Във вградения гардероб откри дълъг копринен халат в ярък десен — на кичести рози, както и подходяща нощница. Ленено сако, гарнирана с пайети наметка и черен официален жакет бяха предвидени за хладния вечерен бриз. Една семпла черна рокля за коктейл и набор от ежедневни спортни дрехи допълваха инвентара.

Тейт сбута дрехите настрана и прегледа всеки сантиметър от вътрешната стена на гардероба. Беше солидна като всичко останало в каютата.

„Не е икономисвал от удобствата“ — мрачно забеляза Тейт. Леглото беше голямо, отрупано със сатенени възглавнички. Лъскави списания покриваха стъкления плот на масичката за кафе в къта, който изпълняваше ролята на дневна. На рафтове под телевизора и видеото бяха наредени последните филми, които можеха да се намерят на пазара. В малък хладилник се изстудяваха безалкохолни напитки, вино и шампанско в малки бутилки, както и голям избор от качествени шоколади и студени закуски.

Банята с гордост предлагаше една твърде голяма бледоморава вана с устройство за воден масаж, мивка с формата на мида и медни осветителни тела около щедрото на размери огледало.

Търсенето на импровизирано оръжие не даде никакъв резултат, освен един кожен несесер, снабден с всичко необходимо.

Имаше големи пешкири, гъби за баня, хавлии със стандартна големина и ароматни сапуни във формата на морски звезди, раковини и морски кончета.

Но медната закачалка за пешкири, която Тейт видя във въображението си като размахана бухалка, беше здраво закрепена за мястото си.

Отчаяна, тя се втурна обратно към голямото помещение. Претърсването на елегантното миниатюрно бюро извади на бял свят дебел куп кремави листа, пликове за писма и дори марки. „Съвършеният шибан домакин“ — изфуча Тейт и сви пръсти около тънката златна химикалка.

Какво ли можеше да направи с една маркова химикалка? Прецизен удар в окото — от тази мисъл я полазиха тръпки, но въпреки това тя пъхна химикалката в джоба на панталоните си.

Отпусна се на един стол. Водата беше толкова близко, толкова близко, че й идеше да заплаче.

А къде беше Матю?

Трябваше да намери начин да го предупреди. Лару, копелето Лару! Всички предпазни мерки, които бяха взели последните месеци, са били лишени от смисъл. Лару е уведомявал Вандайк за всяко действие, за всеки план, за всяка малка победа.

Беше се хранил с тях, беше работил с тях, беше се смял с тях. Беше разказвал истории от дните, които бяха прекарали с Матю на кораба, и ги бе разказвал с топло приятелско чувство.

А през цялото време ги бе предавал.

Сега се канеше да открадне амулета. Матю сигурно не бе на себе си, родителите й сто на сто бяха полудели от тревога. А Лару щеше да се преструва на загрижен, дори на разгневен. Щеше да бъде посветен в мислите им, в плановете им. После щеше да вземе амулета и да го даде на Вандайк.

Тя не беше глупачка. Беше й пределно ясно, че щом Вандайк получи онова, което иска, полза от нея вече няма да има. Нямаше да има причина да я държи тук, нито можеше да си позволи да я пусне.

Със сигурност щеше да я убие.

Някъде в открито море, реши тя, водена от хладната логика. Удар в главата най-вероятно, после ще я изхвърли в морето, мъртва или в безсъзнание. Рибите щяха да свършат останалото.

Сред цялото това пространство, при всичките мили вода, никой нямаше да намери и следа от тялото й.

„Той смята, че ще е лесна работа — помисли си тя и затвори очи. — Какво може да направи една невъоръжена жена, за да се защити? Е, ще бъде изненадан какво може да направи точно тази жена. Може и да ме убие, но няма да му е лесно.“

Ключалката на вратата щракна и стюардът отвори. Раменете му напълваха касата.

— Вика те.

За пръв път го чуваше да говори. Долови славянската мелодия в грубия тон.

— Руснак ли си?

— Тръгвай.

— Преди няколко години работих с една биоложка. Беше от Ленинград. Наталия Минонова. Винаги говореше с обич за Русия.

Нищо не трепна върху широкото му каменно лице.

— Вика те — повтори стюардът.

Тя вдигна рамене, плъзна ръка в джоба си и стисна химикалката.

— Никога не съм разбирала хората, които сляпо изпълняват нечии заповеди. Не си падаш много по самостоятелното мислене, а, Игор?

Без да каже дума, той се приближи до нея. Когато месестата му лапа се сви около лакътя й, тя се застави да се отпусне.

— Не те ли интересува, че той ще ме убие? — Не й беше трудно да върне страха в гласа си, докато той я теглеше към вратата. — Ти ли ще го направиш вместо него? Ще ми извиеш врата или ще ми строшиш черепа? Моля те… — Тя се препъна и се обърна към него. — Моля те, помогни ми!

Когато той премести ръката си, Тейт измъкна химикалката от джоба си. Едно стремително движение и тънката златна стрела се заби в лицето му.

Стана й зле от лекотата, с която оръжието потъна в плътта. Тя усети топлата влага по ръката си секунда преди да се озове запокитена в стената.

Стомахът й се обърна, докато го гледаше как стоически издърпва химикалката от бузата си. Раната беше малка, но дълбока и кръвта течеше обилно. Съжаляваше само, че не е уцелила окото.

Без да каже нищо, той я стисна за лакътя и я извлече на палубата.

Вандайк чакаше. Този път в чашата му имаше бренди. Свещи под стъклени похлупаци светеха меко върху масата край купа с росни плодове и кристален поднос, отрупан с миниатюрни пастички.

Беше се преоблякъл в официален вечерен костюм, за да бъде в тон с празненството, което беше планирал. Бетовеновата Pathetique се лееше тихо от външните тонколони.

— Надявах се, че може да се възползваш от гардероба в каютата си. Последната ми гостенка си замина набързо тази сутрин и не си направи труда да прибере всичките си вещи.

Той вдигна вежди, когато забеляза окървавената буза на стюарда, и му каза:

— Иди в амбулаторията да се погрижат за това. После се върни. — После се обърна към Тейт. — Така и не спря да ме изненадваш. Какво използва?

— Една „Мон Блан“. Ще ми се да я бях използвала срещу теб.

Той се изсмя високо.

— Имаш право на избор, скъпа. Може да бъдеш вързана или упоена, всяко от които е твърде неприятно. Или да сътрудничиш. — Видя я да поглежда неволно към парапета и поклати глава. — Едва ли ще има полза да скочиш през борда. Нямаш екипировка. Един от хората ми ще бъде във водата само няколко секунди след теб и ще те върне. Няма да преплуваш и двайсет метра. Защо не седнеш?

Не виждаше смисъл да го дразни, поне докато не измислеше по-добър план. Ако наредеше да я упоят, беше загубена.

— Откъде намери Лару?

— О, изненадващо лесно е да намериш оръдия, когато си в състояние да платиш за услугите им. — Той замълча за момент, за да си избере гроздово зърно по свой вкус. — Едно проучване на хората, които работеха на кораба на Матю, посочи Лару като подходящ кандидат. Той е човек, който обича парите и преходните удоволствия, които те могат да купят. До днешна дата той доказа, че е добра, пък била и понякога твърде скъпа инвестиция.

Вандайк замълча, притворил очи, наслаждавайки се на чувството за приятна отмора, и разклати питието в чашата си.

— Държеше Матю под око, докато той беше на кораба, и успя да завърже приятелство с него. Благодарение на докладите на Лару знаех, че Матю все още поддържа контакт с родителите ти и че не се е отказал от намерението си да открие „Проклятието на Анжелик“. Знаеше къде е то, разбира се, но никога не би го казал на Лару. Дори и приятелството си има граници. Хвалил се е, че знае, но така и не свали достатъчно гарда си, за да издаде точното му местонахождение. — Вандайк си избра още едно тъмночервено гроздово зърно от купата. — Това ме изпълва с възхищение. Едновременно упорит и предпазлив. Определено ме изненада — да се държи за тайната си през всичките тези години, да работи като куче, при положение че може да си живее като принц. И въпреки това допусна грешка, когато поднови партньорството си с твоите родители. И с теб. Жените често са причина мъжът да допуска глупави грешки.

— Личен опит, Вандайк?

— Напротив. Аз обожавам жените, в голяма степен по същия начин, по който обожавам хубавото вино или добре изпълнената симфония. Когато бутилката е изпита, а музиката свърши, човек винаги може да си уреди нова. — Той се усмихна, когато Тейт видимо се напрегна. Лодката бе започнала да се движи.

— Къде отиваме?

— Наблизо. Няколко градуса на изток. Очаквам едно представление и държа да го наблюдавам от първите редове, така да се каже. Сипи си бренди, Тейт. Може да почувстваш нужда от него.

— Нямам нужда от бренди.

— Е, на твое разположение е, ако си промениш мнението. — Той се изправи и отиде до една пейка. — Имам допълнителен бинокъл. Навярно ще ти хареса.

Тя грабна бинокъла и изтича до парапета, за да огледа морето на изток. Сърцето й подскочи, когато забеляза неясните очертания на яхтите. Лампите на „Ново приключение“ светеха, а една силна светлина идваше откъм мостика на „Русалка“.

— Сигурно ти е ясно, че щом ние ги виждаме, значи и те могат да ни видят.

— Ако знаят къде да гледат. — Вандайк застана до нея. — Предполагам, че все някога ще обърнат биноклите си и в тази посока. Но съвсем скоро ще си имат други грижи.

— Мислиш се за много умен. — Въпреки всичките й усилия гласът й се прекърши. — Като ме използваш за примамка.

— Да. Случаен късмет, който свърши добра работа. Но плановете се промениха.

— Променили са се? — Не можеше да отдели очите си от светлините. Стори й се, че долавя някакво движение. Май беше гумена лодка. Плуваше към брега. „Лару — помисли си обезсърчено Тейт. — Лару, който отнася амулета на някое тайно място.“

— Да, смятам, че промяната ще даде плодове всеки момент.

От възбудата в гласа му я побиха тръпки.

— Какво…

Макар да ги делеше почти една миля, Тейт чу взрива. Лещите на бинокъла избухнаха в ярка светлина, заслепявайки невярващите й очи. Но тя не отмести поглед. Не можеше да отмести поглед.