„Наоколо има хора“ — напомни си тя, докато се бореше със страха си. Почиващи, персонал, подранили гости на ресторанта край басейна. Трябваше само да извика.

Мисълта, че се страхува, тук, на ярката дневна светлина, я накара да забие пети в земята.

— Е, имам някоя и друга минутка за тебе, Вандайк. Всъщност с най-голямо удоволствие бих се разправила с теб. — Сама, без Матю да й се пречка. — Но ако не ме пуснеш, и то веднага, ще се разкрещя.

— Виж, това би била една наистина непростима грешка — спокойно каза той. — А вие сте разумна жена. Знам го.

— Продължавай да ме буташ и ще видиш точно колко разумна съм. — Тя издърпа побесняла ръката си. — Достатъчно съм разумна, за да знам, че не можеш да ми направиш нищо на обществено място.

— Да ви направя? — Той изглеждаше смаян и дори обиден. Но главата му се пръскаше от пулсираща болка при мисълта, че тя смее да го предизвиква. — Тейт, мила моя, как можахте да кажете нещо толкова глупаво? Не бих си и помислил да ви направя нещо. Просто ви каня да дойдете с мен и да прекарате няколко часа на яхтата ми.

— Нещо не си наред.

Пръстите му се впиха толкова неочаквано и болезнено в ръката й, че тя беше прекалено изненадана, за да извика.

— Внимавай. Лошите обноски не са ми по вкуса. — Лицето му отново се успокои и по устните му се плъзна усмивка. — Да опитаме още веднъж, а? Бих искал да ме придружиш за едно кратко дружеско гостуване. Ако откажеш, ако държиш да направиш сцена тук, както сама се изрази, на обществено място, то годеникът ти ще плати за това.

— Моят годеник ще ти остърже физиономията в паветата, Вандайк, освен ако аз не го изпреваря.

— Колко жалко, че доброто възпитание на майка ти не се е проявило в следващото поколение. — Той въздъхна и се наведе към нея, стиснал зъби, за да контролира гласа си. — Докато с теб си говорим, двама от моите хора наблюдават Матю. Няма да направят нищо, освен ако не ме принудиш да им дам знак за противното. Те са доста опитни и също толкова дискретни.

Кръвта се отцеди от лицето й.

— Едва ли могат да го убият във фоайето на курортен хотел. — Но той бе посял семето на страха и то вече даваше плод.

— Нищо не ти пречи да поемеш този риск. О, а онази в бутика не беше ли майка ти? Избрала ти е няколко прекрасни неща.

Изтръпнала от страх, Тейт вдигна очи. От мястото й се виждаха стъклената врата и витрините, в които се отразяваше слънцето. Както и мъжът, широкоплещест, добре облечен, който се мотаеше отвън. Тя бавно наведе глава.

— Не я наранявай. Нищо не ти е направила.

— Ако правиш каквото ти кажа, няма да има причина да наранявам никого. Ще тръгваме ли? Наредих на готвача да приготви един наистина специален обяд, а сега има и с кого да го споделя. — С ужасяваща галантност той я хвана под ръка и я поведе към кея. — Пътуването ще бъде съвсем кратко — увери я той. — Хвърлил съм котва западно от вас.

— Как разбра?

— О, скъпа моя. — Наперен в белия си костюм и панамената шапка, доволен от победата си, той се изкиска. — Колко наивно от твоя страна да смяташ, че няма да разбера.

Тейт издърпа ръката си и хвърли последен поглед към курортния комплекс, преди да стъпи в очакващата ги лодка.

— Ако им направиш нещо, ако само докоснеш някой от тях, ще те убия със собствените си ръце.

И докато яхтата пореше вълните, тя обмисляше начините, по които да го направи.



Марла въздъхна, помоли продавачката да отдели нещата, които беше избрала, и тръгна да търси дъщеря си. Обиколи ресторантите и фоайетата, огледа плажа и басейна, накрая, леко раздразнена, мина през магазина за сувенири и се върна в бутика.

Но тъй като и там нямаше следа от Тейт, Марла тръгна обратно към фоайето с намерението да помоли портиера да прати някой пиколо да я потърси.

Забеляза Матю, който тъкмо изскачаше от едно такси.

— За бога, Матю, къде бяхте?

— Трябваше да се погрижа за едно нещо. — Той потупа джоба си, където, внимателно сгънат, лежеше току-що подписаният договор. — Закъснях съвсем малко!

— За какво си закъснял?

— Разбрахме се за един час. — Той погледна спокойно часовника си. — Няма и пет минути да съм закъснял. Е, уговори ли я за роклята, или още се инати?

— Не съм я виждала — нацупено каза Марла. Беше й горещо и се чувстваше объркана. — Мислех, че сте заедно.

— Не, разделихме се. Тя тръгна към теб. — Той вдигна рамене. — Говорехме си за различните видове сватби, за цветя и такива работи. Сигурно се е заплеснала някъде.

— Не мисля… фризьорския салон! — каза Марла, получила внезапно вдъхновение. — Сигурно е решила да си запише час да й направят косата, маникюра, при козметичката…

— Тейт?

— Ами това е нейната сватба. — Смаяна от нехайството на младостта, тя поклати глава. — Всяка жена иска да бъде красива булка. В момента със сигурност е там и разглежда списания с фризури.

— Щом казваш. — Мисълта как Тейт се лъска и клепа в негова чест го накара да се ухили. Това той не можеше да пропусне. — Давай да я изкараме оттам.

— Ще й кажа аз на нея — измърмори Марла. — Бях започнала да се притеснявам.



— Шампанско? — Вандайк вдигна една кристална чаша от подноса, който стюардът бе поставил до двата шезлонга в електриков цвят.

— Не.

— Смятам, ще се съгласиш, че то подготвя небцето за блюдото с омари, което ще ни поднесат за обяд.

— Не ме интересува нито шампанското ти, нито омарите, нито прозрачните ти любезности.

Без да обръща внимание на леките тръпки от страх, които пълзяха по гръбнака й, Тейт държеше раменете си изправени. Ако преценката й бе правилна, намираха се на около миля западно от „Русалка“. Можеше да преплува дотам, ако се наложи.

— Онова, което ме интересува, е защо ме отвлече.

— Такава силна дума. — Вандайк отпи малка глътка от шампанското и реши, че е охладено до подходящата температура. — Седни, моля те. — Очите му изстинаха, когато тя продължи да стои, облегната на парапета. — Сядай — повтори той. — Трябва да поговорим по работа.

Смелостта е едно нещо. Но сега, когато очите му я фиксираха с поглед, безизразен и безумен като на акула, тя реши, че ще е по-разумно да се подчини. Седна с изправен гръб и се застави да приеме чашата, която той й подаде.

Беше сгрешила. Вандайк се беше променил. Мъжът, срещу когото се бе изправила преди осем години, беше нормален. А този…

— За… съдбата, навярно?

Би предпочела да лисне чашата в лицето му. Малкото удовлетворение, което подобно действие би й донесло, щеше да има висока цена, осъзна Тейт.

— За съдбата? — Беше ободряващо да чуе, че гласът й звучи спокойно. — Да, бих могла да пия за това.

Той се облегна назад, пръстите му стискаха столчето на кристалната чаша.

— Толкова е приятно да си говорим отново. Знаеш ли, Тейт, ти ми направи много добро впечатление при последната ни среща. За мен бе удоволствие да следя професионалния ти напредък през годините.

— Ако знаех, че по някакъв начин си свързан с последната експедиция на „Номад“, никога нямаше да участвам в нея.

— Колко глупаво. — Той кръстоса глезените си, за да се наслади по-пълно на виното и компанията. — Сигурно знаеш, че съм финансирал редица учени, изследователски лаборатории, експедиции. Без моята подкрепа много проекти въобще нямаше да бъдат реализирани. Да не говорим за благотворителната ми дейност, благородните каузи… — Той отпи отново. — Би ли отрекла ползата от тези каузи, благотворителни и научни, само защото не одобряваш източника на финансирането им?

Тя надигна чашата си и отпи също толкова деликатно, колкото и той.

— Когато източникът е убиец, крадец, човек без съвест и морал — да.

— За щастие малцина споделят твоето мнение за мен, или по-скоро твоята наивна представа за морал. Ти ме разочарова — каза той с тон, от който сърцето й прескочи. — Предаде ме. И ме вкара в разходи. — Той разсеяно вдигна очи към приближаващия се стюард. — Обядът е сервиран. — Беше възвърнал изисканите си маниери. — Надявам се да ти хареса.

Той се изправи и й подаде ръка, която тя отказа да приеме.

— Не поставяй на изпитание търпението ми, Тейт. Дребните бунтове само ме дразнят. — Той илюстрира думите си като я сграбчи за китката. — Ти вече ме разочарова дълбоко — продължи той, докато тя се мъчеше да измъкне ръката си. — Но се надявам, че ще се възползваш от този последен шанс да поправиш грешката си.

— Махни си ръцете от мен! — Гневът й бе излязъл от контрол и бушуваше във вените й. Вдигна юмрук, готова да го удари, но той внезапно сграбчи плитката й и я дръпна така силно, че пред очите й се появиха звезди. Привлече я грубо към себе си. Тялото под елегантния костюм се оказа твърдо и жилаво.

— Ако си мислиш, че имам скрупули, които да ми забраняват да ударя жена, то помисли си още веднъж. — Очите му блестяха, когато я бутна безцеремонно на стола и се наведе над нея. Дъхът му свистеше, очите му не виждаха. — Ако не бях разумен и цивилизован човек, ако реша да забравя, че съм такъв, ще те потроша, миличка, кокал по кокал.

Очите му се промениха като лампа, която се включва и изключва с едно натискане на копчето. Злобата се превърна в усмивка, тънка и нервна.

— Много хора смятат, че телесното наказание е неразумно и дори нецивилизовано. — Той се засуети придирчиво с омачканите си ревери, после седна и махна с ръка, което бе знак за стюарда да прибере виното и чашите. — С което аз не съм съгласен. Твърдо вярвам, че болката и наказанието са много ефикасни, когато е необходимо да се внуши някому чувство за дисциплина. Или уважение. Аз изисквам уважение. Заслужил съм го. Наистина трябва да опиташ тези маслини, скъпа. — Превъплътил се за пореден път в добродушен домакин, той й предложи кристалното блюдо. — Те са от една от маслиновите ми горички в Гърция.

Ръцете й трепереха и тя ги държеше преплетени под масата. Що за човек трябва да си, за да заплашваш с физическа разправа в един момент, а в следващия да черпиш заплашвания с екзотични вкусотии? Не и нормален във всеки случай.