— Какво искаш?

— Най-напред, да споделя един вкусен обяд на едно приятно място с една привлекателна жена. — Той вдигна вежди, когато страните й побеляха. — Не се притеснявай, скъпа Тейт. Чувствата ми към теб са твърде бащински, за да съдържат сексуален подтекст. Честта ти, както ти вероятно би я нарекла, не е заплашена от нищо.

— И от мен се очаква да почувствам облекчение от факта, че изнасилването не присъства в плановете ти?

— Още една грозна дума. — Леко раздразнен от начина й на изразяване, той си сипа от маслините и ордьовъра. — Мъж, който се унижава дотам да се натрапва сексуално на една жена, за мен не е никакъв мъж. Един от отговорните ми служители в Ню Йорк беше принудил асистентката си да прави секс с него. Наложи се жената да влезе в болница, след като онзи свършил с нея. — Вандайк си отряза парче пушена шунка. — Наредих да го уволнят. След като уредих да го кастрират. — Той попи устата си с бледосиня ленена салфетка. — Лаская се от мисълта, че жената би ми благодарила. Моля те, опитай омарите. Гарантирам ти, че са превъзходни.

— Май нямам апетит. — Тейт бутна чинията си настрана с мисълта, че жестът й е безсмислено предизвикателен. — Докара ме тук, Вандайк, и очевидно можеш да ме държиш тук. Поне докато Матю и семейството ми не започнат да ме търсят. — Тя вирна брадичка и го погледна право в очите. — Защо не ми кажеш какво искаш?

— Ще трябва да поговорим за Матю. — Той се замисли. — Но това може да почака. Искам онова, което винаги съм искал. Искам онова, което ми принадлежи. „Проклятието на Анжелик“.



Тревога разяждаше стомаха на Марла. Без значение колко пъти си повтаряше, че Тейт не може да изчезне просто така, в действителност беше ужасена. Гледаше хората, които влизаха и излизаха, персонала, забързан в изпълнение на задълженията си, гостите, които се разхождаха между басейна, фоайето и градината.

До ушите й долитаха смях, пляскането на децата в басейна, жуженето на шейкъра, който смесваше ледени питиета за чакащите на бара.

С Матю се бяха разделили — тя имаше задачата да съобщи на рецепцията, да разпита портиера, таксиметровите шофьори, всеки, който може да е видял Тейт да напуска комплекса. Той бе тръгнал да провери плажа и пристанището.

Забеляза Матю да идва към нея и сърцето й затуптя, изпълнено с надежда. Само след секунда обаче видя, че е сам и че лицето му е мрачно.

— Тейт?

— Няколко души са я забелязали. Видяла е някого и се е качила с него в една лодка.

— Качила се е? Кого е видяла? Сигурен ли си, че е била тя?

— Тя е била. — Паниката, която беснееше в него, можеше да бъде овладяна. Но не беше толкова лесно да овладее нуждата да убива. — Описанието, което ми дадоха, съвпада с Вандайк.

— Не! — Останала без сили от страх, тя посегна да хване ръката му. — Тя не би отишла с него.

— Освен ако не е имала избор.

— Полицията — успя да изрече тя. — Ще съобщим в полицията.

— И ще им кажем, че е напуснала острова, без да се съпротивлява, с човека, който е спонсорирал последния й проект? — Той поклати глава, очите му горяха. — Не знаем и колко ченгета си получават заплатите от него. Ще го направим по моя начин.

— Матю, ако й направи нещо…

— Няма. — Но и двамата знаеха, че го казва само за да я успокои. — Няма причина да я наранява. Хайде да се връщаме. Според мен той едва ли е далеч от мястото, където сме хвърлили котва.



„Той не знае.“ Различни вероятности се блъскаха безредно в ума на Тейт. Знаел е къде да ги намери. По някакъв начин е знаел какво правят. Но не знаеше какво са намерили. Печелейки време, тя посегна към чашата си.

— Мислиш ли, че щях да ти го дам, ако беше у мен?

— О, смятам, че когато го намериш, ще ми го дадеш, за да спасиш Матю и останалите. Крайно време е да заработим заедно, Тейт, както го бях планирал.

— Планирал си го?

— Да. Макар и да не се получи точно както се бях надявал. — За момент той се замисли над казаното. — Склонен съм да забравя грешките ти, дори съм склонен да ви оставя, теб и твоя екип, да приберете съкровището на „Изабела“. Искам единствено амулета.

— Ще го вземеш и ще си тръгнеш? Каква гаранция имам, че ще стане така?

— Имаш моята дума, разбира се.

— За мен твоята дума не струва абсолютно нищо.

Тя ахна неволно, когато Вандайк смаза пръстите й в ръката си.

— Не позволявам да ме обиждат. — Когато я пусна, ръката й пулсираше като развален зъб. — Думата на един мъж е свещена, Тейт — каза той със зловещо спокойствие. — Предложението ми остава същото. Амулетът е единственото, което искам от теб. В замяна ще имаш славата и богатството, които вървят с „Изабела“. Името ти ще значи нещо. Дори съм склонен да ти помогна в това отношение, доколкото е в сферата на възможностите и влиянието ми.

— Не ми трябва твоето влияние.

— Неведнъж си се облагодетелствала от него през последните осем години. Но го правех за мое собствено удоволствие. Все още ме боли от мисълта, че на щедростта ми бе отвърнато с неблагодарност. — Лицето му потъмня. — Дело на Ласитър. Разбирам. Сигурно си даваш сметка, че като се свързваш с него, ти дискредитираш собствените си очаквания, стандартите си, обществените и професионалните си възможности. Мъж като него не може да бъде придобивка за теб в нито едно отношение.

— Пред мъж като Матю Ласитър ти си едно дете. Едно разглезено злобно дете.

Главата й отскочи назад и очите й се насълзиха, когато той я зашлеви по бузата.

— Предупредих те. — Вбесен, Вандайк бутна чинията си и тя падна от масата и се разби на палубата. — Няма да позволя неподчинение. Проявих снизхождение, защото се възхищавам на куража и интелигентността ти, но по-добре внимавай какво говориш.

— Презирам те. — Тя се стегна в очакване на следващия удар. — Ако намеря амулета, по-скоро бих го унищожила, отколкото да ти го дам.

Той откачи пред очите й. Ръцете му се тресяха, погледът му беше убийствен. Нещо повече, осъзна тя. Имаше някаква ужасяваща наслада в очите му. Беше сигурна, че ще я нарани. И че това ще му достави удоволствие.

Инстинктът за оцеляване взе връх над парализиращия страх. Тя рязко скочи и хукна към парапета. Единствено водата предлагаше сигурност. Морето щеше да я спаси. Но тъкмо да се хвърли в него и някой я сграбчи изотзад.

Тя риташе, пищеше и се опитваше да хапе. Почти без никакво усилие стюардът обездвижи ръцете й, като ги изви зад гърба й, и продължи да ги извива, докато зрението й се замъгли.

— Остави я на мен.

Сякаш отдалеч чу гласа на Вандайк и се просна безсилно на палубата.

— Не си толкова разумна, колкото се надявах. — Все още в лапите на гнева, той стисна наранената й ръка и я дръпна да се изправи. Стон заседна в гърлото й от пристъп на агонизираща болка. — Лоялността ти е насочена в неправилна посока, Тейт. Ще трябва да ти дам един урок…

Той млъкна, когато звукът от форсиран двигател привлече вниманието му. Тейт залитна и се обърна по посока на бръмченето.

Матю.

Ужасът и болката пометоха остатъците от гордостта й. Тя заплака тихичко, когато Вандайк за втори път я блъсна на палубата.

Беше дошъл. Тя се сви на кълбо, разтривайки натъртените места. Той ще я отведе и вече няма да я боли. Повече няма да се страхува.

— Закъсняваш — каза Вандайк. — Отново.

— Не беше лесно да тръгна. — Лару скочи с лекота на палубата и хвърли кратък поглед на Тейт преди да извади кесийката с тютюна си. — Виждам, че имаш гостенка.

— Съдбата ми се усмихна. — Почти овладял пристъпа, Вандайк седна, извади кърпичка и попи потното си лице. — Уреждах някои подробности на острова, когато кой мислите ми пресече пътя, ако не прекрасната госпожица Бомон?

Лару цъкна с език и отпи от шампанското на Тейт.

— Бузата й е червена. Не одобрявам грубото отношение към жените.

Зъбите на Вандайк се оголиха.

— Не ти плащам за одобрението.

— Може и така да е. — Лару реши да отложи цигарата и да се наслади на ордьовъра. — Когато Матю разбере, че е при теб, ще дойде да я търси.

— Разбира се. — Това щеше да компенсира всичко. Почти всичко. — Нали не си дошъл само да ми кажеш онова, което вече знам?

— Лару! — Треперейки, Тейт успя да се изправи на колене. — Матю? Къде е Матю?

— Бих предположил, че се връща от Нейвис, за да те търси.

— Но… — Тя разтърси глава, за да проясни мислите си. — Ти какво правиш тук? — Бавно започна да осъзнава факта, че е сам, че си седи спокойно на масата и дъвче.

Той се усмихна, когато позна по очите й, че фактите се наместват в главата й, а заедно с тях и отвращението.

— Е, значи най-после ти светна.

— Ти работиш за него. Матю ти вярваше. Ние всички ти вярвахме.

— Трудно бих си изкарал заплатата, ако не беше така.

Тя изтри сълзата, която се стичаше по бузата й.

— За пари? Предал си Матю за пари?

— Аз съм силно привързан към парите. — Без да й обръща повече внимание, той се облегна и пъхна една маслина в устата си. — И като говорим за моята силна привързаност, настоявам да получа още една премия.

— Лару, твоите допълнителни възнаграждения започват да ми омръзват. — Вандайк вдигна пръст. В отговор стюардът направи крачка напред, разтвори колосаното си бяло сако и извади излъскан до блясък пистолет. — Може пък да се издигна в очите на Тейт, като заповядам да те прострелят в няколко особено болезнени места и да те хвърлят през борда. Сигурен съм, че акулите ще те харесат.

Свил устни, Лару размишляваше от кои чушки да си вземе.

— Ако ме убиеш, надеждите ти да се сдобиеш с „Проклятието на Анжелик“ ще умрат заедно с мен.

Вандайк стисна ръката си в юмрук и зачака да се успокои. Последва още един кратък сигнал и пистолетът изчезна под майсторски скроеното сако.

— Не по-малко ми омръзнаха и постоянните ти намеци за амулета.

— Двеста и петдесет хиляди американски долара — започна Лару и затвори очи, наслаждавайки се на лютивия вкус на чушлето. — И амулетът е твой.