— Знаеш, че не е имало призраци. Майка ти ти е разказвала тези истории, за да не ходиш там. Иначе е можело да паднеш в реката или да се загубиш. Не от призраци се е бояла баба ми.

— Никак не съм сигурен, че не е било от тях. — Той се загледа в една чайка, която се рееше над главите им, после неспокойно се обърна към хоризонта. — Мисля, че би било много тъжно, ако загубим чувството си към чудесата, ако сме твърдо убедени, че в живота няма нищо магическо — било то добро или зло. Сигурно ще кажеш, че „Проклятието на Анжелик“ се е превърнало в моето обитавано от призраци тресавище. Този път искам да отида там и да се убедя с очите си.

— И ако го намериш?

— Ще спра да съжалявам, че не съм направил следващата крачка в храсталака. — Той се засмя на собствените си думи и стисна раменете й. — Може би Бък ще престане да смята, че не е мъжът, който е бил. Матю може би ще спре да се обвинява за смъртта на баща си. А ти… — Той я обърна с лице към себе си. — Ти може би ще позволиш някое малко вълшебство да проникне отново в живота ти.

— Не очакваш ли твърде много от едно колие?

— Но „какво ако“? — Той я прегърна. — Искам да си щастлива, Тейт.

— Щастлива съм.

— Щастлива във всяко отношение. Знам, че затвори част от сърцето си преди осем години. Оттогава непрекъснато ме гризе мисълта, че подходих неправилно, макар и воден от добри намерения.

— Никога не си подхождал неправилно. — Тя отдръпна глава, за да вижда лицето му. — Не и по отношение на мен.

— Знаех какво изпитва Матю към теб. Какво изпитваше ти към него. И се притеснявах.

— Не е имало за какво да се притесняваш.

— Ти беше толкова млада. — Той въздъхна и докосна косата й. — Виждам и какво изпитва той към тебе сега.

— Вече не съм толкова млада — посочи тя. — Сега също няма за какво да се притесняваш.

— Виждам какво изпитва той към теб — повтори Рей. Очите му бяха ясни и питащи. — Онова, което ме притеснява, което ме изненадва, е че не разбирам какво ти изпитваш към него.

— Може би още не съм решила. Може би не искам да реша. — Тя се усмихна заради него. — И може би не трябва да се притесняваш за нещо, което е изцяло под мой контрол.

— Може би точно това ме притеснява.

— Никога не съм могла да те надприказвам. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Ще ида да видя дали Матю е готов да се спуснем. — Обърна се с намерение да се отдалечи, но нещо я спря и я накара да погледне назад.

Рей стоеше с една ръка върху парапета и гледаше ширналото се море.

— Татко. Радвам се, че тогава не си прекосил храстите. Ако го беше направил, можеше и да не ти се налага да предприемаш тази стъпка сега.

— Всичко с времето си, Тейт.

— Може би е така. — Обмисляйки казаното, тя се отправи към дясната палуба. Навременните действия, предположи тя, можеха да спрат или да започнат война, да спасят или да сложат край на един брак, да отнемат или да дадат живот.

Матю стоеше на борда на „Русалка“, подпрял лакът на парапета, с голяма чаша кафе в ръка. Не бе канила прилива на чувства, нито пеперудите, които запърхаха в стомаха й. Но те се появиха въпреки това. Сърцето й омекна като масло в гърдите и една въздишка се разтопи по устните й.

Защо трябваше да изглежда толкова самотен?

Не е неин проблем, увери сама себе си тя. Нямаше да си позволи да се притеснява за това.

Но той обърна глава. През синьото пространство от неспокойни вълни очите му срещнаха нейните. Нищо не се четеше в тях. Също като при бурята, каквото и да бе бесняло в душата му, сега се бе успокоило или бе овладяно. Тя не видя нищо, освен онова дълбоко, тайнствено синьо.

— Има само леко насрещно вълнение — извика тя. — Мисля да се гмурнем.

— Ако почакаме още един-два часа може да утихне съвсем.

Нещо се надигаше в гърлото й.

— Бих искала да се спуснем сега. Ако вълнението се окаже твърде силно, винаги бихме могли да отложим гмуркането.

— Добре. Приготви се.

Тя се обърна и се отдалечи слепешката. Да върви по дяволите и той, и „Изабела“, да вървят по дяволите и проклетата Анжелик заедно с трижди проклетото й колие. Без тях животът й бе нормален. Боеше се, че вече никога няма да бъде такъв.

Нямаше какво да решава. В крайна сметка тя все още беше влюбена в него.



Бурята беше разбъркала и разместила пясъка. Няколко от изкопните ями трябваше да се почистят наново. Матю с благодарност посрещна допълнителната работа. Прецизността и умението, които изискваше работата със смукача, не оставяха място за дълбоки лични размисли.

Бяха му предостатъчни онези през нощта.

Саблената дръжка, която забеляза сред пясъка, изсмукван от помпата, бе известна компенсация за лошото му настроение.

„Дежавю“ — помисли си той и почти се усмихна. Дръпна смукача настрани. Огледа се и видя, че Тейт трудолюбиво се рови из пясъка.

Матю потропа по бутилката си и почака тя да се обърне към него. Даде й знак да се приближи. Когато стигна до него, той посочи дръжката.

„Вземи я — направи жест той. — Тази е твоя.“

Проследи колебанието й. Знаеше, че си спомня. После пръстите й се сключиха около дръжката и издърпаха сабята от пясъка.

На половината от дължината си острието бе счупено.

Това, реши той, разглеждайки останките от сабята, това май бе краят на историята. Отърси се от силното разочарование и вдигна рамо. Върна смукача на предишната му позиция и разшири изкопа.

В същия момент и двамата видяха чинията. Тя тъкмо го бе сграбчила за лакътя в знак да спре, когато той изви помпата настрани. Тейт разрови пясъка с ръце и три четвърти от чинията се показаха пред очите им.

Беше от почти прозрачен порцелан и по ръба й танцуваха неясни теменужки. Много внимателно Тейт я подхвана отстрани и се опита да я освободи от прегръдката на пясъка.

Чинията не помръдна и на милиметър. Тя погледна озадачено Матю и поклати глава. И двамата знаеха, че да я извадят с помощта на смукача е също толкова рисковано като да режеш диня с брадва. Ако чинията беше цяла, което само по себе си би било истинско чудо, засмукването от помпата можеше да я счупи на парчета.

Обсъдиха със знаци възможностите и решиха, че все пак трябва да опитат. Въпреки мътилката и неудобството Тейт задържа пръстите си на ръба на чинията, докато Матю засмукваше пясъка кажи-речи зрънце по зрънце.

Сигурно липсваше парче. Колкото юмрука му, помисли си той, но се опита да не обръща внимание на напрежението в гърба и раменете си. Милиметър по милиметър прозрачният порцелан се разкриваше пред очите им, показа се още една група теменужки и първата завъртулка на някакъв монограм.

Усетила, че чинията поддава в ръцете й, Тейт му направи знак да спре. Полагайки усилия да успокои дишането си, тя освободи още малко от порцелановия съд, после той отново се застопори. Сега можеше да прочете първата орнаментирана буква, изписана със злато. Т. Прие това за добър знак и кимна на Матю да продължи.

Щеше да липсва парче, той бе сигурен. Стоманеното острие на сабята, която се намираше на по-малко от половин метър встрани, беше счупено. Как е възможно нещо толкова крехко като порцеланова чиния да оцелее непокътнато? Намръщен в старанието си да не трепне, той проследи появяването на следващата буква. Л.

Ако Л означаваше късмета на Ласитърови, значи напразно си губеха времето. Искаше му се да спре, да раздвижи раменете си, за да прогони болката, но развълнуваното лице на Тейт го накара да продължи с бавното разчистване.

Последната буква лъсна сред пясъка — целият монограм бе ТЛБ. Тейт едва успя да се учуди какво ли значи този надпис, когато чинията, цяла и като по чудо невредима, се плъзна свободна в ръцете й.

Беше толкова слисана, че едва не я изпусна. Държеше я между себе си и Матю и движението на пръстите й прозираше под основата. Чинията, толкова красива, толкова деликатна, някога бе красяла пищна трапеза, представяше си тя. Била е част от обичан сервиз, внимателно опакован за пътешествието към един нов живот.

И нейните ръце бяха първите, които я държаха след повече от двеста години.

Замаяна, тя вдигна очи към Матю. За миг двамата споделиха мълчаливото и интимно вълнение от откритието. После изражението му се промени и стана сдържано. Отново се бяха превърнали в двама професионалисти, които си вършат работата.

Натъжена, Тейт се отдалечи с плуване и остави чинията до сабята, далеч от струята на смукача. Загледа се в двата предмета, които лежаха един до друг върху пясъка.

Били са на един и същ кораб, преживели са една и съща буря, потънали са и след това са били погребани в едно и също море. „Два различни вида гордост“ — помисли си тя. Сила и красота. Само единият беше оцелял.

Чия ли прищявка бе избрала победителя? Счупвайки стоманата и оставяйки крехкото ненакърнено? Замислена за всичко това, тя се върна към изхвърляното от смукача и възобнови неблагодарната си работа.

По-късно щеше да се пита какво точно я е накарало да вдигне очи и да се огледа точно в този момент. Не бе имало движение, което да привлече погледа й. Може би бе усетила онова гъделичкане в основата на врата или онова вътрешно чувство, че някой я гледа.

Но тя вдигна очи и погледна през мътилката. Стоманените очи и озъбената усмивка на баракудата я накараха да подскочи. Развеселена от собствената си реакция, тя отново посегна към купчината пясък и парчетии. И отново откри, че се е втренчила в рибата, която продължаваше да виси неподвижно — търпеливо и зорко. И познато.

Разбира се, това не можеше да е същата риба, която ги бе придружавала ежедневно при разработването на „Маргерит“.

Знаеше, че е глупаво да й минават подобни мисли, но въпреки това се усмихна. Решила да привлече вниманието на Матю, тя посегна за ножа си, за да потропа по кислородните си бутилки. Внезапно нещо излетя от струята на помпата и се приземи на не повече от два-три сантиметра от ръката й.