— Той работи за Вандайк! — изсъска Тейт. — През цялото време е бил неговите очи и уши.

— Сега пък ме обижда. Ти й дай брендито — каза той и го бутна в ръката на Рей. — Защото мене ще ме цапардоса по главата с него.

— Ще те вържа за кърмата за стръв на рибите.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Матю. — Седни и пийни една глътка. Лару не работи за Вандайк.

— Той само ми плаща — каза жизнерадостно Лару.

— Той е предател, шпионин! Той взриви яхтата ти, Матю.

— Аз сам взривих яхтата си. Пий — каза Матю и само дето не изля брендито в устата й.

Тя се задави. Силният алкохол я блъсна в стомаха като юмрук.

— Какви ги говориш?

— Ако седнеш и се успокоиш, ще ти кажа.

— Отдавна трябваше да й кажеш, а и на всички нас — сопна му се Марла, която бързаше към тях с димяща купичка в ръце. — Ето ти малко супа, слънчице. Яла ли си нещо?

— Дали съм яла?! — Напук на всичко Тейт се разсмя. Едва когато се оказа, че не може да спре, си даде сметка, че е на границата на истерията. — Менюто не ми беше първа грижа.

— Защо по дяволите си го последвала с валсова стъпка? — избухна Матю. — Поне десетина души са те видели да се качваш безропотно на лодката му.

— Защото каза, че един от хората му ще те убие, ако не го направя — не му остана длъжна Тейт. — Друг стоеше пред бутика, в който беше мама.

— О, Тейт! — За пореден път потресена до дъното на душата си, Марла се отпусна на колене до дъщеря си.

— Нямах никакъв избор — каза Тейт и между предпазливите глътки от горещата пилешка супа им разказа възможно най-подробно какво се бе случило, след като Вандайк я бе открил.

— Изкара ме на палубата — завърши тя. — Дори ми даде бинокъл, за да видя как избухва яхтата. Нищо не можех да направя. Мислех, че си мъртъв, Матю… И не можех да направя нищо.

— Нямаше как да ти кажа какво става тук. — Понеже не знаеше как да я успокои, Матю седна до нея и хвана ръката й. — Съжалявам, че си се притеснила.

— Да съм се притеснила? Ами да, бях малко притеснена при мисълта, че парчета от теб се носят из целия Карибски басейн. И защо си взривил собствената си яхта?

— За да си мисли Вандайк, че парчета от мен се носят по целия Карибски басейн. Освен това Лару ще получи допълнително четвърт милион по този повод.

— С удоволствие ще си прибера наградата. — Кривата усмивка на Лару се стопи. — Извинявам се, че не го убих вместо теб, когато те заварих на яхтата му. Това бе неочаквано развитие на нещата. Тогава не знаех, че си изчезнала. Когато се върнах да кажа на Матю, той вече обмисляше как да те измъкне.

— Ще извиниш объркването ми — хладно каза Тейт. — В крайна сметка предавал ли си, или не си предавал информация за Матю на Вандайк по време на експедицията?

— По-точно би било да се каже, че предавах подбрана информация. Той знаеше само това, което двамата с Матю искахме да знае. — Лару седна на палубата и отново надигна бутилката бренди. — Ще ти кажа как започна всичко. Вандайк ми предложи пари да държа Матю под око, да се сближа с него, а на Вандайк да предавам всичко по-важно, до което се докопам. Аз обичам парите. Обичам и Матю. Реших, че има начин да взема първите и да помогна на втория.

— Лару ми каза за сделката още преди няколко месеца — поде разказа Матю и взе бутилката. — Разбира се, Лару вече си е получавал парите в продължение на колко, на около година преди да реши да ми разкаже за споразумението.

Лару се ухили и златния му зъб проблесна.

— Кой ти ги брои, mon ami? Когато му дойде времето, нали си разкрих картите?

— Аха. — Матю отпи от бутилката, за да успокои стомаха си, който тъкмо бе започнал да го присвива като закъсняла реакция на случилото се. — Решихме да продължим играта като поделим печалбата.

— Седемдесет и пет на двайсет и пет, разбира се.

— Аха. — Матю му хвърли един кисел поглед. — Както и да е, допълнителните средства ни свършиха добра работа, а и мисълта, че ги доим от Вандайк, поддържаше доброто ми настроение. Когато решихме да се върнем за „Изабела“, знаехме, че ще трябва да качим мизата. А ако изиграехме правилно картите си, Вандайк също щеше да ни падне в ръчичките.

— Знаел си, че той ни наблюдава? — не особено умно отбеляза Тейт.

— Лару ни наблюдаваше — поправи я Матю. — Вандайк знаеше само онова, което ние искахме да знае. Когато ти намери амулета, с Лару решихме, че е време да го хванем на въдицата. Обаче стана малко по-сложно, когато той те хвана преди ние да го хванем.

— И си пазил това в тайна от мен, от всички нас?

— Не знаех как ще реагираш, дори не знаех дали ще бъдеш включена в личния ми дневен ред. После нещата се развиха много бързо. Логично е — каза той и вдигна вежда, — че колкото по-малко хора са посветени, толкова по-добре.

— Знаеш ли какво, Ласитър? — Тя се изправи вдървено. — От това боли. Трябва да се преоблека в нещо сухо — измърмори тя и се отправи към каютата си.

Едва бе затръшнала вратата след себе си, когато той я отвори с трясък. Един поглед към лицето й му бе достатъчен. Той превъртя ключа.

— Минах през ада заради теб! — Тя отвори рязко вратата на гардероба си и измъкна един халат. — И всичко това, защото си ми нямал доверие!

— Свирех по слух, Червенушке. Не можех да се доверя дори на себе си. Виж, това не е първата ми грешка, когато става въпрос за теб.

— Позна. — Тя се мъчеше да разкопчее мократа си риза.

— Няма да е и последната. Така че защо да не… — Думите му заглъхнаха, когато тя свали с едно рязко движение ризата си. По ръцете и раменете й имаше синини в различна отсянка на моравото. Когато отново заговори, гласът му бе студен и безизразен. — Той ли ти направи това?

— Той и дяволският му оръженосец с месестите ръце. — Все така ядосана, тя събу панталоните си и облече халата. — Намушках оня славянски робот с химикалка от сто долара.

Той се взираше в лицето й и в синината върху скулата й.

— Какво?

— Целех се в очите, но май не ми стигна куражът. Обаче му оставих бая голяма дупка в бузата. И на Лару му пообелих кожата. Сега май би трябвало да съжалявам. Обаче не съжалявам. Ако ми бяхте казали… — Тя изписка от болка и изненада, когато Матю се хвърли напред и я притисна в прегръдките си.

— По-късно ми викай колкото искаш. Пипал те е с мръсните си ръце? — Очите му горяха от гняв. — Кълна се в Бога, че никога вече няма да те докосне. — Матю нежно я целуна. — Никога вече. — Възвърнал част от самообладанието си, той отстъпи крачка назад. — Добре, сега можеш да ми викаш.

— Много добре знаеш, че ми провали викането. Матю… — Тя пристъпи назад към него и се остави да я прегърне. — Толкова ме беше страх. Повтарях си, че все някак ще се измъкна, после помислих, че си мъртъв. Вече нищо нямаше значение.

— Няма нищо. Всичко свърши. — Той я вдигна, занесе я до леглото и я гушна на коленете си. — Когато се върна, Лару ми каза колко лошо се отнасят с теб. Дотогава не знаех какво значи да си болен от страх. — Той обсипа косата й с целувки. — Когато Лару се върна, вече бяхме измислили как да те измъкнем. Двамата с Бък щяхме да преплуваме до яхтата, той щеше да се оправя с бутилките и екипировката, докато аз те търся. Сигурно щеше да се получи и така, но Лару улесни нещата.

— Как?

— Първо, преди да си тръгне, разбрал в коя каюта те държат и свил един от резервните ключове. В негова защита трябва да кажа — добави Матю, — че се беше побъркал от мисълта, че е трябвало да те остави сама с онова копеле.

— Ще се опитам да запомня това. — Тя въздъхна дълбоко. — Имал си ключ. А аз си представях, че си се метнал на борда като някой пират и си разбивал врата след врата, стиснал нож между зъбите.

— Може би следващия път.

— А, не. Вълнението ми стига за следващите петдесет или шестдесет години.

— Щом казваш. — Той си пое дъх. — И така, обясних ситуацията на Бък, след това на Рей и Марла. Най-доброто, което можах да измисля, бе да използвам в наша полза плана на Вандайк за взривяването на яхтата. Ако не му бяхме осигурили представлението, той можеше да отпраши нанякъде или да ти направи нещо. — Затворил очи, той притисна устни към косата й. — А такъв риск не можех да поема.

— Красивата ти яхта.

— Беше страхотен начин да му отклоним вниманието и да го накараме да повярва, че всичко се развива според собствения му план. Трябваше да се надявам, че като ме помисли за умрял, ще се отпусне достатъчно, за да се вмъкна на яхтата и да те изведа, без да се стига до стълкновение.

Едно стълкновение щеше да му хареса, помисли си той. Бе копнял за такова. Но не и когато тя е по средата.

— Сега ние… — Тя млъкна и вдигна рязко глава. — Бък! Едва сега го осъзнах. Той е влязъл във водата!

— Беше му трудно. Не бях сигурен, че ще се справи. Когато Лару се върна, мислех той да дойде с мен, но не бях сигурен, че ще мога да ти запуша устата, ако го видиш. А колкото до Рей… ами двамата с Марла трябваше да са заедно. Така че оставаше Бък. Направи го за теб.

— Май съм се сдобила с цял куп герои. — Тя го целуна. — Благодаря ти, че се изкачи по стената на замъка, Ласитър. — И с въздишка отново се сгуши в рамото му. — Той не е нормален, Матю. Не става въпрос само за някаква фиксидея или за алчност. Движи се на границата на лудостта. Само отчасти е човекът, с когото се запознах преди осем години, и гледката е страшна.

— Повече няма да ти се налага да го гледаш.

— Той няма да се спре. Когато разбере, че не си се взривил заедно с яхтата, ще продължи да те преследва.

— На това разчитам. По това време утре ще е свършило.

— Все още имаш намерение да го убиеш, нали? — Тейт усети хлад и се отдръпна от ръцете му. — Сега разбирам донякъде как се чувстваш. Щях да го убия със собствените си ръце, ако имах някакво оръжие, когато помислих, че си загинал. Когато разбрах, че той те е отнел от мен. Можех да го направя в онзи момент, когато мъката бе най-силна. — Пое си дълбоко дъх и отново се обърна към него. — Не мисля, че бих могла да го направя сега, когато чувствата са се охладили. Но знам защо чувстваш, че трябва да го направиш.