Нещо блестящо, потрепващо и лъскаво. Огън и лед — и царският блясък на злато. Водата около нея сякаш се нажежи, завихри се и стана кристално прозрачна.

Рубинът бе като размазана капка кръв, заобиколена от ледените сълзи на диамантите. Златото беше гладко и ярко като в деня, когато е било излято в тежките звена и богато украсения обков.

Изработката бе толкова прецизна, че Тейт успя без никакви затруднения да прочете гравирания на френски надпис около камъка.

„Angelique. Etienne.“

Бученето в главата й бе от песента на собствената й кръв. Защото морето беше безмълвно. Нямаше го нито жуженето на смукача, нито тракането на камъчетата и черупките, които се удряха в бутилките й. Тишината бе толкова съвършена, че тя бе в състояние да чуе в главата си ехото на собствените си думи, които бе изрекла на глас.

„Проклятието на Анжелик“! Намерихме го, изтръгнахме го от морето, най-сетне!

С безчувствени пръсти тя посегна да го вземе. Горещината, която усещаше да се излъчва към нея, бе, разбира се, само игра на въображението й. Покана или предупреждение? Когато го взе в ръцете си, единствено фантазията й бе причината колието да вибрира като нещо живо, което си поема дълбоко и алчно дъх.

Тя почувства дълбока тъга, и гняв, и страх. За малко да го изпусне от мощния прилив на усещания. Но всичко останало бе проникнато от любов, от една болезнена и отчаяна любов, която разкъса сърцето й.

Тейт сви едната си ръка около верижката, а другата около камъка и попи в себе си вихъра от противоречиви емоции.

Видя килията, слабата светлина, процеждаща се през зарешетения прозорец високо в дебелата стена. Обонянието й долови миризмата на мръсотия и страх, до слуха й достигнаха писъците и молбите на обречените.

И жената в мръсна, окъсана рокля, със загубила блясъка си червена коса, грубо отрязана до врата, която седи пред малката маса. Плаче и пише, а около тънката й шия амулетът виси като кървящо сърце.

В името на любовта. Думите се мярнаха в главата на Тейт. Винаги и единствено в името на любовта.

Огънят се издигна алчно и я погълна.

Матю. Това бе първата й свързана мисъл. Нямаше представа колко време е стискала колието в ръка, докато струята пясък се сипеше като дъжд отгоре й.

Той работеше с постоянно темпо, лицето му бе извърнато от нея. „Ето го — помисли си тя. — Онова, което търсиш, е тук. Как си го пропуснал? И защо? — Тръпки побиха тялото й. — Защо не си го видял?“

Знаеше, че трябва да го извика, да му покаже какво държи. Предметът, който на два пъти ги бе събрал, лежеше в дланта й.

„Но какво ще му стори на него? — запита се тя. — Какво ще му струва?“ Преди да има време да обмисли собствените си мотиви, тя натика колието в торбичката на кръста си и затегна връзките докрай.

В отчаян опит да се овладее, тя погледна към баракудата. Но рибата беше изчезнала, сякаш никога не я бе имало. Останала бе само мътилката.



На петстотин мили от тях Вандайк бутна настрани изненаданата си любовница и стана от леглото. Без да обръща внимание на мърморенето й, той наметна един копринен халат и забързано излезе от луксозната каюта-апартамент. Устата му беше пресъхнала, сърцето му пулсираше като открита рана. Мина покрай един накипрен в бяла униформа стюард и изкачи през едно стъпалата към мостика.

— Увеличете скоростта.

— Сър. — Капитанът вдигна очи от картите. — От изток се задава буря. Тъкмо щях да променям курса, така че да заобиколим фронта.

— Дръж зададения ти курс, дяволите те взели! — Обзет от един от редките си пристъпи на гняв пред хора, той помете с едно движение масата и картите се разпиляха по пода. — Дръж курса и увеличи скоростта. Или ще закараш тази яхта в Нейвис до сутринта, или ще се погрижа да не видиш капитанско място на нещо по-голямо от гребна лодка.

Не изчака да получи отговор, а и не беше необходимо. Заповедите на Вандайк винаги се изпълняваха, а желанията му се приемаха за заповеди. Но зачервеното от унижение лице на капитана не даде желания и очакван успокоителен ефект.

Ръцете му трепереха, черният облак от горчив гняв заплашваше да го погълне окончателно. Знаците за слабост го вбесяваха, плашеха го. За да докаже силата си, той тръгна с маршова стъпка към салона, наруга бармана, който неизменно стоеше на поста си, и сам грабна една бутилка „Шивас“.

Амулетът. Можеше да се закълне, че го е видял как проблясва, че е усетил тежестта му около собствения си врат, докато бе любил жената в леглото си. А жената в леглото не беше все по-отегчителната компаньонка от последните два месеца, а самата Анжелик.

Изръмжа на бармана да изчезва и сам си наля, изпи чашата на екс и си наля повторно. Ръцете му продължаваха да треперят, да се свиват по собствена воля в юмруци с надеждата да ударят нещо, каквото и да е.

Бе прекалено реално, за да е обикновена фантазия. Беше предзнаменование, в това той беше сигурен.

Анжелик отново го дразнеше, хилеше му се през разстоянието на изминалите столетия. Но този път нямаше да го измамят, нямаше да го надхитрят. Курсът му бе зададен. Вече бе готов да приеме мисълта, че е бил зададен още от деня, в който се е родил. Съдбата го зовеше толкова настойчиво, че почти можеше да усети вкуса й през паренето на алкохола. Вкус сладък и силен. Скоро щеше да се сдобие с амулета, с неговата сила. С негова помощ щеше да придобие своето наследство и да постигне своето отмъщение.



— Тейт изглежда разсеяна — отбеляза Лару, докато вдигаше ципа на водолазния си костюм.

— Изкарахме дълга смяна. — Матю прехвърли кислородните бутилки на гумената лодка. Бък щеше да ги носи на острова за презареждане. — Сигурно е изморена.

— А ти, mon ami?

— Добре съм. Двамата с Рей може да поработите при югоизточния изкоп.

— Както кажеш. — Без да бърза, Лару нагласи бутилките си. — Забелязах, че този път Тейт не стоя на палубата, докато излезеш и ти. Бързо-бързо се отправи към каютата.

— Е, и? Книга ли пишеш?

— Аз съм скромен изследовател на човешката природа, младежо. По мое мнение младата дама крие нещо, нещо, което не дава мира на хубавата й главичка.

— По-добре се погрижи за собствената си главичка — посъветва го Матю.

— О, но изучаването на чуждите е много по-интересно. — Лару се усмихна и седна да нахлузи плавниците си. — Какво прави човек или какво не прави. Какво мисли или планира въпросният индивид. Схващаш ли?

— Схващам, че напразно си хабиш приказките. Рей те чака.

— Моят съекипник. Това е връзка, която изисква пълно доверие, нали така? А както знаеш, млади човече… — Лару сложи маската си — на мен можеш да разчиташ.

— Точно така.

Лару отдаде чест и скочи във водата. Нещо му подсказваше, че много скоро ще трябва да проведе още един телефонен разговор.



Тейт не знаеше какво да прави. Седна на ръба на койката си и се втренчи в амулета. Не беше редно да пази в тайна откритието си. Знаеше го, но въпреки това…

Ако Матю разбереше, че е у нея, нищо нямаше да го спре да го вземе. И да уведоми Вандайк, че държи амулета в ръцете си. Да настоява за открита конфронтация.

А тя със сигурност знаеше, че само един от двамата щеше да оцелее след нея.

Толкова много години… Тя бавно прокара пръсти по гравираните имена. Никога не бе вярвала истински, че ще го намерят. Онова, за което не си бе давала сметка, бе, че напук на всяка логика, на цялото си научно любопитство, се бе надявала да не го намерят.

Сега беше тук, в ръцете й. Облада я глупавият порив да отвори прозореца и да го метне обратно в морето.

Не беше необходимо да е специалист по скъпоценните камъни, за да разбере, че само рубинът по средата струва цяло състояние. Не беше трудно да прецени и тежестта в грамове на златото и да определи стойността му по настоящите пазарни цени. Като се прибавеха и диамантите, историческата стойност, легендата… Какво се получаваше? Четири милиона долара в шепата й? Пет?

Във всеки случай предостатъчно, за да задоволят и най-голямата алчност, най-голямата жажда, най-жадуваното отмъщение.

„Какво удивително произведение на изкуството — лениво си помисли тя. — Изненадващо семпло въпреки блясъка и огъня на камъните.“ Всяка жена, която би си го сложила, би привлякла погледите и възхищението на околните. Всеки музей би го изложил на централно място в залите си. С него за основа тя би могла да изгради най-внушителната, най-впечатляващата колекция от морски находки в света.

Професионалните й мечти щяха да се осъществят по начин, далеч надхвърлящ и най-смелите полети на въображението й. Репутацията й щеше да се издигне до невероятни висини. Спонсорите щяха да се стичат като реки към морето в желанието си да финансират бъдещите й експедиции.

Всичко това и много повече. Трябваше само да скрие амулета, да отиде до Нейвис и да проведе един-единствен телефонен разговор. След няколко часа тя и амулетът можеха да са на път за Ню Йорк или Вашингтон, където да зашеметят света на океанските проучвания.

Тя се облегна рязко назад и остави колието да се изниже през пръстите й върху леглото. Втренчи се смаяна в него.

Що за мисли й минаваха през главата? Как бе възможно дори да й хрумне подобно нещо? Откога славата и богатството бяха станали по-важни за нея от лоялността, от честността? По-важни дори от любовта?

Тя потръпна и притисна ръце към лицето си. Може би дяволското нещо наистина бе прокълнато, щом за толкова кратко време бе успяло да изкриви чувството й за почтеност.

Тя му обърна гръб, отиде до прозореца, отвори го и напълни гърдите си с морския въздух.

Истината беше, че тя би се отказала от амулета, от музея, от всичко, ако така щеше да отклони Матю от курса към самоунищожение, който той беше поел. Би го връчила лично на Вандайк, ако подобно предателство би спасило мъжа, когото обичаше.

Може би щеше да го спаси. Тя се обърна и отново се вгледа в амулета, разстлан като съзвездие върху непретенциозната постелка на койката й. Подтикната от някакъв инстинкт, тя го грабна и го натика под грижливо сгънатите дрехи в средното чекмедже на шкафчето си.