Обзет от пристъп на щедрост, той реши да увеличи дела на Матю на петдесет процента, като сватбен подарък. В крайна сметка изглеждаше съвсем справедливо.

— Готово — тросна му се Вандайк, когато се върна. — В момента прехвърлят парите.

— Както винаги, за мене е истинско удоволствие да работя с теб. Щом си изпия коктейла, ще се обадя, за да се уверя, че трансферът е приключил.

— Искам амулета! Искам си собствеността!

— Още само няколко минутки — успокои го Лару. — Междувременно имам нещо, което ще ти подобри настроението. — Лару извади един лист от джобчето на ризата си, разгъна го и го постави на масата.

Скицата бе изключително подробна и изобразяваше детайлно всяка брънка от верижката, всеки камък, всяка от миниатюрните букви на посвещението.

Лицето на Вандайк стана бяло като кокалчетата на ръцете му.

— Великолепно.

— Тейт е доста талантлива. Уловила е изяществото му, нали?

— Силата — прошепна Вандайк и прокара пръсти по рисунката. Почти усещаше гладката повърхност на камъните. — Вижда се дори и на рисунка. Усеща се. Търсих това почти двайсет години.

— И убиваше заради него.

— Човешкият живот е нищо в сравнение с това. — Устата му се пълнеше със слюнка, шампанското стоеше забравено на масата. — Никой от ония, които са копнели за него, не е разбирал какво означава то. Какво може да прави. На самия мен ми бяха необходими години, за да го осъзная.

Очите на Лару блеснаха при възможността.

— Дори и Джеймс Ласитър ли не е разбирал?

— Той беше глупак. Интересуваше го единствено паричната стойност на амулета и славата, която щеше да пожъне, в случай че го намери. Мислеше, че може да ме изиграе.

— И ти го уби?

— Беше съвсем лесно. Беше позволил на сина си да се грижи за екипировката. Е, момчето си гледаше добре работата, беше внимателно, дори ме подозираше. Но въпреки това си беше само момче. Беше нелепо лесно да повредя кислородните му бутилки, нещо като отказ от споразумение.

Лару устоя на порива да погледне към библиотеката и не отмести очите си от лицето на Вандайк.

— Трябва да е разбрал. Ласитър е бил опитен водолаз, нали така? Когато е усетил азотната еуфория, сигурно се е отправил към повърхността.

— Е, наложи се да го задържа за кратко. Но нямаше борба или насилие, не. Аз не съм такъв човек. Той беше объркан, дори щастлив. След като го завладя екстазът, останалото си бе чисто удоволствие за него. Усмихваше се, когато му свалих мундщука. Удави се в екстаз — това беше моят подарък за него. — Дишането на Вандайк се учести, той все така се взираше в рисунката на колието. — Но тогава не знаех, не можех да съм сигурен, че е знаел нещо важно в момента на смъртта си.

Вандайк се отърси от магията, която бе създал сам, и посегна към чашата си. Споменът бе приятен. Както и убеждението, че стореното от него преди толкова години все пак не е било грешка. А само една от многото крачки, довели го дотук.

— През всичките тези години Ласитърови криеха от мен нещо, което ми принадлежи. Сега всички са мъртви и амулетът най-после ще попадне в подходящите ръце. В моите.

— Струва ми се, че грешиш — измърмори Лару. — Матю, защо не дойдеш при нас да пийнеш нещо?

Челюстта на Вандайк провисна безжизнено.

— Бих пийнал една бира — каза Матю, докато сядаше до Вандайк. — Страхотно парче, нали? — отбеляза той и вдигна скицата в момента, в който Вандайк скочи.

— Видях яхтата ти да избухва в пламъци!

— Сам поставих взрива. — Той погледна стюарда, който бе побързал да се приближи. — Може би ще предпочетеш да озаптиш кучето си, Вандайк. На изискано място като това на свадите не се гледа с добро око.

— Ще те убия със собствените си ръце. — За да не се хвърли през масата, Вандайк сграбчи ръба й и го стисна с всичка сила. — Смятай се за мъртвец, Лару.

— О, не. Аз съм богаташ, и то благодарение на теб. Мадмоазел. — Лару се усмихна на сервитьорката, която бе побързала да се приближи и го гледаше разтревожено. — Господинът е малко пренапрегнат. Бихте ли били така добра да ни донесете по още едно от същото и една „Корона“ с лимон за приятеля ми?

— Наистина ли мислите, че ще се измъкнете ей така? — Тресящ се от ярост, Вандайк се озъби на бодигарда си и той седна кротко на диванчето срещу Лару. — Наистина ли мислите, че може да ме измамите, да се забавлявате за моя сметка, да вземете онова, което ми принадлежи по закона на кръвта? Мога да ви смажа.

Не можеше да си поеме дъх, не бе в състояние да отмести погледа си от студените спокойни очи на Матю. Очите на Джеймс Ласитър.

Мъртвият се бе върнал.

— Всичко, което притежавате, може да стане мое в рамките на една седмица. Трябва само да прошепна няколко думи в подходящите уши. А след като го направя, след като загубите всичко, ще уредя да ви намерят и да ви заколят като животни.

— Това е всичко, което някога ще видиш от „Проклятието на Анжелик“. — Матю сгъна скицата и я пъхна в джоба си. — Нито пък някога ще докоснеш мен или нещо, което ми принадлежи.

— Трябваше да те убия, когато убих баща ти.

— Грешката си е твоя. — Матю виждаше пред очите си момчето, което беше преди шестнайсет години, поболяло се и разтреперано от скръб, от гняв, от чувство за безпомощност. Сега това момче също бе мъртво. — Смятам да ти направя едно предложение, Вандайк.

— Предложение? — изсъска Вандайк. Главата му се пръскаше от болка. — Мислиш, че ще се съглася да правя бизнес с теб?

— Да, така мисля. Ела, Бък.

Зачервен от клечането сред малката джунгла декоративни растения край масичката, Бък се измъкна оттам с пуфтене.

— Казвам ти, Матю, тия японци са голяма работа. — Той се ухили и вдигна видеокамерата с размерите на човешка длан, после извади миниатюрната касета. — Образът е кристалночист, а за звука да не ти говоря! Направо чувах как се топи ледът в женчовското питие на Лару.

— Аз пък предпочитам моята си марка. — Марла се приближи към масата и свали шапката си с огромна провиснала периферия. — Обективът е страхотен. Цяло фоайе лежеше помежду ни, а аз можех да преброя порите по лицето му. — Тя също извади касетата. — Не мисля, че сме пропуснали нещо, Матю.

— Технология. — Матю подхвърли миникасетата в ръката си. — Направо невероятно. На тези две малки касетки разполагаме с видео- и звукозапис от два различни ъгъла на самопризнанието ти в подстрекателство. Знаеш какво е подстрекателство, нали, Вандайк? Това е когато плащаш на някой да извърши престъпление. — Той се усмихна криво. — Предполагам, че покрай това ще те обвинят и в съучастие в убийство… — Той се замисли. — Дотук две. После идва убийство, по-точно убийство първа степен на Джеймс Ласитър. Доколкото знам, няма давност за убийствата. Никой не забравя — добави тихо той и подаде касетите на Лару. — Благодаря ти, партньоре.

— Удоволствието е мое, уверявам те. — Златният му зъб проблесна в широката му усмивка. — Удоволствие за четвърт милион.

Матю погледна чичо си.

— Бък, двамата с Лару се погрижете за касетките.

— Сегичка. — Бък спря и се обърна към Вандайк. — Мислех, че колието носи зло. Реших, че то е довършило Джеймс и че ще преследва мен и момчето до края на живота ни. Но ти си бил оня със злите сили. Сега обаче те довършихме, Вандайк, и ми се струва, че Джеймс добре се е посмял на гледката.

— Никой няма да ви вземе на сериозно, нито вас, нито записите ви. — Вандайк попи устата си с носна кърпа и даде дискретен знак на стюарда си.

— Аз пък не мисля така. Изчакай минутка. — Матю не искаше да пропусне забавлението, така че се завъртя със стола си тъкмо навреме, за да види как Лару се навежда сякаш да завърже обувката си. В следващия момент кракът му се стрелна нагоре като куршум, право в чатала на бодигарда.

Сто и трийсет килограма мускули се сринаха почти безшумно на излъскания под, после се свиха на кравай като варена скарида.

— Това беше за Тейт — обясни му Лару и заразмахва безпомощно ръце, когато няколко мъже от персонала на хотела хукнаха към тях. — Припадна — викна Лару. — Сигурно е сърдечен удар. Извикайте лекар.

— Винаги си подценявал канадеца — каза Матю и се обърна да благодари на сервитьорката, която се приближи с питиетата им. — Марла, изглежда, че за тебе има едно Май-Тай.

— О, с удоволствие, миличък. — Тя седна на масата, приглади широката пола на роклята си без ръкави, после отправи ледения си южняшки поглед към Вандайк. — Наистина държа да знаете, че това беше моя идея. Поне в първоначалния й вид — уточни тя. — Наложи се да я поизгладим в детайлите. Много сте блед, господин Вандайк. Малко сирене сигурно ще ви дойде добре, един вид бързодействаща протеинова инжекция.

— Не е ли страхотна? — Лудо влюбен, Матю сграбчи ръката на Марла и я целуна звучно. — Така, да поговорим по работа. Копия от тези ленти ще бъдат оставени в различни депозитни касетки, банкови трезори, правни фирми по целия свят. С класическите инструкции — знаеш за какво ти говоря — ако нещо се случи с мен и така нататък. „Мен“ включва собствената ми персона, моята великолепна бъдеща тъща…

— О, Матю!

— Рей — продължи Матю, след като й намигна, — Бък, Лару и, разбира се, Тейт. О, а като говорим за Тейт…

Ръката на Матю се стрелна напред като змия и сграбчи спретнатия уиндзорски възел на копринената вратовръзка на Вандайк. С очи горещи като разтопена стомана, той я изви като примка на въже.

— Ако някога пак се доближиш до нея, ако някой от твоите зомбита я докосне и с пръст, ще те убия — след като счупя всяка кост в тялото ти и ти одера кожата с ножа за белене на Марла.

— Тейт не трябваше да ти казва за това. — Марла се изчерви и смукна от май-тая през сламката.

— Мисля, че се разбрахме. — Приключил, макар и далеч не задоволен, Матю отпусна хватката си.

— Колко хубаво! Още сте тук. — Тейт се приближаваше през фоайето. Въпреки синината лицето й цъфтеше. — Здравей, любими — възкликна тя и се наведе да целуне Матю по бузата. — Малко се забавихме — продължи тя. — Самолетът имаше закъснение. Бих искала да ви представя моите приятели и колеги, доктор Хейдън Дийл и доктор Лорейн Рос. — Тя се усмихна широко на всеки от тях. — Известни също и като новите господин и госпожа Дийл. — Тейт хвана баща си за лакътя, за да го спре да не се нахвърли върху Вандайк. — Дръж се прилично.