Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

„Проклятието на Анжелик“ проблясваше в ръцете на Матю. Той стоеше на мостика на „Русалка“, стиснал здраво верижката. Горещите бели лъчи на слънцето се изливаха върху рубина, отразяваха се от диамантите, извличаха искри от златото. Находка, която се намира веднъж в живота, слава и богатство, събрани в купчинка метал и скъпоценни камъни.

Страдание.

Всички, които бе обичал, бяха пострадали заради това колие. Държеше го в ръцете си и виждаше безжизненото тяло на баща си, проснато върху палубата. Лицето, толкова близко до неговото собствено, избелено от смъртта.

Виждаше Бък в челюстите на акулата сред вода, поаленяла от кръв.

Виждаше Тейт, с насълзени очи, да му подава амулета, да му предлага правото на избор — избор между спасение и разруха.

Но не можеше да я види в действителност. Не можеше да знае къде е отведена и какво са й сторили. Знаеше единствено, че би сторил всичко, би дал всичко, за да си я върне.

Прокълнатото колие тежеше като олово в ръцете му и му се присмиваше със своята красота.

В очите му гореше огън. Чу стъпките и се обърна.

— Все още няма помен от Лару. — Бък забеляза амулета и нервно отстъпи назад.

Матю изпсува и остави колието върху картите на масата.

— В такъв случай тръгваме без него. Не можем да чакаме.

— Къде тръгваме? Какво по дяволите ще правим? Мисля, че Рей и Марла са прави, Матю. Трябва да извикаме ченгетата.

— Ченгетата помогнаха ли ни миналия път?

— Това не е пиратство, момко, това си е живо отвличане.

— А навремето си беше убийство — каза студено Матю. — Хванал я е, Бък. — Той се наведе над масата, борейки се със старото чувство за безпомощност. — Отвел я е пред очите на десетки хора.

— Ще я размени за това. — Бък навлажни устни и се насили да погледне колието. — Като откуп.

— Не мога да си позволя да разчитам на това. Не мога да си позволя и да чакам повече.

Грабна бинокъла и го тикна в ръцете на Бък.

— Посока запад.

Бък пристъпи напред, вдигна бинокъла и плъзна поглед по хоризонта. Нагласи на фокус яхтата — едва доловимо бяло петънце върху морската шир.

— На една миля — измърмори той. — Може и да е той.

— Той е.

— Сигурно те чака. Мисли, че ще тръгнеш след нея.

— Не бих искал да го разочаровам, нали така?

— Той ще те убие. — Бък примирено остави бинокъла. — Можеш да му дадеш това шибано нещо вързано с панделка и пак ще те убие. Точно както уби Джеймс.

— Няма да му го дам — отвърна Матю. — И той никого няма да убие. — Грабна нетърпеливо бинокъла и претърси хоризонта за някакъв знак от Лару. Нямаше време.

— Трябваш ми, Бък. — Той остави бинокъла. — Трябваш ми на щурвала.

Страхът и болката вече нямаха значение. Тейт гледаше как Лару се храни с апетит и предава съдружниците си. Вече не мислеше за бягство. Скочи и се хвърли върху него.

Нападението беше толкова неочаквано, а жертвата й толкова самодоволна, че тя успя да го събори от стола. Ноктите й се забиха злобно в бузата му и го издраха до кръв преди той да успее да я затисне под себе си.

— Ти си даже по-лош от него! — изсъска тя, извивайки се в ръцете му като змиорка. — Той просто е луд. А ти си отвратителен. Ако Вандайк не те убие, Матю ще го направи. Надявам се да видя това с очите си.

Развеселен и възбуден от сцената, Вандайк отпи от шампанското си. Остави срещата по борба свободен стил да продължи, наслаждавайки се на Лару, който сумтеше от усилието да удържи Тейт. После с въздишка направи знак на стюарда. Не можеше да си позволи Лару да пострада. Все още.

— Покажи на госпожица Бомон каютата й — нареди той. — И се погрижи да не я безпокоят. — Той се усмихна, когато неговият човек издърпа Тейт на крака. Тя риташе, проклинаше и се бореше, но противникът й я превъзхождаше с петдесет килограма чиста мускулна маса. — Смятам, че трябва да си починеш малко, скъпа, докато двамата с Лару си довършим работата. Сигурен съм, че жилищните условия ще ти се сторят повече от задоволителни.

— Да гориш в ада дано! — извика тя, задавяйки се от прилива на безсилни сълзи, докато стюардът я носеше към каютата. — И двамата да горите!

Вандайк изстиска малко лимон върху омара си.

— Жена, достойна за възхищение, откъдето и да я погледнеш. Не се сплашва лесно. Жалко, че лоялността й е насочена в неправилната посока. Можех да постигна велики неща с нея. И за нея. А сега е просто стръв. — Той отхапа изискано. — Нищо повече.

Лару изтри с ръка кръвта по бузата си. Браздите, издълбани от ноктите й, смъдяха като посипани със сол. Въпреки раздразнената физиономия на Вандайк, той използва ленената салфетка, за да спре кръвта.

— След парите любовта е най-мощния подтик. — Разтърсен повече, отколкото бе склонен да признае, Лару напълни чашата си и я изпи до дъно.

— Разказваше ми за „Проклятието на Анжелик“, когато ни прекъснаха.

— Да. — Лару скришом потърка ребрата си, където се бе забил лакътят на Тейт. Мястото със сигурност щеше да посинее. — Както и за двеста и петдесетте хиляди долара. Американски.

Парите бяха без значение. Вече беше изхарчил сто пъти по толкова в търсене на амулета. Но мисълта да ги плати му беше противна.

— Какво доказателство имаш, че амулетът е у теб?

Свил устни, Лару вдигна ръка към раздраната си буза.

— Хайде стига, mon ami. Тейт собственоръчно го намери вчера и, водена от любовта, го връчи самоотвержено на Матю. — За да успокои опънатите си нерви, Лару започна да си свива цигара. — Великолепен е, дори повече, отколкото ти ми даде да разбера. Централният камък… — Лару направи кръгче с палеца и показалеца си, за да покаже големината му. — Червен като кръв, а диамантите около него са като вледенени сълзи. Верижката е тежка, но с деликатна изработка, както и надписът, гравиран около скъпоценния камък.

Той драсна клечка кибрит, заслонявайки я с длани от лекия бриз, и запали цигарата си.

— Направо усещаш силата, която пее в него. Сякаш пулсира в ръцете ти.

Очите на Вандайк блеснаха, челюстта му увисна.

— Докоснал си го?

— Bien sur.16 Нали съм вътрешен човек. — Той лениво издуха струйка дим. — Матю го пази като зениците на очите си, но не и от мен. Ние сме от един екипаж, съдружници, приятели. Мога да го взема веднага щом се уверя, че парите са си на мястото.

— Ще си получиш парите. — Ръцете му се тресяха. Лицето му беше бяло и застинало. Той се наведе напред. — Заедно с едно обещание, Лару. Ако ме изиграеш, ако се опиташ да ме издоиш за още пари или ако се провалиш, няма да има такова място, където да се скриеш и където аз да не мога да те открия. А когато това стане, на колене ще ме молиш да те убия.

Лару дръпна от цигарата и се усмихна.

— Трудно е да уплашиш богат човек. А точно такъв ще бъда аз. Ще си получиш проклятието, mon ami, а аз ще си получа парите. — Преди да успее да се изправи, Вандайк вдигна ръка.

— Не сме свършили. Четвърт милион са много пари.

— Една малка частица от стойността му — отбеляза Лару. — Да не би да искаш да преговаряш сега, когато амулетът е кажи-речи в ръцете ти?

— Ще удвоя сумата. — Доволен от изненадата, която разшири очите на Лару, Вандайк се облегна назад. — За амулета. И за Матю Ласитър.

— Искаш да ти го доведа? — Лару се засмя и поклати глава. — Дори и безценният ти амулет не може да те опази от него. Той смята да те убие. — Лару махна в посоката, в която бяха отвели Тейт. — А и вече разполагаш с онова, което ще го доведе тук.

— Не искам да ми го водиш. — Беше истинско удоволствие да откаже на самия себе си, осъзна Вандайк. Фактът, че е в състояние да предпочете практичното пред емоционалното решение, доказваше, че все още контролира съдбата си. Бизнесът, реши той, си е бизнес. — Искам да се отървеш от него. Тази вечер.

— Убийство? — Лару се замисли. — Виж, това е интересно.

— Една злополука в морето би свършила работа.

— Мислиш, че ще се гмурка, при положение че Тейт е изчезнала? Подценяваш чувствата му към нея.

— В никакъв случай. Само че чувствата правят мъжа небрежен. Би било жалко, ако нещо се случи с яхтата му, докато той и впиянченият му чичо са на борда. Пожар може би. Експлозия — трагична и с трагичен изход. Срещу четвърт милион отгоре не се съмнявам, че ще проявиш изобретателност.

— Известен съм с бързата си мисъл. Първите двеста и петдесет ги искам депозирани този следобед. Няма да направя нищо, докато не се уверя в това.

— Имаш ги. Когато видя останките от „Русалка“, ще преведа и останалото по сметката ти. Нека бъде тази вечер, Лару, в полунощ. После ми донеси амулета.

— Преведи парите.

Минаха часове. Тейт устояваше на безсмисления порив да заудря с юмруци по вратата и да крещи да я освободят. Каютата разполагаше с голям прозорец, от който се откриваше внушителна гледка към морето и слънцето, спускащо се към хоризонта. Столът, който бе запратила към него, отскочи от стъклото, без да остави и драскотина по повърхността му.

Беше го дърпала и блъскала, докато наранените й ръце не проплакаха от умора. Но прозорецът си остана на мястото, както, впрочем, и самата тя.

Крачеше, ругаеше, планираше отмъщението си и се вслушваше отчаяно във всяко проскърцване и всяка стъпка.

Но Матю не бе дошъл.

Само героите от приказките спасяваха девиците в беда, напомни си Тейт. А и тя не бе някаква плачлива девица, по дяволите. Щеше да се измъкне. Все някак.

Почти един час претърсва каютата сантиметър по сантиметър. Беше широка и прекрасно обзаведена, издържана в хладни пастелни цветове, с таван в бледозлатист дървен обков. Краката й потъваха в светлобежов килим, пръстите й пробягваха по гладки стени в бледомораво, первазите лъщяха в зеленото на морската пяна.