Той я гледа дълго. Очите й бяха подути от плач. Кожата й още беше бледа, така че синината на бузата й изпъкваше като дамга. Знаеше, че му е простила всички грешки, които бе направил.

— Няма да го убия, Тейт. Бих могъл — продължи замислено той, докато тя го гледаше. — Заради баща ми, заради безпомощното хлапе, което стоеше на палубата и не правеше нищо. Затова, че те отведе, че те е докоснал, за всяка синина, за всяка секунда, в която си се страхувала, бих могъл да му изтръгна сърцето, без да ми мигне окото. Разбираш ли?

— Да.

— Не. — Усмивката му беше горчива. Той се изправи и застана с лице към нея. — Не разбираш, че бих могъл да го убия хладнокръвно, както го бях планирал в продължение на години. През всичките тези години се взирах в тавана над койката ми на оня проклет кораб и единственото, което ме поддържаше жив, бе мисълта, че един ден ще оцапам ръцете си с кръвта му. Дори използвах парите му, отделяйки настрани каквото можех, така че да довърша лодката, да купя оборудване, да довърша започнатото. Защото щях да намеря този амулет, дори ако трябваше да го търся цял живот.

— И тогава баща ми е ускорил нещата.

— Да. Направо виждах кръстчето, което бележи местонахождението му. Знаех, че амулетът е мой, както и Вандайк. После ти… — Той посегна да докосне лицето й. — После ти наклони везните. Не можеш да си представиш какъв шок беше за мен да осъзная, че още съм влюбен в теб. Да разбера, че единственото, което се е променило в чувствата ми към теб, е, че са станали по-силни.

— Напротив, мога — тихо каза тя. — Мога да си го представя без никакви затруднения.

— Може би е така. — Той хвана ръката й и я вдигна към устните си. — Въпреки всичко, нямаше да позволя това да ме спре. Не можех да му позволя да сложи точка на онова, което бе започнало преди шестнайсет години. Дори когато сложи амулета в ръката ми, нямах намерение да му позволя да ме спре. Казвах си, че ме обичаш, че ще разбереш и в крайна сметка ще приемеш онова, което трябваше да направя. Щеше да се опиташ да разбереш, но щеше да ти се наложи да живееш с това. — Той я погледна в лицето и преплете пръстите си с нейните. — Ако го убия, той винаги ще стои между нас. Осъзнах, че повече от всичко друго искам да изживея живота си с теб. Всичко останало е незначително в сравнение с това.

— Толкова те обичам!

— Знам. И искам да опазя чувствата ти. Можеш да се обадиш във всичките си институти и организации.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че така ще е най-добре за нас. Най-правилно за нас. Амулетът ще почака в някой трезор, докато построим твоя музей. Погрижи се онези, на които се обадиш, да го разгласят широко в медиите. Искам новината да обиколи света.

— Осигуровката на публичността.

— Ще му е трудно да се справи с нея. А междувременно аз ще направя така, че двамата да се срещнем.

Паниката я сграбчи за гърлото.

— Не! За бога, Матю, той вече се опита да те убие.

— Това е нещо, което трябва да се свърши. Този път Вандайк ще е този, комуто ще се наложи да свие платна и да се оттегли. Поне десет новинарски агенции ще пратят репортери насам. Откритието ще бъде хит в научните среди. Той ще знае, че амулетът е извън неговия достъп. Нищо няма да може да направи.

— Звучи разумно, Матю. Но той не е разумен човек. Не преувеличих, когато ти казах, че не е съвсем нормален.

— Достатъчно нормален е, за да не изложи на риск репутацията и положението си.

Щеше й се и тя да е толкова сигурна в това.

— Той ме отвлече. Може да съобщим на властите и да го арестуват.

— Как ще го докажеш? Твърде много хора са те видели да отиваш с него, при това съвсем доброволно. Единственият начин да се сложи край на всичко това е да се изправя лице в лице с него и да го накарам да разбере, че е загубил.

— А какво ако не разбере, ако не се примири?

— Ще го накарам. — Той отново се усмихна. — Кога ще започнеш да ми вярваш, Червенушке?

— Вярвам ти. Обещай ми, че няма да си сам, когато се срещнеш с него.

— На глупак ли ти приличам? Нали ти казах, че искам да изживея живота си с теб? Той ще се срещне с мен, както и с две мои приятелчета, във фоайето на хотела. Ще пийнем и ще си побъбрим на спокойствие.

Тя потръпна.

— Сякаш слушам него.

— Дори и така да е — той я целуна по челото — вдругиден ще сме приключили окончателно с него.

— А след това?

— След това сигурно ще сме доста заети за известно време. С плановете за музея. Има едно местенце в залива Кейдис, което трябва да свърши работа.

— Местенце? Откъде знаеш?

— Проверих го онзи ден. — Очите му пламнаха отново и той погали насинената й буза. — Ако не бях тръгнал да търся посредник по недвижими имоти, Вандайк никога нямаше да се доближи до теб.

— Чакай малко. Намерил си посредник и си тръгнал да оглеждаш парцели, без да ми кажеш?

Предусетил неприятности, той се отдръпна назад.

— Нищо не е окончателно. Просто оставих депозит, за да ни го запазят за един месец. Мислех да бъде нещо като сватбен подарък.

— Мислел си да купиш земя за музея като сватбен подарък?

Раздразнен, той пъхна ръце в джобовете си.

— Не е задължително да го приемеш. Беше просто един импулс и… — Тя се хвърли върху него толкова бързо, че Матю нямаше време да извади ръцете си и да се подпре и падна на леглото. — Хей!

— Обичам те! — Тя го възседна и обсипа лицето му с целувки. — Не, обожавам те!

— Това е добре. — Доволен, макар и леко зашеметен, той освободи ръцете си и ги настани върху хълбоците й. — Реших, че си ме помислила за луд.

— Аз съм лудата, Ласитър. Луда съм по теб. — Тя се наведе и го целуна така дълбоко, че мозъкът му стана на каша. — Направил си го за мен — измърмори тя. — На теб въобще не са ти притрябвали разни музеи.

— Обаче нямам и нищо против тях. — Ръцете му се плъзнаха под халата й. — Всъщност идеята започва да ми харесва. Все повече.

Тя покри с целувки лицето му и продължи надолу по врата.

— Имам намерение да те направя много щастлив.

И издърпа тениската през главата му.

— Дотук се справяш добре.

— Мога и по-добре. — Тя се надигна, без да откъсва очи от неговите, и започна бавно да развързва колана на халата си. — Само гледай.

Тя беше най-старата му и най-ярка еротична фантазия. И сега бе пред очите му, над него, стройна и изкусна. Коса с цвета на пламък, кожа като мляко, очи, в които беше събрано морето. Можеше да я докосне навсякъде, където пожелае. Да я прегръща, да я гледа, докато страстта поглъща сетивата й.

Беше толкова лесно и имаше такъв покой в това да слее тялото и сърцето си с нейните. Можеха да бъдат герои в онзи отдавнашен подводен сън, безтегловни, закотвени единствено един за друг. Всяко сетиво, всяка клетка, всяка мисъл бе свързана с нея, само с нея.

Той си бе у дома, изцяло и окончателно.

Глава 28

Тейт се събуди рано, остави Матю да спи и се измъкна от каютата. Трябваше да помисли. Една самотна чаша кафе в камбуза изглеждаше добре за начало.

Да се довери на Матю беше едно, но да го остави сам да се оправя с Вандайк беше съвсем друго.

Когато влезе в камбуза, майка й вече беше там, правеше нещо на печката и тихичко слушаше Боб Марли по радиото.

— Мислех, че още никой не е станал. — Тейт отиде при кафеварката и си наля кафе.

— Обзе ме внезапното желание да опека хляб. Месенето ми помага да мисля. — Марла енергично мачкаше тестото върху набрашнената дъска. — Реших да приготвя и закуска като хората. Яйца, бекон, наденички, бисквити. Холестеролът да върви по дяволите.

— Готвиш такива работи, когато си разтревожена. — Тейт загрижено погледна майка си над ръба на чашата. Колкото и грижливо да бе положила Марла грима си, белезите на една неспокойна нощ не можеха да убягнат на Тейт. — Добре съм, мамо.

— Знам. — Марла прехапа устни, неканените сълзи отново заплашваха да напълнят очите й. Като повечето изправени пред криза майки, тя не се бе пречупила, докато Тейт я грозеше опасност, но след това бе рухнала. — Знам, че всичко е наред. Но като си помисля за часовете, в които оня долен, безпринципен… — Вместо да се предаде на сълзите, тя подчертаваше всяка дума със силен удар по тестото. — Зъл, лукав, хищен чакал те е държал в ръцете си, ми иде да му смъкна кожата с нож за белене.

— Леле! — Впечатлена, Тейт погали майка си по рамото. — Би било радост за окото. Ти си една опасна жена, Марла Бомон. Точно затова те обичам.

— Никой не може да плаши детенцето ми! — Марла въздъхна продължително, благодарна, че дъхът й не е накъсан от издайнически хлипове. Месенето и ругатните бяха свършили работа. — Баща ти спомена за разпъване, разкъсване на четири и влачене под кила на кораба.

— Татко? — Тейт остави чашата си и се разсмя. — Добрият стар Рей с безупречните маниери?

— Не бях сигурна, че Матю ще успее да го убеди да остане на яхтата, когато тръгнаха да те спасяват. Голям скандал беше.

Това моментално привлече вниманието й.

— Скандал? Между татко и Матю? — Тейт реши, че в крайна сметка се нуждае от още кафе.

— Е, не се стигна до размяна на юмруци, макар че за известно време и това изглеждаше вероятно.

Необходимо й бе да положи съзнателно усилие, за да затвори устата си при мисълта как баща й и любовникът й се бият с юмруци на предната палуба.

— Шегуваш се.

— Бък ги разтърва — обясни Марла. — Уплаших се, че баща ти ще удари него вместо Матю.

— Хайде стига, татко не е удрял никого през живота си. Нали?

— Е, не и през последните няколко десетилетия. Нервите ни бяха доста опънати. — Очите на Марла омекнаха и тя се опита да пооправи рошавата коса на дъщеря си. — Двама мъже се поболяват от обич по теб. А Матю обвинява себе си.

— Той го прави постоянно — промърмори Тейт.

— В природата му е да вярва, че е длъжен да защитава своята жена. Недей така — добави през смях Марла при презрителното изпръхтяване на Тейт. — Колкото и силна и самостоятелна да е, жена, която има мъж, обичащ я достатъчно, за да даде в буквален смисъл живота си за нея, е истинска щастливка.