна, Тейт се усмихна. — Мога ли вече да стана?

Мърморейки ругатни, Матю я вдигна на ръце, както си беше завита с одеялото.

— Ще я сложа в леглото. — Той спря и погледна към Вандайк. — Лару, двамата с Бък най-добре го закарайте на Нейвис и го предайте на ченгетата.

— Той защо се смее? — попита Тейт.

— Само това прави, откакто Рей го издърпа на палубата. Смее се и мърмори за вещици, които горели във водата. Ела да ти направим една гореща вана.

— Хайде.

Той бе грижовен. Приготви й ваната, разтри раменете й. Дори изми косата й. После я изтри с хавлията, облече й пижамата и я сложи в леглото.

— Току-виж ми станало навик — промърмори тя, отпусна все още замаяната си глава на пухкавите възглавници и засърба чая, който й беше донесла Марла.

— Почивай си — нареди майка й, докато се суетеше с одеялото. После вдигна поглед към Матю. — Рей също тръгна към Нейвис. Не искаше да изпуска от поглед Вандайк, докато не го приберат в килията. Да ти кажа ли, когато се върнат?

— След малко се качвам.

Марла само вдигна вежди. Имаше чувството, че на Тейт й предстои да се справи с още една криза.

— Мисля да направя една голяма кана с кафе. Ти си почивай, слънчице. — Тя целуна Тейт по челото, излезе и тихо затвори вратата.

— Не е ли страхотна? — каза Тейт. — Нищо не е в състояние да разтърси южняшката й самоувереност.

— Всеки момент ще откриеш какво е в състояние да разтърси спокойствието на един янки. Какво, по дяволите, правеше там долу?

Тя примигна при повишения му тон.

— Не знам със сигурност. Всичко се случи толкова бързо.

— Ти не дишаше. — Той улови брадичката й. Пръстите му бяха напрегнати и трепереха като опънати струни на китара. — Не дишаше, когато те извадих.

— Не си спомням. След като се гмурнах след него, всичко ми се губи в нещо като сюрреалистичен сън.

— Гмурнала си се след него — повтори Матю, наблягайки на всяка дума.

— Нямах такова намерение — бързо каза тя. — Хвърлих амулета във водата. Трябваше да поема риска, че той ще тръгне след него, вместо да ме застреля.

Сърцето му, което вече бе пострадало жестоко, спря още веднъж.

— Имал е пистолет?

— Да. — Усети, че съзнанието й отново губи почва и направи всичко възможно да се съсредоточи. — Сигурно го е изпуснал във водата. Тъкмо тръгвах към каютите. — Тя нежно хвана ръката му. — И той беше там. Точно зад мен, Матю, с пистолет, опрян в гърба ми. Трябва да се е прехвърлил откъм дясната страна. Бутилките му сигурно още са на стълбата. Не можех да те извикам, Матю. Той щеше да избие всички ни.

И възможно най-спокойно тя му разказа какво се бе случило на палубата.

— Свалих колието от врата си — промърмори Тейт и затвори очи, опитвайки се да върне образа на онова, което бе последвало.

Играта на светлини и сенки. Камъкът, който сякаш пулсираше като сърце в дланта й.

— Дори не се замислих. Просто го хвърлих в морето. Той изтича покрай мен, даже не ме погледна. Просто скочи.

— Защо, по дяволите, го последва? Можеше да ме повикаш, Червенушке!

— Знам. Не мога да го обясня. В един момент си мислех да извикам, а в следващия вече бях във водата. Дори докато се гмурках, знаех, че постъпвам глупаво. Но не можах да се спра. Настигнах го и се сборичкахме. — За да избистри картината, тя отново затвори очи. — Помня, че си разменихме удари, и на повърхността, и под нея. Помня, че останах без въздух и помислих, че ще ме удави. После видях някаква светлина…

— Господи! — Той прокара ръка през косата си. — Да не ми говориш за ония особени предсмъртни усещания? Бялата светлина, тунелът, животът на филмова лента?

Не по-малко смаяна от него, тя отново отвори очи.

— Не, но беше също толкова странно. Сигурно съм имала халюцинации. Видях тази светлина и тя идваше от колието. Пясъкът беше съвършено бял и го виждах толкова ясно, колкото виждам теб. Знам, че не е възможно, но го видях. Видя го и той.

— Вярвам ти — тихо каза Матю. — Продължавай.

— Той се гмурна към колието. Аз просто обикалях във водата. — Тя сви вежди и между тях се оформи една малка бръчка. — Сякаш трябваше да бъда там, да гледам. Май не го обяснявам много ясно.

— Добре се справяш.

— Гледах и чаках — продължи тя. — Той го взе, задържа го в ръка и аз видях как то се изля като кръв между пръстите му, сякаш камъкът се беше втечнил. Той погледна нагоре. Погледна право към мен. Видях очите му. После…

Тя потрепери и Матю я погали по косата. Искаше да я гушне, докато тя не забрави всичко. Но знаеше, че Тейт трябва да довърши започнатото.

— После какво?

— Той изпищя. Чух писъка. Не беше заглушен от водата. Беше пронизителен, ужасяващ. Продължаваше да ме гледа и да пищи. Имаше огън, навсякъде. Светлината и цветът на огъня, но не и топлината. Не ме беше страх, въобще. Така че взех амулета от него и се отдалечих… — Тя млъкна, прекъсната от собствения си нервен смях. — Не знам. Сигурно съм припаднала. Така трябва да е станало. Сигурно съм била в безсъзнание през цялото време, защото не може да се е случило по този начин.

— Амулетът беше на врата ти, Тейт. Когато те извадих, той беше на врата ти.

— Сигурно… съм го намерила.

Той приглади косата й назад.

— И това ти се струва вероятно?

— Да, разбира се. Не — призна тя и посегна към ръката му. — Не ми изглежда вероятно.

— Нека ти кажа какво видях аз. Когато те чух да ме викаш, изтичах на палубата. Вандайк беше във водата. Пляскаше като луд и наистина пищеше. Разбрах, че и ти трябва да си във водата, затова скочих.

Нямаше смисъл да й казва, че се бе гмуркал, докато дробовете му едва не се бяха пръснали и дори не си бе помислил да излезе на повърхността, ако тя не е с него.

— Когато те намерих, ти лежеше на дъното, сякаш беше заспала. И се усмихваше. Почти очаквах, че ще отвориш очи и ще ме погледнеш. Докато те издърпвах, осъзнах, че не дишаш. Не може да бяха минали повече от три, най-много четири минути откакто беше извикала, но ти не дишаше.

— Значи си ме върнал към живота. — Тя се надигна и остави чашата, така че ръцете й да са свободни. После го погали по лицето. — Личният ми рицар на бял кон.

— Нямам нищо общо с принца от приказките. Дишането уста в уста и сърдечният масаж едва ли са особено романтични.

— При дадените обстоятелства те определено превъзхождат букета от лилии. — Тя го целуна нежно. — Има едно нещо, Матю. Не съм те викала. — Тя поклати енергично глава, когато той понечи да протестира. — Въобще не извиках. Но прошепнах името ти наум, когато помислих, че се давя. — Тя допря буза до неговата и въздъхна. — И сигурно тогава си ме чул.

Глава 30

Матю гледаше Сайлъс Вандайк през решетките на малката килия. Това бе човекът, който му бе отровил живота, който му бе отнел бащата, бе планирал собствената му смърт и едва не бе убил жената, която обичаше.

Човек, притежавал власт и неограничена финансова, обществена и политическа сила.

Сега бе уловен като животно в клетка.

Бяха му дали памучна риза и панталони, и двете избелели и провиснали. Нямаше колан, нито връзки за обувки, да не говорим за копринена вратовръзка с монограм.

И въпреки това седеше на тясната койка, сякаш тя бе направен по поръчка стол, сякаш мръсната килия бе луксозно обзаведения му кабинет. Сякаш все още контролираше положението.

Но Матю не можеше да се освободи от впечатлението, че той сякаш се е смалил по някакъв начин, че тялото му изглежда крехко в прекалено големите затворнически дрехи. Костите на лицето му се бяха изострили и изпъкваха като череп под кожата, сякаш плътта се бе стопила за една нощ.

Беше небръснат, косата му се беше сплъстила от морската вода и обилната пот. Синкавочервени драскотини разраняваха лицето и ръцете му и напомняха на Матю за Тейт и за отчаяната й борба на живот и смърт.