— Знам. Страхувам се, че ти ще го последваш.

Той вдигна объркан глава. Беше ли казала нещо? Прозвуча повече като хленч, отколкото като думи.

— Нямаше да ми кажеш, че си го намерила.

— Да, нямаше да ти кажа. — Сега щеше да посрещне гнева му, омразата му, дори отвращението му. Но щеше да го накара да я изслуша. — Не знам какво ме накара да го скрия от теб. Нещо като че ли ме застави да го направя.

С несигурна крачка тя отиде до тоалетната масичка и надигна една бутилка с вода да разкваси горящото си гърло.

— Понечих да ти дам знак, но не го направих. Не можах. Скрих го в торбичката си и го донесох тук. Имах нужда да помисля.

— Да решиш колко би ти платил Вандайк за него?

Поредната хаплива забележка я нарани дълбоко. Тейт остави бутилката и се обърна. Очите й бяха натежали от мъка.

— Колкото и да съм те разочаровала, Матю, би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да не говориш така.

— Знам само, че си амбициозна жена. А Вандайк превръща амбициите в действителност.

— Сигурна съм, че е така. И признавам, че докато седях тук сама с амулета, за няколко минути ме занимава мисълта какво бих могла да постигна, ако го притежавах. — Тя направи няколко крачки и застана пред малкия прозорец. — Трябва ли да бъда съвършена, за да съм приемлива за теб, Матю? Не ми ли е позволено да имам каквито и да било егоистични нужди?

— Със сигурност не ти е позволено да мамиш семейството и съдружниците си, по дяволите!

— Наистина трябва да си глупак, за да си помислиш, че бих могла да го направя. Но си прав за едно нещо — опитвах се да се свържа с Вандайк и да му кажа, че съм го намерила. Надявах се, че ще мога да си уредя среща с него и да му го дам.

— Спиш ли с него?

Въпросът беше толкова нелеп, толкова неочакван, че тя едва не се засмя.

— Не съм виждала Вандайк от осем години. Не съм говорила с него, камо ли да спя с него.

„Какъв е смисълът на всичко това? — чудеше се той. — Къде е логиката?“

— Но първото нещо, което си направила, след като си намерила това, е било да се свържеш с него.

— Не, първото нещо, което направих, бе да се тревожа за онова, което ти би му направил, ако амулетът попадне в ръцете ти. — Тя затвори очи и остави лекия бриз, който се провираше през прозореца, да гали лицето й. — Или по-лошо, какво той може да ти направи. И изпаднах в паника. Дори обмислях варианта да го хвърля във водата и да се преструвам, че никога не съм го намирала, но това нямаше да реши окончателно проблема. Реших, че ако го дам на Вандайк, като го помоля в замяна да ми обещае, че ще те остави на мира, това ще приключи въпроса веднъж завинаги. Не знаех, че още те обичам — каза тя, вперила неотклонно поглед в развълнуваното море. — Не го знаех, а когато го осъзнах, това май засили още повече паниката ми. Не искам да изпитвам такива чувства към теб, но знам, че никога няма да ги изпитвам към друг.

Благодарна, че очите й отново са сухи, тя се застави да се обърне към него.

— Май може да се каже, че съм си мислила, че ти спасявам живота, като съм направила онова, което е най-добре за теб. Звучи познато, нали? И беше точно толкова глупаво от моя страна да ти отнема правото на решение, колкото беше глупаво от твоя страна да отнемеш моето. — Тя вдигна ръце, после ги отпусна край тялото си. — Е, сега е твое, можеш да правиш всичко, което чувстваш, че трябва да се направи. Но не е необходимо аз да бъда свидетел. — Тя отвори вратата на гардеробчето и измъкна куфара си.

— Какво правиш?

— Събирам си багажа.

Той вдигна куфара и го запрати в другия край на каютата.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да ми сервираш всичко това и просто да си заминеш?

— Да, така мисля. — Колко странно бе пълното спокойствие, което я бе обзело. Сякаш си бе проправила път през бурната периферия на ураган и се бе оказала сред плътния, застинал въздух в центъра му. — Също така смятам, че и двамата се нуждаем от време, за да се измъкнем от кашата, която забъркахме. — Тя понечи да мине покрай него, за да си вземе куфара, но той застана на пътя й. — Пусни ме да мина. Повече няма да позволя да ме нагрубяваш.

— Стига да не ми се наложи. — Той се обърна и заключи вратата на каютата. Беше крайно време да уредят нещата. — Първото нещо, за което трябва да се разберем, е това. — Той вдигна амулета, така че да улови светлината, която се пречупи в дъга от цветове. — Всички имаме дял в него, но моят залог е с най-голяма давност. Когато свърша с него, можеш да го вземеш.

— Ако все още си жив.

— Това си е мой проблем. — Той пусна колието в джоба си. — Извинявам се за нещата, които ти наговорих на мостика.

— Не ти искам извинение.

— Въпреки това го имаш. Трябваше да ти имам повече доверие. Доверието в хората не е една от силните ми страни, но трябва да е, когато става въпрос за теб. Изплаших те.

— Да, изплаши ме. Но си го бях заслужила. Да приемем, че сме квит и толкова.

— Не е дошло време за точката — промърмори той и постави ръка, този път нежно, върху рамото й.

— Да, май не е.

— Седни. — Тя го погледна напрегнато. — Няма да те нараня. Съжалявам, че го направих. Седни — повтори той. — Моля те.

— Не знам какво повече има да си кажем, Матю. — Но все пак седна и сплете пръсти в скута си. — Напълно разбирам реакцията ти на онова, което чу и видя.

— Чух те да казваш, че ме обичаш.

— Лош разчет на времето. За кой ли път — каза тя с нотка на уморен гняв.

Той седна до нея, но не я докосна.

— Преди осем години направих онова, което трябваше да направя. Постъпих правилно. Достатъчно неща съм оплескал, за да знам, кога съм успял да направя нещо като хората. Не исках да те повлека към дъното със себе си. Като те гледам сега, такава, каквато си, онова, което си постигнала в живота си, знам, че съм постъпил правилно.

— Няма смисъл да…

— Остави ме да довърша. Има някои неща, които не ти казах снощи. Може би не съм искал да ги призная пред теб. Когато започнах да работя, за да изплащам сметките, постоянно мислех за теб. Не правих почти нищо друго освен да работя, да плащам сметки и да мисля за теб. Будех се посред нощ и усещах липсата ти толкова силно, че ме болеше. След известно време положението стана толкова лошо, че вече нямах сили да изпитвам болка. — Отдал се на спомена, той се втренчи в ръцете си. — Повтарях си, че не е кой знае какво — два месеца с хубаво момиче на фона на целия ми живот. Вече не мислех много за теб. От време на време спомените ме сграбчваха за гърлото и разкъсваха вътрешностите ми. Но аз се отърсвах. Налагаше се. Състоянието на Бък беше по-лошо от всякога и аз ненавиждах всяка минута от работата, която вършех, за да изкарам някой и друг въшлив долар.

— Матю.

— Остави ме да довърша. Не е лесно да се разголваш по този начин. Когато отново те видях, раната в сърцето ми се отвори. Исках да върна онези години, а знаех, че не мога. Дори когато те вкарах в леглото си, раната не изчезна. Защото единственото, което наистина исках, бе да отговориш на любовта ми. Искам още един шанс. И искам ти да ми го дадеш. — Най-накрая той я погледна и я погали по бузата. — Може пък да успея да те убедя, че не е толкова лошо да си влюбена в мен.

Тя успя да извика на лицето си несигурна усмивка.

— Сигурно ще успееш. Вече започвам да чувствам известна благосклонност към тази идея.

— Първото нещо, което ще направя, е да ти кажа, че онова, което изпитвах към теб преди осем години, беше най-значимото нещо в живота ми. А то дори не се приближава към чувствата, които изпитвам сега.

Отново бе на прага на сълзите и по-отчаяно влюбена, отколкото бе смятала, че е възможно.

— Защо чак сега ми казваш всичко това?

— Бях сигурен, че ще ми се изсмееш в лицето. За бога, Тейт, не бях достатъчно добър за теб тогава. А и сега не съм по-добър.

— Не бил достатъчно добър — тихо каза тя. — И в какъв смисъл?

— Във всякакъв смисъл. Ти си умна, образована, имаш семейство. — Объркан от опита си да обясни необясними неща, той прокара пръсти през косата си. — Ти имаш… ами, класа.

За момент тя запази мълчание. Всичко в нея кипеше.

— Виж какво, Матю, прекалено изтощена съм, за да ти се ядосам, дори за нещо толкова нелепо като това. Въобще не съм подозирала, че точно ти може да имаш проблеми със самочувствието си.

— Не става въпрос за самочувствие. — Думите й го накараха да се почувства като последен глупак. — Просто ти изредих няколко факта. Аз съм ловец на потънали съкровища, който през повечето време няма пукната пара. Единствената ми собственост е яхтата, а дори и тя не е изцяло моя. От сегашното ни откритие в ръцете ми ще се изсипе истинско богатство, което най-вероятно ще профукам за една година.

Навярно щеше да въздъхне, ако не бе започнала да разбира.

— А аз съм учен с добре подплатен портфейл. Нямам яхта, но имам апартамент, който използвам рядко. Настоящото ни откритие ще ме направи известна и аз смятам да използвам този факт, наред с дела си от парите, за да затвърдя още малко репутацията си. От тези две кратки резюмета излиза, че нямаме почти нищо общо помежду си и че не съществува логично основание да поставим основата на една дългосрочна връзка. Искаш ли въпреки това да се пробваме?

— Както аз виждам нещата — каза след кратък размисъл той, — ти си достатъчно голяма и достатъчно умна, за да поемаш рискове. Така че, да, искам да се пробваме.

— Същото се отнася и до мен. Навремето бях сляпо влюбена в теб. Сега те виждам много по-ясно и те обичам повече. — Тя обхвана лицето му с ръце. — Сигурно сме луди, Ласитър. Обаче чувството е страхотно.

Той обърна глава и притисна устни към дланта й.

— Чувството е такова, каквото трябва да бъде. — Не помнеше кога за последен път се бе носил на крилете на радостта. Приближи я до себе си и заби нос в косата й. — Бях успял да те изхвърля от мислите си, Червенушке. Почти.

— Почти?