Трябваше да действа. Тя надзърна през вратата към палубата на „Русалка“. Видя майка си, която разтрошаваше с чукче поредната буца конгломерат под звуците на някаква станция, предаваща класация на хитове по малкия радиоапарат до крака й. Знаеше, че Бък е тръгнал към Сейнт Кристофър, а баща й и Лару са при „Изабела“.

Оставаше само Матю, а той не се виждаше никъде. Нямаше да има по-подходящ момент, реши тя, нито по-подходящ начин.

С блъскащо в гърдите й сърце, тя взе на бегом стълбите към мостика. Надяваше се, че телефонистката на Нейвис ще може да я свърже с „Трайдънт Индъстрис“. Ако не успееше с това, щеше да се опита да открие Хейдън. С общи усилия двамата със сигурност щяха да намерят начин да се свържат с Вандайк.

Свърза се с брега, макар да й се искаше да бе стигнала до решението си достатъчно бързо, за да отиде до острова заедно с Бък. Това определено щеше да опрости задачата й.

След двайсет ужасни минути и безброй прехвърляния най-накрая успя да се свърже с „Трайдънт“, Маями. Напразно. Там никой не искаше дори да признае, че Сайлъс Вандайк е свързан с тях по какъвто и да било начин. Единственото, което можа да направи, бе да настоява пред копринения глас отсреща да запишат съобщението й и да се погрижат то да стигне до подходящия човек.

Като знаеше какъв е човекът, срещу когото се бе изправила лице в лице преди години, тя не се съмняваше, че така и ще стане. Но времето беше малко.

„Значи остава Хейдън“ — реши тя с надеждата, че той е свършил с работата си на „Номад“ и се е върнал в Северна Каролина. Повторно се свърза с брега и почака, докато прехвърлят обаждането.

Напук на усилията й, разговорът бе приет от секретарката на Хейдън.

— Трябва да предам едно съобщение за доктор Дийл. Спешно е.

— Доктор Дийл е в Тихия океан.

— Знам. Обажда се Тейт Бомон, негова колежка. Налага се да се свържа с него възможно най-скоро.

— Доктор Дийл проверява съобщенията си редовно. С удоволствие ще му предам за обаждането ви веднага щом се свърже с мен.

— Кажете му, че Тейт Бомон настоява да говори с него по спешност. По спешност — повтори тя. — Намирам се в открито море в Карибския басейн, на борда на „Ново приключение“. ХТР-56390. Може да се свърже с телефонната централа на Нейвис, за да прехвърлят разговора. Записахте ли?

Секретарката повтори без грешка местонахождението и телефонния й номер.

— Да. Кажете на доктор Дийл, че трябва да говоря с него, че спешно се нуждая от помощта му. Кажете му, че съм намерила нещо от жизненоважно значение и че трябва да се свържа със Сайлъс Вандайк. Ако не се обади до седмица, не, до три дни — реши тя, — ще си уредя нещата така, че да се срещнем на „Номад“. Кажете му, че страшно много се нуждая от помощта му.

— Ще се погрижа да получи съобщението ви веднага щом се обади, госпожице Бомон. Съжалявам, че не мога да ви кажа кога ще стане това.

— Благодаря ви. — Можеше да подсигури съобщението си и с писмо. Един Господ знаеше колко време щеше да му отнеме да стигне до „Номад“, но си заслужаваше да опита.

Обърна се да излезе и замръзна. На прага стоеше Матю.

— Мислех, че имаме уговорка, Червенушке.

Глава 24

Десетки увъртания и оправдания минаха на бърза скорост през главата й. Правдоподобни увъртания и разумни оправдания.

Беше напълно убедена, че мъжът, който стоеше насреща й, щеше да ги отхвърли с един-единствен замах като рой жалки мушици. И все пак, ако се съдеше по небрежния начин, по който се бе подпрял на вратата, може би имаше някакъв малък шанс.

— Искам да сверя някои данни с Хейдън.

— Сериозно? И колко пъти си чувствала нуждата да свериш някои данни с Хейдън, откакто намерихме „Изабела“?

— Това е първият… — озъби се тя и инстинктивно се дръпна, когато Матю пристъпи към нея. Не бавното и овладяно движение я изплаши. А дивият гняв, който просветна в очите му. През всичкото време, откакто го познаваше, никога не бе виждала този гняв изцяло изпуснат от контрол.

— Дяволите да те вземат, Тейт, не ме лъжи!

— Не те лъжа. — Тя се притисна до стената, за първи път ужасена до дъното на душата си. Осъзна, че той е в състояние да я нарани. Нещо в очите му й подсказа, че би искал да го направи. — Матю, недей!

— Недей какво? Да не ти казвам, че лъжеш, така ли, измамна кучка такава? — Не искаше да я нарани, но се страхуваше, че ще го направи, ако оставеше последната нишка, на която се крепеше самоконтролът му, да се скъса. Затова залепи с плясък ръце от двете страни на главата й. — Той кога се добра до теб?

— Не знам за какво говориш. — Тя едва успя да преглътне, толкова пресъхнало беше гърлото й. — Просто исках да помоля Хейдън… — Обяснението й завърши с хленч, когато той я хвана за челюстта и стисна.

— Не ме лъжи — каза той, изричайки бавно и ясно всяка отделна дума. — Чух те. Ако не те бях чул със собствените си уши, никога нямаше да повярвам, че си поела по този път. Защо, Тейт? Заради парите, заради престижа, заради повишението? Заради оня скапан музей с твоето име над главния вход?

— Не, Матю, моля те… — Тя затвори очи и зачака удара, когато ръката му се впи като менгеме в плътта й.

— Какво беше онова, което с такова нетърпение искаше да предадеш на Вандайк? Къде е той, Тейт? Изчаква на безопасно разстояние, докато разработим „Изабела“? А после с твоя помощ ще се появи на сцената и ще заграби всичко, за което сме се трудили?

Очите й плуваха в безполезни, изплашени сълзи.

— Не знам къде е той. Кълна се. Не му помагам, Матю. Не предавам „Изабела“ в ръцете му.

— Тогава какво? Какво друго имаш, което да предадеш в ръцете му?

Зашеметена, тя се сви пред жаждата за насилие, изкривила лицето му.

— Не ме удряй, моля те! — Сълзи на страх и срам потекоха по бузите й. Унижена до дъното на душата си, тя се опита да потисне риданията, които напираха в гърлото й.

— Можеш да се изправиш пред лицето на акула, но не можеш да се изправиш пред самата себе си. — Той отпусна ръка и отстъпи крачка назад. — Може пък да смяташ, че имаш да си връщаш, знам ли. Това не бих оспорил. Но никога не би ми хрумнало, че ще провалиш цялата експедиция само за да си отмъстиш на мен.

— Не съм… Не бих направила такова нещо.

— Какво се канеше да му съобщиш? — Тя отвори уста да каже нещо, после поклати глава. — Добре. Предай му следното от мен, любима. Ако се приближи на трийсет метра от моята яхта и от моята „Изабела“, да се смята за мъртъв. Запомни ли?

— Матю, моля те, изслушай ме.

— Не, ти слушай. Изпитвам дълбоко уважение към Рей и Марла. Знам, че става ли въпрос за теб, ти си им и слънцето, и луната. Заради тях ще запазим случилото се в тайна. Не искам аз да съм този, който ще им отвори очите за истинската ти същност. Така че ще трябва да измислиш някаква основателна причина защо се налага да напуснеш експедицията. Ще ги накараш да повярват, че трябва да се върнеш в университета или на „Номад“, или където и да било, но след двайсет и четири часа искам да си изчезнала оттук.

— Ще си тръгна. — Тя избърса страните си. — Само ме изслушай и ще си тръгна веднага щом Бък се върне с лодката.

— Нямаш какво да кажеш, което аз да искам да чуя. Можеш да смяташ, че добре си си свършила работата, Тейт. — Огънят си бе отишъл както от очите, така и от гласа му. Сега и двете бяха възвърнали злостната си студенина. — Върна ми го с лихвите.

— Знам какво е да те мразя. Не мога да понеса мисълта, че сега ти би ме намразил. — Би се хвърлила в краката му, когато той се обърна към вратата. Не гордостта я спря, а страхът, че дори и молбите не биха го разколебали. — Обичам те, Матю.

Това го спря, преряза го през гърдите.

— Това е номер, който можеше да мине допреди няколко часа. Свери си часовника, Червенушке.

— Не очаквам да ми повярваш. Просто имах нужда да го кажа. Не знам кое е правилното. — Тя стисна очи, за да не вижда суровото му, непоколебимо лице. — Мислех, че така е правилно. Беше ме страх. — Призова целия си кураж и отново отвори очи. — Грешила съм. Преди да си тръгнеш, преди за втори път да ме отпратиш, има нещо, което трябва да ти дам.

— Нямаш нищо, което все още да искам.

— Напротив, имам. — Тя си пое дъх. — Имам амулета. Ако дойдеш с мен в каютата ми, ще ти го дам.

Той бавно се завъртя, докато не застана с лице към нея.

— Що за глупости са това?

— „Проклятието на Анжелик“ е в каютата ми. — Немощен смях се изля през устните й. — Изглежда, действа.

Той се втурна напред и я сграбчи за лакътя.

— Покажи ми го!

Този път тя не захленчи, нито се оплака, въпреки че пръстите му се забиваха болезнено в плътта й. Пресякла границата, отвъд която нямаше сълзи, тя го поведе към каютата си. Щом влязоха вътре, Тейт отвори чекмеджето и извади амулета.

— Намерих го днес следобед, малко след като освободихме чинията с монограма. Просто си лежеше там, върху пясъка. Дори не го почистих — промърмори тя, потривайки с палец камъка по средата. — Нямаше признаци за калциране, нито напластявания. Все едно е лежал върху кадифе в някоя изложбена витрина. Странно, нали? Когато го взех, ми се стори, че усещам… е, предполагам, че в момента едва ли се интересуваш от номерата, които ни играе собственият ни мозък.

Тя вдигна глава и протегна ръце, между които се полюляваше колието.

— Онова, което искаше, е твое.

Той го взе. Проблясващо и искрящо, точно толкова зашеметяващо, колкото си бе представял. И топло, почти горещо. А може би неговите ръце бяха студени. Това, разбира се, не обясняваше внезапното присвиване в стомаха, нито странния образ на алчни пламъци, който завладя за секунда съзнанието му.

„Нерви — каза си той. — Нормално е човек да бъде нервен, когато току-що е открил съкровището на живота си.“

— Баща ми умря заради това. — Не се чу да изрича думите, дори не бе осъзнал мисълта, която ги бе родила.