— Радвам се да се запознаем. — Матю се изправи така, че Вандайк да остане блокиран зад него. — Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря — каза Лорейн. — Хареса ни дори закъснението.

Тейт свали слънчевите си очила.

— Толкова е вълнуващо! Капитанът на „Номад“ ги е оженил само преди няколко дни.

— Смятаме да съчетаем медения си месец с работата тук. — Хейдън не сваляше ръката си от рамото на Лорейн, сякаш тя можеше да изчезне, ако не я докосва постоянно. — Когато получихме съобщението на Тейт, се разтревожихме толкова, че решихме да тръгнем веднага.

— Изненадахме ги на летището. Когато тази сутрин се обадих в университета да задвижат нещата по обявяването в пресата за откриването на „Изабела“, ми казаха, че Хейдън и Лорейн вече са тръгнали насам.

— Което ни даде възможност да изпреварим останалите. — Лорейн се облегна на ръката на Хейдън и се помъчи да потисне прозявката си. — До два-три дни Нейвис ще гъмжи от учени и репортери. Нямаме търпение да прегледаме находките от „Изабела“ преди да е станало пренаселено.

— Такъв е планът. — Тейт се усмихна кисело на Вандайк. — Мисля, че не си се срещал с колегите ми лице в лице, Вандайк, но сигурно ги познаваш по име. О, не беше ли твоят слуга, когото видях да товарят на линейката отвън? Изглеждаше ужасно блед.

Побелял от ярост, която заплашваше да го задуши, Вандайк се изправи.

— Това не е краят.

— Съгласна съм. — Тейт сложи ръка на рамото на Матю. — Това е едва началото. Няколко изключително влиятелни институции изпращат свои представители, които да наблюдават по-нататъшното развитие на операцията и да участват в оценката на артефактите. Особен интерес представлява един амулет, известен като „Проклятието на Анжелик“. Списанието, което се издава от института „Смитсониън“, ще публикува обширна статия върху историята, откритието и научната му стойност. „Нешънъл Джеографик“ смята да направи документален филм по темата. — Всяко парче от мозайката попадаше на мястото си и Тейт се усмихна. — Вече е публично достояние къде е намерен амулетът, от кого и на кого принадлежи. Шах и мат, Вандайк.

— Искаш ли една бира, Червенушке?

— Аха. — Тя стисна рамото на Матю. — С най-голямо удоволствие.

— Вземи моята. Не ми се вярва сервитьорката да се върне. Мисля, че това слага точка на бизнес отношенията ни, Вандайк. Ако ти хрумне още нещо, обади се. Чрез адвокатите ни. Как бяха, Червенушке?

— „Уинстън, Терънс и Блайт“, Вашингтон, окръг Колумбия. Може да си ги чувал. Доколкото знам, фирмата е една от водещите на Източния бряг. О, скъпи, за малко да забравя — американският консул беше много ентусиазиран, когато разговарях с него преди няколко часа. Изяви желание лично да посети мястото на разкопките.

„Боже — помисли си Матю, — тя наистина е голяма работа.“

— Ще трябва да уредим посещението му. Сега ще ни извиниш, Вандайк, предстои ни много работа.

Вандайк огледа лицата около себе си. Видя триумф, объркване, предизвикателство. Не можеше да се противопостави на никой от тях, не тук и не сам. Той се обърна вдървено и тръгна, горчивият вкус на провал изгаряше гърлото му.

Но все още държеше нещата под контрол.

— Целуни ме — настоя Тейт и дръпна Матю към себе си. — И го направи както трябва.

— Ъъъ… — Хейдън запремята очилата между пръстите си. — Някой ще ми каже ли какво става тук?

— Изглежда, сме се появили за последното действие — отбеляза Лорейн. — Това не беше ли Сайлъс Вандайк, предприемач, благодетел и приятел на морската археология?

— Това беше Сайлъс Вандайк. — Тейт хищнически притисна Матю към себе си. — Един неудачник. Луда съм по теб, Ласитър. Хайде да открием онази сервитьорка и да въведем младоженците в събитията.

Глава 29

— Тази история си има от всичко по малко — замислено отбеляза Лорейн, загледана в звездите и сребърната луна.

Минаваше полунощ, обясненията, възклицанията, празничната вечеря и още по-празничните наздравици бяха свършили.

Беше оставила новия си съпруг да се диви на съкровищата заедно с останалите и се бе измъкнала за един спокоен разговор с бившата си съкаютничка.

— Най-хубав е краят. — Доволна като ученичка, избягала от час, Тейт лениво отпиваше от последната чаша от последната бутилка шампанско.

— Не знам. Има убийство, алчност, похот, саможертва, страст, секс…

— Добре де, може би сексът е най-хубавата част.

Лорейн се изкиска и се опита да изцеди още няколко капки от бутилката, която стоеше между столовете им.

— Забравих магьосничеството. Мислиш ли, че Анжелик Моноар наистина е била вещица?

— Какви приказки от устата на един учен — каза Тейт, но после въздъхна. — Мисля, че е била силна жена и че любовта е в състояние да твори най-различни чудеса.

— Може би трябва да имаш едно наум относно амулета, колкото и прекрасен да е.

— Предпочитам да мисля, че тя би ни одобрила, както и онова, което смятаме да правим с него. Така ще можем да разкажем историята й. А като говорим за истории… — В пристъп на щедрост Тейт отля половината от шампанското си в чашата на Лорейн. — Какво ще кажеш за вашата с Хейдън?

— Не е толкова легендарна, но на мен си ми харесва. — Лорейн нацупи устни, вдигна ръката си и се загледа в сватбената си халка. Звездната светлина бе достатъчно силна, за да се отразява в златото. — Възползвах се от разочарованието му и го накарах да се ожени за мен.

— Стига глупости.

— Е, може и да не беше точно така. Знаеш ли, когато двете с теб работехме заедно, аз така и не можах да те разбера. Хейдън ти беше в краката и те следеше навсякъде с прекрасния си кравешки поглед, а ти въобще не забелязваше. Е, сега, когато познавам Матю, всичко си дойде на мястото. — Тя въздъхна замечтано. — Дано не ме разбереш погрешно, но бях доволна, когато си тръгна от „Номад“. Лорейн, казах си, пътят току-що се разчисти. — Тя размаха чашата си и едва не изплиска шампанското. — Хващай се на работа.

— Не си се мотала много.

— Просто го обичам. Кълна се, Тейт, той ме караше да се чувствам като някакво тромаво пале, което си проси останките от трапезата, докато работехме заедно. Винаги съм се оправяла с мъжете. А с Хейдън всичко вървеше наопаки. Накрая трябваше да преглътна и последните остатъци от гордостта си. Сгащих го, докато работеше късно една вечер в лабораторията и го прелъстих.

— В лабораторията?

— Да. Всъщност бях му дала някой и друг аванс преди това, колкото да му привлека вниманието. Казах му, че го обичам и че смятам да му вървя по петите, където и да отиде. Той ме погледна много сериозно и каза, че му се струва най-добре да се оженим.

— Казал ти е това?

— Дословно. — Лорейн въздъхна при спомена за това толкова романтично изживяване. — После се усмихна. А след това аз се разревах като някое бебе. — Тя изсумтя и гаврътна остатъка от шампанското. — Ако не внимавам, пак ще се разрева.

— Недей, че и аз ще почна. Май и на двете ни е излязъл късметът.

— Трябваха му трийсет и осем години, за да ми излезе. По дяволите! — Тя вдигна рамене и шумно изсърба последните капки. — Достатъчно пияна съм, за да си призная. Четирийсет и три години. Аз съм една загубена химичка на средна възраст, която е истински влюбена за пръв път в живота си. Мама му стара, почвам да рева.

— Добре — изсумтя Тейт. — Съгласна ли си да влезеш в ролята на кума след няколко дни?

— Да. — Лорейн хълцаше в празната си чаша. После вдигна премрежени очи и отправи мокра усмивка към Хейдън и Матю, които се показаха на палубата.

— Какво става тук? — попита Хейдън.

— Пияни сме и сме щастливи — отговори Лорейн. — И влюбени.

— Това е хубаво. — Хейдън я потупа по главата. — Гледай да си забъркаш нещо за махмурлука, който ще те споходи на сутринта. Чака ни тежък ден.

— Той е толкова… — Лорейн се изправи, олюля се и обви ръце около кръста му. — Организиран. Кара ме да се чувствам като някаква…

— Лорейн, утре или вдругиден ще долетят важни хора от цял свят. Трябва да сме готови. — Но тя продължи да му се усмихва широко и той погледна Матю. — Ще бъде ли прекалено нахално, ако те помоля да ни върнеш на Нейвис? Струва ми се, че Лорейн трябва да си легне.

— Бък и Лару ще ти помогнат да я настаниш в гумената лодка и ще ви закарат. — Матю му подаде ръка. — Радвам се, че се включихте в отбора.

Когато гумената лодка потегли към острова, Тейт се облегна на Матю и каза:

— Страхотна двойка са.

— Май разбирам защо непрекъснато ми хвърляше името му в лицето. Схваща бързо и фокусира вниманието си върху най-същественото.

Облегнала глава на рамото му, тя гледаше светлинката на гумената лодка, която постепенно се смаляваше.

— Той е най-добрият в областта си и името му тежи. И Лорейн не пада по-долу. Присъствието им на борда придава на цялата операция един особен престиж и научна целенасоченост. — Тя доволно въздъхна. — А колкото повече влиятелни хора знаят за „Изабела“ и за амулета, толкова по-трудно ще е за Вандайк да се намеси.

— Дай да не сваляме гарда засега. Тук сме си добре, далеч от острова, на мили от мястото на крушението.

— Вандайк се измъкна с подвита опашка. Може да мобилизира всеки политик, всяка институция и всеки чиновник, които държи в джоба си. Но това не може да промени нищо, вече не. — Тя се обърна и го прегърна през кръста. — Знам, че би предпочел нещата да се бяха развили другояче, но за нас така е най-добре.

— Да го направя по този начин се оказа по-приятно, отколкото бях предполагал. Ние печелим, той губи. Кръгът се затвори. — Той бръкна в джоба си и извади амулета. — Сега вече наистина е твой.

— Наш.

— Правилата на улова — промърмори той и го сложи на шията й. — Мисля, че когато го е поръчал за нея, е избрал рубин, червен като сърцето, като страстта. Диамантите около него са били символ на издръжливостта. Златото — на силата. — Той целуна нежно челото й, страните й, устните й. — Любовта се нуждае от всички тези неща.