„Русалка“ бе погълната от пламъци.

— Не! Господи, не! Матю! — Тя почти скочи през парапета, но Вандайк я дръпна грубо назад.

— Лару е не само алчен, но и изпълнителен. — Вандайк преметна жилестата си ръка през гърлото й и я държа така, докато френетичната й съпротива не утихна в протяжни стонове. — Властите ще направят всичко възможно да възстановят случилото се, макар че едва ли е останал много материал за тази цел. Всичките улики, които успеят да намерят, ще покажат, че Бък Ласитър, в състояние на алкохолно опиянение, е разлял бензин в близост до двигателя, след което е драснал клечка кибрит. Тъй като няма да е останало нищо нито от него, нито от племенника му, няма да има кой да оспори заключението им.

— Щеше да си получиш амулета. — Тя се взираше в огъня, облизващ тъмните води на морето. — Щеше да си го получиш. Защо трябваше да го убиваш?

— Той никога нямаше да спре — каза само Вандайк. Пламъците, които се издигаха в танц към небето, го хипнотизираха. — Гледаше ме над трупа на баща си и в очите му имаше омраза, защото знаеше какво се е случило. Не съм се съмнявал, че някой ден ще се стигне до това.

Удоволствието потрепна във вените му като вино, охладено и ароматно. О, надяваше се да е имало болка и осъзнаване, пък макар и за част от секундата. Как му се искаше да знае със сигурност!

Когато той я пусна, Тейт падна на колене.

— Родителите ми!

— О, те сигурно са добре. Освен ако не са били на неговата яхта. Няма причина да им желая злото. Ужасно бледа си, Тейт. Да ти донеса бренди?

Тя се хвана за парапета и успя някак да се изправи на нестабилните си крака.

— Анжелик е проклела тъмничарите си — промълви с мъка тя. — Проклела е онези, които са откраднали от нея, онези, които са я преследвали и са прекъснали живота на нероденото й дете… — Мъчеше се да следи очите му в блясъка на свещите. — Тя би те проклела, Вандайк. Ако е останала някаква справедливост, някаква сила, то амулетът ще те унищожи.

Странен хлад бе обгърнал сърцето му — хлад от страх и от някакво смъртоносно обаяние. Отблясъците от далечния пожар зад нея, мъката и болката, затъмнили очите й, й придаваха неземна сила и власт.

„Анжелик би изглеждала така“ — помисли си той и вдигна чашата към внезапно изстиналите си устни. Очите му, заковани в очите на Тейт, бяха замечтани.

— Сега нищо не ми пречи да те убия.

Тейт се изсмя през сълзи.

— Да не мислиш, че вече ми пука? Уби мъжа, когото обичах, унищожи живота, който щяхме да имаме, децата, които щяхме да създадем. Каквото и да ми направиш оттук нататък, няма да има значение. — Тейт пристъпи напред. — Знаеш ли, сега разбирам как се е чувствала тя, докато е седяла в килията и е чакала утрото и смъртта си. Чувствата й всъщност не са отговаряли на очакваното, защото животът й е бил свършил заедно с този на Етиен. Не ми пука дали ще ме убиеш. Ще те проклинам в смъртта си.

— Време е да се връщаш в каютата си. — Вандайк вдигна ръка и стюардът, с прясно бинтована буза, излезе от сенките. — Върни я в каютата. И я заключи.

— Ще умреш бавно — извика Тейт, докато я отвеждаха. — Достатъчно бавно, за да опознаеш ада приживе!

Влезе в каютата и се срина със стон върху леглото. Когато сълзите пресъхнаха и оставиха сърцето й празно, тя премести един стол срещу прозореца, впери поглед в морето и зачака смъртта си.

Глава 27

Спеше неспокойно и сънуваше.

Килията вонеше на болест и страх. Зората се промъкна крадешком през решетките на прозорчето като знак за предизвестената смърт. Амулетът лежеше студен под вкочанените й пръсти.

Когато дойдоха, тя се изправи царствено. Нямаше да опетни паметта на съпруга си с малодушни сълзи и молби за милост, които никой нямаше да чуе.

Той беше там, разбира се. Графът, който я бе осъдил, задето бе обичала собствения му син. Неутолим глад, похот и жажда за смърт просветваха в очите му. Протегна ръка, издърпа амулета през главата й и го нахлузи през своята.

И тя се усмихна, защото знаеше, че го е убила.

Завързаха я за кладата. Тълпата се събираше в краката й, за да види как ще изгорят вещицата. Жадни очи, злобни гласове. Повдигаха децата, за да им осигурят по-добра гледка към спектакъла.

Беше й даден шанс да се отрече, да се помоли за Божията милост. Но тя мълчеше. Дори когато пламъците изпукаха под нозете й, когато я обвиха в горещина и заслепяващ дим, тя не каза дума. А в мислите й имаше само една.

Етиен.

От огън към вода, толкова хладна и синя и нежна. Отново беше свободна и плуваше в дълбините сред рой от златни рибки. Радостта беше толкова голяма, че очите й заплакаха насън. В безопасност и свободна, чакана от своя любим.

Гледаше го как плува към нея с ефирна лекота и сърцето й се пръскаше от щастие. Засмя се, протегна ръце към него, но не успя да преодолее разстоянието.

Заедно разцепиха повърхността към благоуханния въздух. Луната се търкаляше над главите им, сребърна като кюлче скъпоценен метал. Звездите приличаха на блещукащ наниз, положен върху черно кадифе.

Той се изкачи по стълбата на „Русалка“, обърна се и й подаде ръка.

Амулетът лежеше като петно тъмна кръв върху гърдите му, като рана, изцедила сърцето му.

Пръстите й докоснаха неговите секунда преди светът да се взриви.

Огън и вода, кръв и сълзи. Пламъци валяха от небето и се забиваха във водата, докато тя не завря от горещина.

Матю.

Името му ехтеше в главата й, докато тя се въртеше неспокойно в съня си. Изгубена в сънищата и мъката, тя не видя фигурата, която се промъкваше безшумно към нея, нито проблясъка на ножа в ръката, когато лунната светлина се сблъска с острието. Не чу шепота, когато той се приближи и се наведе над стола, в който беше заспала.

Ръката, покрила устата й, прекъсна грубо съня. Тейт размаха инстинктивно ръце в съпротива, очите й се разшириха, когато зърна сребърния проблясък на ножа.

Макар да знаеше, че е напразно, тя продължи да се бори и сключи пръсти около китката преди острието да се е стрелнало надолу.

— Тихо. — Дрезгавият шепот просъска край ухото й. — По дяволите, Червенушке, не можеш ли да ме оставиш поне да те спася, без да спориш?

Тя замръзна. Матю. Надежда, твърде болезнена, за да я задържи. Едва долавяше очертанията на силуета, миризмата на море, уловена от водолазния костюм, и водата, която се процеждаше от тъмната коса.

— Тихо — повтори той, когато дъхът й изстена в дланта му. — Никакви въпроси. Довери ми се.

Тя нямаше въпроси. Беше още един сън, сън в който щеше да живее. Впи се в него, докато той я извеждаше от каютата и нагоре по стълбата към палубата. Трепереше като лист, помитан от природна стихия, но когато той й даде знак да се прехвърли през парапета, тя го послуша, без да задава въпроси.

Прилепен към основата на стълбата стоеше Бък. Под луната като сребърно кюлче лицето му се белееше като оголена кост. Той мълчаливо нахлузи бутилките на раменете й. Ръцете му трепереха като нейните, докато й помагаше да си сложи маската. Край тях Матю нагласяше собствената си екипировка.

И се гмурнаха.

Придържаха се близо до повърхността, използвайки лунната светлина като водач. Фенерчето оставяше следа, която не можеха да си позволят — Матю го знаеше. Беше се страхувал, че тя ще е прекалено уплашена, за да се справи с тежкия подводен преход, но тя поддържаше замах след замах темпото, което той беше наложил.

До мястото, където бяха преместили „Ново приключение“, имаше почти четири мили. Сепии и други нощни хищници се мяркаха като неясни цветни петна в морето от сенки. Тейт обаче не се поколеба и за секунда.

Само това би било достатъчно да се влюби в нея — упоритият начин, по който пореше водата, косата и дрехите й, развени около нея, очите тъмни и решителни зад маската.

От време на време той поглеждаше компаса си и коригираше посоката. Отне им повече от половин час, докато стигнат до яхтата.

Тейт изскочи на повърхността, разплисквайки водата около себе си.

— Матю, мислех, че си мъртъв! Видях „Русалка“ да избухва и знаех, че си на нея.

— Май не ще да е било така — засмя се той. — Дай да те качим на палубата, Червенушке. Трепериш ужасно, а мама и татко са се побъркали от тревога.

— Мислех, че си мъртъв — повтори тя, простена и притисна устни към неговите.

— Знам, миличко. Съжалявам. Бък, помогни ми да я прехвърлим.

Но Рей вече протягаше ръце през парапета. Очите му, насълзени от облекчение, шареха по тялото на дъщеря му, докато изтегляше бутилките.

— Тейт, ранена ли си? Добре ли си?

— Нищо ми няма. Нищо ми няма — повтори тя, когато Марла се втурна към нея. — Не плачи.

Но самата тя плачеше. Майка й я прегърна.

— Толкова се тревожехме. Онзи ужасен човек… Онова копеле! Боже, дай да те погледна! — Марла я погали по лицето и почти се усмихна, но после видя моравите петна. — Ударил те е! Ще ти донеса лед. И горещ чай. Седни, слънчице, сега ще се погрижим за теб.

— Вече съм добре. — Но бе истинско облекчение да се отпусне на пейката. — „Русалка“…

— Я няма — каза меко Рей. — Не се притеснявай за това сега. Искам да те огледам добре, може да си в шок или…

— Не съм в шок. — Тя отправи към Бък благодарна усмивка, когато той наметна одеяло на раменете й. — Трябва да ви кажа нещо. Лару…

— На вашите услуги, мадмоазел. — С наперена усмивка канадецът излезе от камбуза с бутилка бренди в ръце.

— Кучи син! — Умората, страхът и мъгливата замаяност на шока изчезнаха като по чудо. Тейт изръмжа, скочи и се хвърли към него. Матю едва успя да я хване преди да е забила нокти и зъби в лицето на Лару.

— Нали ти казах? — Лару потръпна и отпи от брендито направо от бутилката. — Щеше да ми извади очите стига да имаше възможност. — Той потупа намазаните с лекарство драскотини по бузата си. — Още един пръст нагоре и щях да нося превръзка на окото до края на живота си.