— Май на мен се пада задължението да кажа нещо дълбокомислено. — В душата му се сражаваха разнородни чувства, съжалението се смесваше с радостта. Малкото му момиченце вече бе жена на друг мъж. — Нищо не мога да измисля, по дяволите.

— Ако ме извините — каза Лару. — Предлагам да отпразнуваме събитието.

— Разбира се. — Марла изтри очите си и отстъпи назад. — Трябваше аз да се сетя.

— Позволи на мен. — Лару тръгна към камбуза да изрови бутилката Fume Blanc, която беше скрил.

След като чашите бяха напълнени, наздравиците вдигнати и сълзите избърсани, Тейт отиде при Бък, който стоеше до парапета.

— Голяма вечер — промърмори тя.

— Аха. — Той надигна чашата си с безалкохолна бира.

— Мислех… надявах се, че ще се радваш за нас, Бък. Аз наистина го обичам.

Той се размърда неспокойно.

— Знам. Просто бях свикнал да смятам, че е само мой през последните петнайсет години. Не бях кой знае какъв заместник на баща му…

— Напротив, справил си се чудесно — прекъсна го разгорещено тя.

— Прецаках работата на няколко пъти, но през повечето време давах всичко от себе си. Винаги съм знаел, че у Матю има нещо по-така. Повече, отколкото у мен или у Джеймс. Така и не разбрах как да го изкарам на бял свят. А ти знаеш — добави той и най-после се обърна към нея. — С теб той е по-добър човек, отколкото би бил иначе. Когато си с него, ще се старае повече и ще се отърве от лошия късмет на Ласитърови. Трябва да го накараш да се отърве от това проклето колие, Тейт, преди то да е съсипало живота ви. Преди Вандайк да го убие заради него.

— Не мога да направя това, Бък. Ако опитам и той се промени, защото съм го помолила, какво ще му остане?

— Аз никога не бих му казал за него. Аз му втълпих мисълта, че можем да оправдаем смъртта на Джеймс, ако го намерим. Беше глупаво. Мъртвите са си мъртви.

— Матю е самостоятелен човек, Бък. Онова, което прави, не е заради мен, заради теб или заради някой друг. Ако го обичаме, трябва да приемем това.

Глава 25

Тейт правеше всичко възможно да вземе присърце собствения си съвет. Докато Матю спеше до нея в каютата на „Русалка“, тя се опитваше да прогони страховете си.

Беше казал, че е крайно време да започнат да си вярват. Тя знаеше, че доверието може да бъде щит, не по-слаб от любовта. Тя щеше да направи своя достатъчно здрав, така че да защити и двамата от всичко и от всеки.

Каквото и да станеше, каквото и да направеше той, щяха да го посрещнат заедно.

— Стига си се притеснявала — промърмори Матю и я притисна към себе си.

Топлината на тялото му, твърдата плът, до която се притискаше всеки сантиметър от нейното, действаше успокояващо.

— Кой казва, че се притеснявам?

— Усещам го. — Той прокара длан по хълбока й. — Непрекъснато излъчваш едни отвратителни малки стрелички на притеснение. Не мога да заспя от тях. — Ръката му тръгна нагоре по ребрата й. — А след като така и така съм буден… — Той се намести върху нея и обсипа гърлото й с целувки.

— Следващата яхта, която построя, ще има по-голяма капитанска каюта.

Тя въздъхна, когато устните му си запроправяха път към ухото й.

— Следващата?

— Аха. И ще я направя звукоизолирана.

Тейт се изкиска. Хъркането на Бък, който спеше в съседната каюта, разтърсваше стените като гръмотевица.

— Можеш да разчиташ на моята помощ. Лару как издържа?

— Казва, че било като поклащането от вълните. Не можеш да го избегнеш. — Плъзгайки пръст в кръг около едната й гърда, Матю разглеждаше лицето й на лунната светлина, която се процеждаше през отворения прозорец. — Когато проектирах жилищната част, не предвиждах съпруга.

— Гледай да предвиждаш отсега нататък — предупреди го тя. — Тази тук. Според мен жилищната част си е съвсем наред. — Тя предизвикателно близна челюстта му. — Особено капитанската каюта.

— Ако се бях сетил, че един годеж ще ни разчисти пътя до каютата, да знаеш, че щях по-рано да си пробвам късмета. — Той доволно разстла косата й по възглавницата. — Тук е доста по-добре от пода на мостика.

— Определено. — Тя изви устни под неговите. — Но на мен ми харесваха онези нощи. Не мисля, че тая работа с годежа ще продължи дълго — добави тя. — Утре отиваме на Нейвис да уредим формалностите.

— Боже, голяма шефка се извъди.

— Аха. И съм те сгащила, Ласитър. — Тя стегна ръцете си около него. — Наистина съм те сгащила.

Нищо, абсолютно нищо, закле се тя, нямаше да го отдели от нея.



— Веднага щом свършите, ви чакам в бутика — каза Марла, докато изтърсваше пясъка от сандалите си, стъпила на каменната пътека, която водеше от плажа към курортния комплекс. Скромна сватба или не, тя възнамеряваше да изпълни задълженията си като майка на булката и заместник-майка на младоженеца, при това съвсем сериозно.

Тейт въздъхна и преметна плитката на гърба си.

— Предполагам, че няма смисъл да ти повтарям, че не ми трябва нова рокля.

— Няма. — Марла се усмихна лъчезарно. — Ще ти купим сватбена рокля, Тейт Бомон. Ако в бутика на комплекса няма нищо подходящо, ще отидем до Сейнт Кристофър. И, Матю. — Тя го потупа лекичко по бузата. — Едно подстригване ще ти се отрази добре. Както и един свестен костюм.

— Да, госпожо.

— Айде стига бе! — промърмори Тейт.

Без да й обръща внимание, Марла продължи да се усмихва.

— Сега вървете да поговорите с администратора. Сигурна съм, че той ще може да ви упъти към кого да се обърнете за документите. Матю, двамата с теб ще се огледаме за костюм по-късно следобед. А, Тейт, попитай го и за обувки.

— Обувки?

— Нали трябва да вземем някакви, които да подхождат на роклята. — Тя им махна жизнерадостно и заизкачва стълбите към бутика.

— Вече нищо не може да я спре — промърмори Тейт. — Слава богу, че го правим тук и сега. Можеш ли да си представиш какво чудо щеше да организира, ако се бяхме женили на Хатерас? Дарове и излагане на чеиза. Цветя, уредници на банкети, торти… — Тя потръпна. — Сватбени консултанти.

— На мен ми звучи добре.

— Ласитър! — Тя го погледна развеселена. — Не ми казвай, че всичката тази суетня ти харесва. Ако й се даде възможност, тя би те напъхала в смокинг, а вероятно и във фрак. — Тя го плесна дружески по задника. — Не че няма да изглеждаш страхотно де.

— Мислех, че жените по правило харесват големите, показни сватби.

— Това не се отнася за нормалните жени. — Вече съвсем развеселена, тя спря по средата на стълбите. — Матю, ти това ли искаш, всичките ония помпозни отживелици?

— Виж какво, Червенушке, взимам те всякак. Просто не разбирам какво лошо има в това да се понагиздим малко. Нова рокля, подстрижка.

Тейт присви дяволито очи.

— Тя ще те накара да си сложиш вратовръзка, приятелче.

Едва се сдържаше да не й намигне.

— Голяма работа.

— Прав си. — Тейт се засмя и притисна с ръка стомаха си. — Май ще е най-добре просто да си призная и толкова. Страх ме е.

— Хубаво. — Той сложи ръка върху нейната. — Значи ставаме двама.

Влязоха във фоайето.

Петнайсет минути по-късно излязоха замаяни.

— Страшно лесно, нали — успя да изрече тя. — Да докажем поданството си, да подпишем някой и друг документ. — Тя издуха косата от очите си. — Току-виж сме успели за два-три дни.

— Крачетата ли ти изстинаха?

— Ледени блокчета са, но ще ми мине. А ти?

— Никога не се измъквам от уговорена сделка. — За да го докаже, той я грабна и я завъртя. — Доктор Ласитър ли ще бъдеш, или доктор Бомон?

— Ще бъда доктор Бомон и госпожа Ласитър. Доволен ли си?

— Доволен съм. Е, май е по-добре да потегляме към бутика.

— Мога да ти го спестя. — Тя му лепна една силна, разбираща целувка. — Ако харесаме някоя рокля в бутика, на теб няма да ти е позволено да я видиш. Мама ще получи припадък, ако не спазим поне една традиция.

Надеждата разцъфна на лицето му.

— И не се налага да обикалям по магазините?

— Не се налага да обикаляш по магазините, докато мама не успее да те докопа. Защо не наминеш след половин час? Чакай, забравих, че си имам работа с Марла Бомон, по прякор Бясната купувачка. Дай ни един час. И понеже изпитвам необичаен прилив на щедрост, когато се отнася до теб, ако мама реши да ме завлече на Сейнт Кристофър, първо ще минем покрай яхтата и ще те оставим там.

— Дължа ти голяма услуга, Червенушке.

— Няма да забравя. Пусни ме долу.

Той я целуна за последно и я остави да стъпи на краката си.

— В бутиците продават и дамско бельо, нали?

— Няма начин да не продават. — Тя се засмя и го сръга в ребрата. — Ще те изненадам. Изчезвай, Ласитър.

С усмивка на лице, тя го гледа, докато той не се изгуби във фоайето. Най-неочаквано идеята за една нова рокля, нещо ефирно и романтично, вече не й се струваше толкова глупава. Нещо, което да върви с едно малко златно сърчице, украсено с перла.

„Ласитър — реши тя, — направо ще ти взема акъла.“

Зачервена от удоволствие, тя тръгна през вътрешния двор. Ръката, която я сграбчи за лакътя, я накара да се засмее.

— Матю, стига…

Думите заседнаха заедно с дъха й в гърлото. Тя се взираше в гладко избръснатото, красиво лице на Сайлъс Вандайк.

За момент реалността сякаш бе на ръба да се срути. „Той въобще не се е променил“ — помисли си глупаво Тейт. Годините въобще не му личаха. Гъстата лъскава коса с цвят на калай, гладкото изящно лице и бледите очи си бяха същите.

Ръката му върху нейната беше мека като на дете, долавяше се и тънкият аромат на скъп одеколон.

— Госпожице Бомон, какво удоволствие да ви срещна по този неочакван начин. Трябва да кажа, че годините са били изключително щедри към вас.

Звукът на гласа му, с едва доловим европейски акцент и студено самодоволен, бе онова, което я върна в действителността.

— Пусни ме.

— Сигурен съм, че можете да отделите някоя и друга минутка за един стар приятел? — Като продължаваше да се усмихва любезно, той я подкара грубо покрай голямата леха с лъскави растения, преди още да е завършил репликата си.