— Матю. — Тя сложи ръка върху камъка. — Това е прекрасно.

— Помислих си, че може би ще искаш да го носиш на сватбата.

— Бих искала, разбира се, ако не притежавах нещо, което ценя дори повече от него. Малък златен медальон с перла.

Нелепо развълнуван, той прокара пръст по бузата й. Наложи се да прочисти гърлото си преди да се довери на гласа си.

— Запазила си го?

— Поне десет пъти се опитвах да го изхвърля, но така и не можах. Нищо от онова, което съм извадила от морето, не ми е било по-скъпо. Дори и амулетът.

— Ще направим така, че да се получи. — Той я целуна. — Ти си ми късметчето, Червенушке. Хайде да се прибираме. Хейдън е прав за дългия ден, който ни чака.

— Ще дойда след малко. Искам още веднъж да прегледам записките си, да се уверя, че всичко е наред. Едва ли ще ми отнеме повече от половин час.

— Смяташ да се отдадеш на научна работа, при положение че съм планирал да те побъркам?

— Идвам след двайсет минути — засмя се тя и го сръга в ребрата. — Наистина трябва да прегледам документите още веднъж. Нали не искаш да изглеждам неподготвена, когато се появи представителят на Обществото на Кусто?

— Амбициозна и сексапилна. — Той я щипна по долната устна. — Ще те чакам.

— Петнайсет минути — извика след него тя.

Бе на крачка от всичко, за което си бе мечтала. Мъжът, когото обичаше, годините, които щяха да изживеят заедно, кариерата, внезапно набрала инерция, музеят, който щеше да се превърне във витрина на работата й.

Тя стисна амулета и затвори очи. След четиристотин години Анжелик може би най-накрая щеше да почива в мир.

Нищо не е невъзможно, осъзна тя.

Отиде да прибере бутилките и чашите, които бяха оставили с Лорейн. Тихите стъпки зад нея я накараха да се изкиска.

— Петнайсет минути, Ласитър. Може и десет, ако не ми отвличаш вниманието.

Ръката, която й запуши устата, беше мокра и гладка.

Нейната се бе стрелнала нагоре още преди да я завладее истинската паника.

— Към гърба ти е притиснат пистолет, Тейт. — Силното сръгване малко над бъбреците я накара да замръзне. — Със заглушител. Никой няма да чуе, ако те застрелям. Ако изпищиш или извикаш, ще те убия, както и всеки, който ти се притече на помощ. Разбираш ли?

Гласът и заплахата звучаха отвратително познати. Тя можа само да кимне.

— Внимавай. — Вандайк премести ръката си от устата на гърлото й. — След секунда може да си мъртва. — Дали пък просто да не й прекърши врата? Той обмисли тази идея, наслади й се, после я отхвърли. Убийството можеше да почака. — А секунда по-късно аз ще съм във водата и далеч оттук.

— Какво се надяваш да докажеш с това? — Думите й бяха тихи и накъсани от натиска върху гърлото й. — „Изабела“ и целият й товар са недостижими за теб. Можеш да ме убиеш, да избиеш всички ни, но това няма да промени нещата. Ще те намерят и ще те хвърлят в затвора до края на живота ти.

— Не знаеш ли, че никой няма да може да ме докосне, щом амулетът стане мой? Знаеш каква сила притежава той, усетила си я.

— Ти си луд… — Писъкът й бе неволен и едва ли се чу на повече от метър, когато пръстите му се впиха в гърлото й.

— Мой е! Винаги е бил мой!

— Не можеш да се измъкнеш. Те ще знаят, че си бил ти. Всичките ти пари и влияние няма да могат да те предпазят този път. — Тя си пое със свистене дъх, когато хватката му се отпусна.

— Амулетът ми е достатъчен.

— Ще трябва да се криеш до края на живота си.

Докато говореше, тя бясно въртеше очи, търсейки някакво оръжие. Бутилката от шампанско с тежкото си дебело дъно бе твърде далеч.

— Разполагаме със записите, обявили сме находката — побърза да продължи тя. — Хейдън и Лорейн знаят, както и десетки други хора. Не можеш да ги избиеш всичките.

— Всичко мога да направя. Всичко мога да направя и няма човек, който да ме спре. Дай ми амулета, Тейт, и ще пощадя родителите ти.

Зави й се свят — спомни си, че колието е на врата й. Притисна ръка към камъка. Стори й се, че пулсира слабо в дланта й.

— Не ти вярвам. Ще ме убиеш, ще убиеш всички ни — и за какво? Заради откачената идея, че едно колие ще ти донесе сила и безнаказаност?

— А навярно и безсмъртие. — Да, той беше започнал да вярва в това, бе започнал да вижда истината. — И други са вярвали, но са били слаби, неспособни да контролират онова, което държат в ръцете си. Аз съм различен, както виждаш. Свикнал съм да ръководя, да впрягам силата. Точно затова амулетът ми принадлежи. Какво ли би било да живееш и да знаеш, че всяко желание, дори всяка мисъл е изпълнима? Да печелиш винаги. Да живееш вечно, ако така предпочиташ. — Дъхът му се ускори. — Да, ще те убия, за да имам всичко това. Ще избия всички ви, за да го имам. Искаш ли преди това да те накарам да страдаш?

— Не. — Тя затвори очи и напрегна слух дали няма да чуе завръщащата се гумена лодка. Ако по някакъв начин успееше да им даде сигнал, или на Матю, може би щяха да спрат Вандайк преди да е избил всички. — Ще ти го дам и се моля на Бога амулетът да ти осигури живота, който заслужаваш.

— Къде е?

— Тук. — Тя вдигна камъка, който стискаше в шепата си. — Тук.

Зашеметен, той охлаби хватката си достатъчно, за да може тя да отскочи. Но Тейт не побягна. Нямаше къде да избяга. Вместо това се обърна към него, очите й бяха студени и предизвикателни, пръстите й стискаха искрящия рубин. Видя как лицето на Вандайк се отпуска, как омеква като топящо се стъкло. Но пистолетът не трепна и за секунда.

— Красив е, нали? — тихо каза тя. Не можеше да се надява на разума му. Така че щеше да възложи надеждите си на лудостта му. Може би, само може би, все пак разполагаше с оръжие. — От векове чака да го подържат отново, да го носят отново, да му се възхищават отново. Знаеш ли, че нямаше и драскотина по него, когато го извадих от пясъка?

Тя завъртя камъка, така че да улови белия лъч на луната. Светлината и сенките затанцуваха. Беше тихо, внезапно бе станало толкова тихо, че тя можеше да чуе всяка въздишка на вълните, които целуваха корпуса.

— Времето и водата не го бяха докоснали. Сигурно е изглеждал точно така, ярък и искрящ, последния път, когато тя го е носила около врата си.

Той се взираше като хипнотизиран в амулета. Тя отстъпи половин крачка, като продължаваше да държи камъка пред очите му.

— Мисля, че го е носила през онова утро. Утрото, когато са дошли да я екзекутират. А той, мъжът, отговорен за осъждането й, е чакал пред килията и го е взел. — Гласът й бе тих, почти приспивен. — Не е могъл да има нея, но е могъл да има тази последна материална връзка, която й е била останала от мъжа, когото е обичала. Или така поне си е мислел. Но не е успял да прекъсне връзката помежду им. Не е успяла и смъртта. Тя е повтаряла името му наум, докато димът е изпълвал дробовете й и пламъците са облизвали стъпалата й. Името на Етиен. Аз я чувам, Вандайк. А ти чуваш ли я?

Уловен като плъх под погледа на змия, той не отмести очи. Езикът му се стрелна да оближе устните.

— Мой е.

— О, не, все още е неин. И винаги ще бъде неин. Това е тайната, Вандайк, това е магията и силата. Онези, които не са разбрали това и са го искали за собствените си цели, са докарали проклятието върху собствените си глави. Ако го вземеш — каза меко тя, с внезапна увереност, — ще бъдеш прокълнат.

— Мой е — повтори той. — Аз съм този, за когото е бил предназначен. Похарчих цяло състояние, за да го намеря.

— Но го намерих аз. Ти само го крадеш. — Вече бе почти до парапета. Шум от двигател ли чуваше? Или просто се надяваше да е така? Ако извикаше, дали щеше да спаси хората, които обичаше, или да ги погуби?

Очите на Вандайк се стрелнаха към нейните и сърцето й се сви болезнено. Очите, които я гледаха, отново бяха ясни, отново бяха спокойни, лишени от тънкия блестящ воал на лудостта.

— Мислиш, че не знам какво правиш? Печелиш време, докато широкоплещестият ти герой ти се притече на помощ. Жалко, че не се появи, така че да умрете заедно, романтично. Отделих ти достатъчно от вниманието си, Тейт. Свали амулета и ми го дай, в противен случай първият куршум ще попадне в корема ти вместо в сърцето ти.

— Добре. — Пръстите й, неочаквано сръчни й спокойни, започнаха да свалят колието от врата й. Сякаш не бяха нейни, сякаш тя се носеше някъде извън собствената си плът. — Щом като го искаш толкова много… вземи го и си плати цената.

Стегна се да посрещне куршума и хвърли амулета високо и надалече в морето.

Той изкрещя. Звукът бе нечовешки, като на див звяр, усетил вкуса на кръв. И също като звяр той скочи през парапета и се хвърли в тъмната вода. Преди да се скрие под повърхността, Тейт се хвърли след него.

Докато тялото й се врязваше във водата, част от съзнанието й отбеляза безразсъдната глупост на постъпката й. Въпреки това нещо я принуждаваше да го направи, да напълни дробовете си с въздух и да се гмурне слепешката.

Разумът й казваше, че той не би могъл да намери амулета в нощното море без маска, без кислородни бутилки, без достатъчно време. Нито пък тя щеше да намери него или съкровището, което бе изхвърлила.

И изведнъж долови някакво движение. Яростта, която не бе и подозирала, че се таи в душата й, изригна и тя се хвърли към него като акула.

Тук, в лишения от въздух свят, на неговата превъзхождаща сила бяха противопоставени младостта й и умението й. Сляпата му алчност срещу яростта й. Сега нямаше пистолети, имаше само ръце и зъби. Тейт използваше своите максимално.

Той заби нокти в тялото й, устремен отчаяно към повърхността и въздуха над нея. Собствените й дробове горяха, но тя го повлече надолу. Той я отблъсна с ритник.

Тя отново се стрелна нагоре през тъмните води, отчаяна, че никога няма да стигне до повърхността.

Той я чакаше там и се хвърли бясно към нея, докато тя се бореше да напълни празните си дробове с въздух. Лицето му бе разкривено от водата и солта в очите й, подивяло до степен на перверзност. Бореха се в ужасяваща тишина, нарушавана единствено от накъсаното им дишане и плисъка на водата.