— Как беше? — попита Рей, щом дъщеря му стъпи на палубата, и й помогна да свали колана с тежестите и кислородните бутилки. После забеляза празната й торба и се опита да прикрие разочарованието си. — Нищо свястно значи?

— Не бих казал — отбеляза Матю и подаде на Бък пълната си торба преди да се заеме с ципа на костюма си. От косата му капеше вода и образуваше локва в краката му. — Може да изскочи нещо свястно, след като го одялкаме оттук-оттам.

— Момчето има шесто чувство за тия неща.

Бък остави торбата на една от пейките. Вече го сърбяха ръцете да грабне чукчето и да обработи конгломерата.

— Аз ще се заема с него — предложи Марла. Тя носеше шапката си с цветя и жълта като канарче деколтирана рокля без ръкави, която открояваше още повече огнената й коса. — Първо искам да направя няколко снимки обаче. Тейт, вие двамата с Матю си налейте по нещо студено и хапнете. Знам, че тия двамата изгарят от нетърпение да слязат долу и да си пробват късмета.

— Добре. — Тейт приглади назад мократа си коса. — А, и като говорим за късмет… — Тя дръпна ръкавите на костюма си и половин дузина монети се изсипаха с дрънчене на палубата. — И на мен ми се отвори малко.

— Мама му стара! — възкликна Матю и клекна. Теглото и формата му подсказаха какво е намерила. Докато другите говореха възбудено един през друг, той потърка една от монетите между пръстите си, вдигна глава и погледна хладно Тейт, която го наблюдаваше със самодоволна усмивка.

Не й завиждаше за находката, но със сигурност му се повдигаше от факта, че го бе направила на глупак.

— Къде ги намери?

— Няколко метра северно от мястото, където ти си събираше камънаците. — Реши, че раздразнението, от което се присвиха очите му, почти компенсира номера със сабята. — Ти беше толкова зает, че не исках да те прекъсвам.

— Да бе.

— Испански. — Рей се взираше в монетите върху дланта си. — Хиляда седемстотин трийсет и трета. Може да са те. Датата съвпада.

— Може да са от други кораби — отвърна Матю. — Времето, течението, бурите — нищо не стои на едно място.

— Съвсем спокойно може да са и от „Изабела“ или „Санта Маргерит“. — Очите на Бък горяха трескаво. — С Рей ще преобърнем района, в който сте ги намерили. — Той се изправи и подаде на Тейт една от монетите. — Тези ще отидат в общия фонд, но мисля, че трябва да си задържиш една, лично за себе си. Съгласен ли си, Матю?

— Разбира се. — Той вдигна рамене и се обърна към хладилната кутия. — Не е кой знае какво.

— За мене е — промърмори Тейт, поемайки монетата от Бък. — За пръв път намирам монети. Испански дублони. — Тя се засмя, наведе се към Бък и импулсивно го целуна по бузата. — Какво чувство само!

Червендалестите му страни потъмняха. За него жените винаги си бяха оставали загадка, която предпочиташе да наблюдава от разстояние.

— Не го изпускай… това чувство. Понякога минава много време преди да го изпиташ отново. — Той плесна Рей по гърба. — Давай да се обличаме, съдружнико.

След половин час вторият екип беше под водата. Марла бе разстлала една кърпа и усърдно дялкаше конгломерата. Тейт бе отложила обяда си и почистваше сребърните монети.

Матю седеше на палубата до тях и поглъщаше втория си сандвич с бекон, маруля и резенчета домат.

— Казвам ти, Марла, като нищо ще взема да те отвлека. Нямаш равна на сандвичите.

— Всеки може да прави сандвичи. — Чукчето в ръцете й иззвънтя в пълен контраст със захарния й глас. — Някой път трябва да дойдеш на вечеря, Матю. Тогава ще разбереш какво се казва готвене.

Беше сигурен, че е чул как Тейт скръцна със зъби.

— С най-голямо удоволствие. Мога да прескоча до Сейнт Кристофър, ако трябват някакви провизии.

— Много мило. — Беше се преоблякла в работни панталонки и широка риза, която вече се бе просмукала с пот. Въпреки това пак успяваше да изглежда като южняшка красавица, планираща парти. — Не бих отказала малко прясно мляко. За бисквитите.

— Бисквити? Марла, за домашно приготвени бисквити бих доплувал от острова с все кравата.

Думите му бяха незабавно възнаградени със заразителния й смях.

— Три-четири литра ще ми стигнат. Е, не е забил барабанът — махна му да седне тя, когато го видя, че се кани да става. — Има време. Хапни си спокойно и се попечи.

— Стига си се мъчил да очароваш майка ми — изсумтя Тейт.

Матю се премести по-близо до нея.

— Майка ти ми харесва. Взела си косата й — промърмори той. — И очите. — Взе си още един сандвич и го захапа. — Жалко, че не си се метнала на нея и в друго отношение.

— Леките кости също са ми от нея — каза Тейт и се усмихна: по-скоро се озъби.

Матю я огледа лениво.

— Мдаа… има нещо такова.

Изведнъж Тейт се почувства неудобно и се дръпна с няколко сантиметра.

— Много си близо — оплака се тя. — Същото правиш и когато сме под водата.

— Ето, отхапи си. — Той почти натика сандвича в устата й. Не й оставаше нищо друго, освен да приеме. — Реших, че ти си ми талисманчето.

Тя преглътна хапката, макар че й идеше да се задави.

— Би ли повторил?

— Направо ме убиваш с тоя южняшки акцент — отбеляза той. — Лее се като медец и само ти намеква за леда отдолу. Ти си ми талисманчето — повтори той. — Защото беше наблизо, когато намерих сабята.

— Ти беше наблизо, когато аз я намерих.

— Както и да е. Има две неща, към които никога не се обръщам с гръб. Мъж с алчни очи и жена с огън в нейните. — Той отново й предложи сандвича. — И с късмет. Добър или лош.

— Бих казала, че е по-умно да бягаш от лошия късмет.

— По-добре е да го погледнеш в очите. Така се разминава по-бързо. Моето семейство има голям опит с лошия късмет. — Той сви рамене и сам довърши сандвича. — Имам чувството, че ти ми носиш добър.

— Аз открих монетите.

— Може пък и аз да съм ти на късмет.

— Попаднах на нещо — мелодично подвикна Марла. — Елате да видите.

Матю се изправи и след кратко колебание й подаде ръка. Не по-малко нащрек, Тейт я пое и го остави да я издърпа на крака.

— Пирони — каза Марла и попи потта по лицето си с носната си кърпа. — Изглеждат стари. А това… — Тя вдигна някакво малко кръгче от купчинката натрошен конгломерат. — Прилича на копче. Медно или бронзово може би.

Матю изсумтя и коленичи край нея. Имаше два железни шипа, куп керамични чирепи, отчупено парче метал, което можеше да е било част от катарама или фуркет. Но вниманието му бе привлечено най-вече от пироните.

Марла беше права. Стари бяха. Той вдигна един и го повъртя из пръстите си, представяйки си как преди много векове е бил забит в дъски, обречени на бурите и морските червеи.

— Пиринч — доволно обяви Тейт, докато почистваше ръждата с натопено в разтворител парче плат. — Копче е. Има нещо гравирано… цвете. Мъничка роза. Сигурно е било от роклята на някоя пътничка.

Стана й тъжно. Жената, за разлика от копчето, не бе оцеляла.

— Възможно е. — Матю най-сетне благоволи да хвърли един поглед на копчето. — Вероятно сме попаднали на отскок.

Тейт се пресегна за слънчевите си очила и скри кръвнишкия си поглед зад стъклата им.

— Какво е отскок?

— Отскокът си е отскок. Вероятно сме попаднали на мястото, където някой кораб се е ударил и е отскочил, докато са го влачили вълните. Останките му са някъде другаде. — Той вдигна очи и погледът му обходи морето чак до хоризонта. — Някъде другаде — повтори той.

Но Тейт поклати глава.

— Няма да ме обезсърчиш след това, което намерихме. Не сме се върнали с празни ръце, Матю. Всичко това само от едно гмуркане. Монети, пирони…

— Счупени грънци и пиринчено копче. — Матю захвърли пирона, който държеше, върху купчинката. — Дребна работа, Червенушке. Дори за един аматьор.

Тя се протегна и сграбчи монетата, която висеше на гърдите му.

— Където има едно, там има и сто. Баща ми смята, че е твърде вероятно да открием нещо голямо. Същото мисля и аз.

Всеки момент щеше да се разтрепери от яд, забеляза Матю. Брадичката вирната, остра като шиповете в краката им, очите й — твърди и пламнали.

Боже, само да не беше колежанка!

Съвсем съзнателно той вдигна ръка и небрежно я потупа по бузата.

— Е, поне ще си имаме занимавка. По-често обаче е вярно другото. Че където има едно, там няма две. — Той изтупа ръце и се изправи. — Аз ще разчистя вместо тебе, Марла.

— Ти си бил голям веселяк, господин Ласитър. — Тейт, подръпна тениската си. Не й бе ясно защо, но от начина, по който я бе погледнал, макар и само за секунда, й бе станало горещо. — Ще поплувам малко — промърмори тя, после отиде до парапета и се хвърли във водата.

— Истински бащичко ми е тя — каза с кротка усмивка Марла. — Убедена, че упоритият труд и доброто сърце се възнаграждават. За такива като тях животът е по-труден, отколкото за нас, които знаем, че тези неща невинаги са достатъчни. — Тя потупа Матю по ръката. — Аз ще разчистя, Матю. Имам си своя система. Ти иди за млякото.

Глава 3

Тейт смяташе, че песимистите са страхливци. Струваше й се, че използват песимизма си като извинение никога да не се сблъскат с разочарованието.

Ставаше дори по-лошо, когато песимизмът вземеше превес.

За две седмици двусменно гмуркане от сутрин до здрач не откриха нищо, освен още няколко парчета ръждясал метал. Повтаряше си, че не е загубила надежда и влагаше в работата си неоправдано старание и ентусиазъм.

Придоби навика вечер да стои с часове над копията на картите, които баща й бе съставил по време на проучванията си. Колкото по-кавалерски се държеше Матю, толкова по-непоколебимо ставаше решението й да му докаже, че греши. Искаше кораба и го искаше страстно. Дори само за да натрие носа на Матю.

Трябваше все пак да признае, че тези няколко седмици не бяха напълно изгубени. Времето се бе задържало прекрасно, а морското дъно бе по-живописно от всякога. Часовете за разтоварване, които прекарваше на острова по настояване на майка си, бяха изпълнени с обиколки из магазинчетата за сувенири, с екскурзии из природата и с пикници на плажа. Вреше се из гробища и стари църкви с надеждата да открие още някоя следа, водеща към корабокрушението от 1733 година.