— Да. — Въпреки претенциите си за равенство между половете и за здрав разум, Тейт не можа да сдържи усмивката си при тази мисъл. Май в крайна сметка наистина се бе сдобила с рицар на бял кон.
— Ако аз избирах с кого да прекараш остатъка от живота си, щях да избера Матю. Дори преди осем години, когато и двамата бяхте толкова млади, прекалено млади, знаех, че с него ще си в безопасност.
Заинтригувана, Тейт я погледна.
— Винаги съм мислила, че безразсъдните авантюристични типове са кошмарът на всяка майка.
— Не и когато под всичко изброено има солидна основа. — Марла остави тестото в една купа да втасва и го покри с кърпа. Открила, че ръцете й отново са празни, тя огледа безупречно чистия камбуз. — Май по-добре да се залавям със закуската.
— Ще ти помогна. — Тейт извади един пакет наденички от фризера. — Така на момчетата ще им се наложи да почистят след това.
— Умна мисъл.
— Е, аз и без това няма да имам време. След закуска трябва да завъртя няколко телефона. В университета, в Обществото на Кусто, в „Нешънъл Джеографик“ и може би на още десетина други места. — Доволна, че е ангажирана с работа, тя взе един тиган. — Матю каза ли ви за плана си да направи откритието публично достояние преди да се разправи с Вандайк?
— Да, говорихме за това, след като ти заспа снощи.
— Ще ми се да вярвам, че това ще е достатъчно — промърмори Тейт. — Че ще е достатъчна гаранция за бъдещата ни сигурност.
— Вандайк би трябвало да гние в затвора.
— Напълно съм съгласна с теб. Но да знаеш какво е направил и да го докажеш са две различни неща. — Тейт сложи тигана на печката и я включи. — Трябва да се примирим с това и да продължим напред. Той никога няма да си плати за онова, което е сторил на Матю и което причини на всички нас. Но затова пък ще имаме удоволствието да се погрижим колието да не попадне в ръцете му.
— И все пак в жаждата си за отмъщение той може да направи всичко.
Тейт вдигна рамене и сложи наденичките да се запържат.
— Няма да има достъп до колието, а ще се погрижа да няма достъп и до мен. Както и до моя рицар на бял кон.
Марла разсеяно бръкна в един панер и извади картофите, които смяташе да опържи за гарнитура.
— Тейт, напоследък все мисля… и ми хрумна една идея. Знам, че сигурно има цял куп недостатъци, но…
— Каква идея?
— За Вандайк.
— Идеята ти включва ли нож за белене?
— Не. — Марла се изкиска, после сви неуверено рамене. — Е, сигурно ще ти се стори много глупаво, че…
— Защо не ми кажеш какво си намислила? — Тейт обърна покафенелите наденички с една широка лъжица. — Човек никога не знае.
— Е, просто ми хрумна…
Десет минути по-късно, докато наденичките цвъртяха в тигана, Тейт поклати глава.
— Толкова е просто.
— Идеята е глупава — въздъхна Марла. — Не знам откъде ми дойде, нито защо реших, че може да проработи.
— Мамо! — Тейт хвана майка си за раменете и я обърна към себе си. — Идеята ти е страхотна.
Марла примигна от изненада.
— Така ли?
— Точно така. Страхотна и простичка едновременно. Продължавай да готвиш — каза тя и подкрепи думите си със звучна целувка. — Отивам да събудя останалите, за да се убедят, че гениалността ми е по наследство.
Марла се усмихна доволно и се върна към картофите.
— Това може и да свърши работа. — Лару огледа още веднъж просторното фоайе на хотела и се обърна към Матю. — Стига да си сигурен, че не предпочиташ първоначалното си намерение да нарежеш Вандайк на малки парченца и да нахраниш с него рибите.
— Моите предпочитания нямат значение. — Матю бе застанал в уютната библиотечка встрани от главното фоайе, скрит от всички погледи. — Освен това рибите не са ми направили нищо лошо.
— Вярно — въздъхна Лару. — Това е първата саможертва на женения мъж, mon jeune ami17. Отказът от собствените предпочитания. Разнообразието от жени, някоя и друга пиянска свада, удобството да се храниш на мивката по бельо. Тия дни свършиха за теб, млади човече.
— Ще го преживея.
Лару предпазливо докосна издраната си буза и успя да се усмихне.
— Бих казал, че тя заслужава дори и такива мъчителни саможертви.
— Яденето по бельо може и да ми липсва, но вярвам, че ще стигнем до някакъв компромис. Как изглеждат нещата оттам, където си застанал?
— Всичко е наред. — Лару огледа обширното фоайе с групичките фотьойли, пищната зеленина и широките прозорци. — Времето е толкова приятно, че в хотела няма голямо движение. А да не забравяме и момента, разбира се — добави той. — Късно е за обяд, рано за следобедните коктейли. Нашият човек винаги е точен. След десет минути ще бъде тук.
— Седни и си поръчай нещо за пиене. Нали не искаме той да избира масата?
Лару изправи гръб и приглади косата си.
— Е, как изглеждам?
— Страхотно.
— Bien sur. — Доволен от оценката, Лару се отдалечи и седна на една маса близо до прозореца към вътрешния двор, от другата страна на диванче с меки възглавници. Погледна към поставката с различни игри от типа на шаха и таблата, които развличаха гостите през дъждовните дни, после извади кесийката си с тютюн.
Наслаждаваше се на почти изпушената цигара, на пенестия коктейл Май-Тай и на една глава от роман на Хемингуей, когато Вандайк влезе във фоайето, следван от стюарда с безизразната физиономия.
— А, точен според очакванията. — Той вдигна чаша към Вандайк и се подсмихна. — Виждам, че изпитваш нужда от защита дори в присъствието на един верен съмишленик.
— Просто предпазна мярка. — Вандайк махна с ръка и стюардът седна на съседната маса. — Самият ти, изглежда, изпитваш нужда от сигурността на обществено място за нашата бизнес среща.
— Просто предпазна мярка — апострофира го Лару и усърдно отбеляза страницата на книгата си преди да я остави настрана. — Как е гостенката ти? — попита небрежно той. — Родителите й са се побъркали от притеснение.
Вандайк скръсти ръце и усети как мускулите му се отпускат. Цялата сутрин се бе борил с поредния гневен пристъп, след като изчезването на Тейт беше разкрито. Явно тя така и не се бе добрала до топлата пазва на семейството си. Реши, че се е удавила и вдигна поглед към сервитьорката.
— Коктейл с шампанско. — После пак се обърна към Лару. — Моята гостенка не е твоя грижа. Предпочитам да не си губим времето в празни приказки.
— Аз не бързам. — Лару демонстративно се облегна във фотьойла си. — Успя ли да се насладиш на фойерверките, които организирах снощи?
— Да. — Вандайк суетно бръсна някаква прашинка от колосания си маншет. — Да разбирам ли, че няма оцелели?
Усмивката на Лару беше крива и хладна.
— Не ми плати за оцелели, нали така?
— Да. — Вандайк въздъхна дълбоко, почти с благоговение. — Матю Ласитър е мъртъв. Спечели парите си, Лару. — Той спря и дари сервитьорката с най-чаровната си усмивка, докато тя поднасяше питието му. — Наредено ти бе да унищожиш яхтата му заедно със самия него и чичо му, а цената за услугите ти възлизаше, ако не се лъжа, на двеста и петдесет хиляди.
— Изгодна сделка, откъдето и да я погледнеш — промърмори Лару.
— Парите ще бъдат преведени по твоята сметка преди края на работния ден. Мислиш ли, че е умрял моментално? — попита замечтано Вандайк. — Или пък е усетил взрива?
Лару разклати замислено питието си.
— Ако си искал да страда, трябваше да го кажеш, когато сключвахме сделката. За малко повече пари можеше да бъде уредено.
— Едва ли има значение. Ще приема, че е страдал. А семейство Бомон?
— Болни от мъка, разбира се. Матю им беше като син, а Бък — близък приятел. Ils sont desole.18 Колкото до мен, аз съм самата скръб и чувство за вина. Ако не бях забягнал към Сейнт Кристофър да се порадвам на нощния живот… — Той сложи ръка на сърцето си и поклати глава. — Те ме успокояват, повтарят ми, че нищо не бих могъл да направя.
— Какви добри хора — въздъхна Вандайк. — Симпатична двойка — добави замислено той. — Особено жената. Доста е хубавичка.
— О! — Лару целуна свитите си пръсти. — Истинско цвете на Юга.
— И все пак… — Обмисляйки идеята си, Вандайк отпи от коктейла. — Чудя се дали няма да е най-добре да претърпят трагична злополука на път за дома.
Изненадан, Лару разплиска коктейла си.
— Искаш да разкараш Бомонови от сцената?
— Чиста работа — промърмори Вандайк. Те бяха докосвали колието. Неговото колие. Достатъчна причина да умрат. — По-дребна плячка обаче. Ще ти платя по петдесет хиляди на парче да се погрижиш за тях.
— Сто хиляди за двойно убийство? О, mon ami, много си стиснат.
— Мога и сам да го свърша и няма да ми струва нищо — отбеляза Вандайк. — Сто хиляди, за да ми спестиш труда в търсене на друг вариант. Бих предпочел да почакаш една седмица, или може би две… — „За да ми дадеш време да уредя собственото ти дисквалифициране.“ — Така. След като уредихме този въпрос, къде е амулетът?
— О, на сигурно място е.
Доволната усмивка на Вандайк угасна и устата му се вкамени в тънка черта.
— Бяхме се разбрали да го донесеш.
— Mais non19, първо парите.
— Прехвърлих сумата, която искаше за доставката на амулета, както се бяхме разбрали.
— Всичките пари.
Вандайк преглътна гнева си и се закле, че това е последният път, когато това канадско копеле го дои. Съзнанието му се изпълни с мисли за убийство — убийство, което не беше нито чистичко, нито продиктувано от практични съображения. Нито извършено от някой друг.
— Казах ти, че ще си получиш парите преди края на работния ден.
— Значи ти пък ще си получиш съкровището, след като разплащането се извърши.
— Проклет да си, Лару! — Със зачервени от гняв страни Вандайк стана. „Бизнес — заповтаря си той. — Това е само бизнес.“ — Ще се погрижа да бъдат преведени веднага.
Лару прие неочакваното отстъпление философски.
— Както кажеш. Ей в оная ниша има телефон. — Кискайки се наум, той проследи с поглед отдалечаващия се Вандайк и промърмори над чашата си: — Още четвърт милион.
"Проклятието на Анжелик" отзывы
Отзывы читателей о книге "Проклятието на Анжелик". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Проклятието на Анжелик" друзьям в соцсетях.