— Така и не забравих миризмата ти.

Тя се изкиска и се наведе назад, така че да вижда лицето му.

— Миризмата ми?

— Свежа. Хладна. Като на русалка. — Той допря устни до нейните и ги задържа там. — Кръстих я на теб.

Яхтата, осъзна тя. Яхтата, която беше построил със собствените си ръце.

— Матю, караш ме да се главозамайвам. — Доволна, тя се облегна на рамото му. Този път щяха да отплават към залеза. — По-добре да излезем на палубата преди някой да дойде да ни търси. Има нещо, което трябва да съобщим на останалата част от отбора.

— Практичната Тейт на вашите екрани. — Той разроши косата й. — А пък аз тъкмо се канех да те вкарам в леглото.

— Знам. — Радостни тръпки пробягаха по гръбнака й при мисълта, че е желана. — И това определено е нещо, което очаквам с нетърпение. Но засега… — Тя хвана ръката му и го задърпа към вратата. — Хареса ми как я заключи. Много мъжкарско беше.

— Мъжкарските работи май ти харесват.

— В малки и сладки дози.

Когато излязоха, тя го хвана под ръка и двамата се приближиха до парапета. Бързата мелодия по радиото на палубата на „Русалка“ и неуморните, забързани звуци от чука на майка й се чуваха ясно. Компресорът бучеше и стържеше упорито. Въздухът бе изпълнен със серния парфюм на подводните разкопки.

— Всички ще подскочат от вълнение и изненада, когато им покажеш амулета.

— Когато ние им го покажем — поправи я Матю.

— Не, той си е твой. Не мога да дам рационално обяснение на чувствата си по този въпрос, Матю — продължи тя, изпреварвайки протестите му. — Сигурно най-после започвам да приемам, че това занятие по принцип не почива на рационална основа. Нали сама усетих притеглянето на това колие, един вид страстта да го притежаваш. Когато го взех в ръцете си, бях в състояние наистина да видя, съвсем ясно — добави тя, обръщайки се към него, — всичко онова, което то може да ми донесе. Парите, несметното богатство, славата и уважението. Властта. Направо ме разтърсва мисълта, че под всичките ми възвишени мотиви за образование и знания искам точно тези неща.

— Излиза, че и ти си човек.

— Беше много силно — имам предвид желанието да го задържа, да го използвам, за да постигна собствените си цели.

— И какво те спря? Какво те накара да решиш, че е по-добре да го предадеш на Вандайк?

— Обичам те — каза простичко тя. — Бих направила всичко, за да те защитя. — Тя се усмихна криво. — Да ти звучи познато?

— Звучи ми така, сякаш е крайно време да започнем да си вярваме. Но това не променя факта, че ти намери амулета.

— Може би така е наредила съдбата, за да мога да ти го дам.

— Съдбата? — Той обхвана с ръка брадичката й. — И това от устата на един учен?

— Учен, който внимателно е чел Шекспир. „Да, има по земята и небето неща, Хорацио…“ — Вперила очи в неговите, тя потисна тръпките, които пропълзяха по тялото й. — Сега е в твоите ръце, Матю. И решението е твое.

— И няма да има „ако ме обичаш, щеше да…“?

— Знам, че ме обичаш. Има жени, които за цял живот не са чули неща като тези, които ти ми каза преди малко. И поради тази причина ще се ожениш за мен.

Ръката му се смъкна от лицето й. Реакция, предизвикана от слабост в коленете, която извика на лицето й крива усмивка.

— Така ли?

— Точно така, по дяволите. Не би трябвало да е много трудно да се уредят необходимите документи на Нейвис. Убедена съм, че и двамата предпочитаме да не усложняваме нещата. Може да си спретнем една малка церемония тук, на яхтата.

Стомахът му се обърна, после се върна на мястото си.

— Всичко си измислила.

— На мен ми дай да измислям, Ласитър. — Изпълнена със самодоволство, тя сключи ръце около врата му. — Така, както аз виждам нещата, съм те притиснала в ъгъла, точно както на мен ми харесва. Този път няма да се измъкнеш.

— Предполагам, че е абсолютно безсмислено да споря по въпроса.

— Напълно — съгласи се тя и почти замърка, когато той плъзна ръката си около нея. — Най-добре се предай още сега.

— Любима, аз развях бялото знаме в момента, в който ти обърна хамака и аз тупнах на задника си. — Усмивката в очите му угасна. — Ти си ми талисманчето, Тейт — промърмори той. — Няма нещо, което да не мога да направя, ако ти си до мен.

Тя се гушна в прегръдката му и затвори очи. И се опита да не мисли за тежестта на проклятието, което той носеше в джоба си.



Екипите се събраха на палубата на „Русалка“ под изтъняващите лъчи на залязващото слънце. Седмиците, прекарани в лов на съкровища, се бяха оказали повече от доходоносни. Върху обширната предна палуба лежаха последните находки, отделени от попадналите сред тях отломки и камъни. Имаше секстанти и октанти, различна посуда, златен медальон с кичур коса под капачето.

Тейт правеше всичко възможно да не мисли за амулета, който все още беше у Матю, и отговаряше на въпросите относно двете порцеланови фигурки, които разглеждаше баща й.

— От династията Чин са — каза тя. — Наричат ги „Безсмъртни“, защото изобразяват свещени човешки персонажи от китайската теология. Общо са осем, а тези двете са чудесно запазени. Може да намерим останалите шест, ако комплектът е бил пълен. Не са включени в товарителницата.

— Ценни ли са? — обади се Лару.

— Много. Според мен трябва да помислим за прехвърлянето на по-ценните и по-крехките находки на някое по-сигурно място — каза Тейт, като съзнателно избягваше погледа на Матю. — Мисля, че освен това трябва да повикаме поне още един археолог. Имам нужда от квалифицирана помощ и от по-мощна апаратура, за да бъде изследването на ниво. А трябва да започнем и работа по консервирането на самата „Изабела“.

— Направим ли нещо такова, Вандайк моментално ще ни хване дирята — възрази Бък.

— Няма да има такава опасност, ако уведомим необходимите институции. Комитета по морска археология в Лондон и съответната институция в Щатите. Във всеки случай да го пазим в тайна е далеч по-опасно, отколкото ако го направим публично достояние. Стане ли всичко официално, за Вандайк, а и за всеки друг, ще е невъзможно да саботира експедицията ни.

— Не познаваш пиратите — каза мрачно Бък. — А правителството е най-големия пират от всички.

— По този въпрос съм съгласен с Бък. — Рей се загледа намръщен в китайските фигурки. — Не отричам, че сме морално задължени да споделим със света онова, което намерихме, но още не сме си свършили работата. Предстоят ни още седмици разкопки, а може би месеци преди да приключим. А и още не сме намерили онова, заради което дойдохме най-вече.

— „Проклятието на Анжелик“ — измърмори сподавено Бък. — Може пък то да не иска да бъде намерено.

— Ако е там — поправи го Лару, — ще го намерим.

— Мисля, че пропускате най-важното — обади се тихо Марла. Тя толкова рядко предлагаше мнението си във връзка с плановете по разкопките, че всички замълчаха и се обърнаха към нея. — Знам, че не се гмуркам и не работя със смукача, но разбирам много добре същността на цялата тази история. Помислете какво сме направили, какво сме намерили до този момент. Една малка експедиция, разполагаща едва с два водолазни екипа, която прави всичко възможно да запази работата си в дълбока тайна. А разкрихме истинско чудо. И стоварихме отговорността да се грижи за това чудо върху раменете на Тейт. А сега, когато тя моли за помощ, всички се притесняваме дали някой няма да дойде и да ни го открадне. Е, няма да може — добави тя. — Защото вече го направихме. И ако съсредоточим вниманието си само върху един-единствен обект, няма ли да изгубим от поглед цялото? „Проклятието на Анжелик“ може и да ни е довело тук, но не е нужно да го намерим, за да знаем, че сме постигнали нещо невероятно.

Рей въздъхна и преметна ръка през раменете й.

— Права си. Права си, разбира се. Глупаво е да се смята, че не сме успели само защото не сме открили амулета. Въпреки това всеки път, когато се спусна на дъното и се върна горе без него, имам чувството, че съм се провалил. Въпреки всички тези неща.

Горящият поглед на Тейт премина покрай Матю, преди да се спре на баща й.

— Не си се провалил. Както и никой от нас.

Без да казва нищо, Матю се изправи, извади златното колие от джоба си и го залюля. За миг на Тейт й се стори, че вижда от камъка да изригва светлина.

Рей се изправи, залитна и неуверено посегна да докосне рубина в средата.

— Намерил си го!

— Тейт го намери. Тази сутрин.

— То е инструмент на дявола — прошепна Бък. — Няма да ви донесе друго освен мъка.

— Може наистина да е инструмент — съгласи се Матю и погледът му отскочи към Лару. — И аз ще го използвам. Гласувам за предложението на Тейт. Ще уредим прехвърлянето на находките. Тя може да се свърже с комитетите, които спомена.

— За да можеш да подмамиш Вандайк — измърмори тя.

— Вандайк е мой проблем. Той иска това. — Той вдигна колието. — Ще трябва да мине през мен, за да го докопа, а както скоро ще разбере, това няма да е лесно. Може би ще е най-добре, ако прекъснем за малко операцията. Ти, Марла и Тейт може да отидете на острова.

— И да те оставим тук сам да се оправяш с него? — Тейт тръсна глава. — Забрави, Ласитър. Само защото съм достатъчно глупава да искам да се омъжа за теб, не означава, че ще те оставя да ме отпратиш.

— Ще се жените? — Марла притисна длан към устата си. — О, слънчице!

— Имах намерението да ви го съобщя по по-подходящ начин. — В очите на Тейт искреше раздразнение. — Мижитурка такава!

— И аз те обичам. — Матю я прегърна през кръста. Амулетът висеше в другата му ръка. — Тя ми предложи днес следобед — обясни той на Марла. — Реших да не я държа в напрежение и приех, след като това означава, че получавам и теб в допълнение към пазарлъка.

— Слава богу, че на вас двамата най-после ви дойде акълът в главата — разхълца се Марла и се хвърли да ги прегръща. — Рей, детенцето ни ще се жени!

Той непохватно потупа съпругата си по рамото.