— Нищо не очаквам.

— Очакваш да повярвам, че си влюбен в мен.

„Какво пък, по дяволите“ — помисли си той. Вече и без това беше съсипал всичко.

— Влюбен съм в теб. Много романтично, нали? Така и не те забравих. Да те видя отново след осем години издълба в сърцето ми дупка, която оттогава се опитвам да запълня с огризките, които решиш да ми подхвърлиш. Но шанс никакъв.

— Някога имахме такъв.

— По дяволите, Тейт. — Той протегна ръка и изтри с палец сълзата, която се стичаше по бузата й. — Никога не сме имали шанс. Първия път беше прекалено рано. Този път е прекалено късно.

— Ако се бе отнесъл честно с мен…

— Ти ме обичаше — промърмори той. — Знаех, че ме обичаш. Никога нямаше да ме оставиш.

— Да. — Зрението й се замъгли от прииждащите сълзи, но можеше съвсем ясно да види онова, което бяха загубили. — Никога нямаше да те оставя. Сега никога няма да узнаем какво сме можели да имаме. — Тя му обърна гръб. — Е, и сега какво?

— Това зависи от теб.

— А, значи този път зависи от мен. — Щеше й се да открие поне една малка усмивка у себе си. — Съвсем справедливо, предполагам. Само дето този път я няма простичката ми, невинна вяра в бъдещето.

И този път, осъзна тя, не знаеше какво да прави, освен да се защити от повторната болка.

— Предполагам, че единственият отговор е да бъдем практични. Не можем да се върнем назад, значи следва да вървим напред. — Тя си пое дълбоко дъх. — Би било нечестно спрямо другите, и признак на късогледство, да саботираме експедицията заради нещо, което се е случило преди осем години. Смятам, че трябва да продължим.

Не бе и очаквал нещо друго.

— И?

— И — тя въздъхна — не можем да си позволим личните ни проблеми да подкопаят работата ни. При дадените обстоятелства не мисля, че е в твой интерес, нито в мой, да продължим с интимния аспект на връзката ни.

Това отново бе ни повече, ни по-малко от очакванията му.

— Добре.

— От това боли — прошепна тя.

Той затвори очите си, защото знаеше, че не може да я прегърне.

— По-добре ли ще се чувстваш, ако разместим екипите? Мога да се гмуркам с Рей или с Лару.

— Не. — Тя стисна устни. — Колкото по-малко шум се вдигне, толкова по-добре. И двамата имаме да мислим за доста неща, но не смятам, че това е работа на останалите. — Тя нетърпеливо избърса сълзите си. — Но бихме могли да измислим някакво извинение за разместването, ако ти ще се чувстваш некомфортно…

Този път той се засмя. Такава абсурдна дума, с която да се опишат чувствата му!

— Винаги си била добър съекипник, Червенушке. Ще оставим нещата, както са понастоящем.

— Просто се опитвам да направя нещата възможно най-прости.

— Майната му! — Почти загубил самообладание, той потри с ръце лицето си. — Давай, дерзай напред и опростявай. Работата си продължава постарому, само отрязваме секса. Това достатъчно просто ли е?

— Няма да ме разколебаеш — каза тя, ужасена, че може да се случи точно това. — Аз оставам до края. Интересно дали ти ще можеш да направиш същото.

— Щом ти си в играта, и аз съм в нея, любима. Предполагам, че това изчерпва въпроса.

— Не съвсем. Държа да се свържа с Хейдън.

— Не. — Той вдигна ръка. — Да опитаме така. Не сме намерили амулета и не се знае дали ще го намерим. Ако това стане и когато стане, отново ще обсъдим въпроса за научното ти подкрепление.

Компромисът звучеше разумно и точно затова тя моментално застана нащрек.

— Имам ли думата ти? Когато го намерим, ще мога да се свържа с друг археолог?

— Червенушке, когато го намерим, можеш да пуснеш обява в „Сайънс Дайджест“. Дотогава ще си кротуваш.

— Добре. Обещаваш ли да преразгледаш плана си за отмъщение?

— Това звучи прекалено драматично за нещо толкова просто. Ще ти дам също толкова прост отговор. Не. Загубих всичко значимо в живота си и Вандайк има пръст във всяка една загуба. Забрави за това, Тейт. Колелото се завъртя преди шестнайсет години. И ти няма да го спреш. Виж, уморен съм. Отивам да си легна.

— Матю. — Тя го изчака да спре край стълбата към палубата и да се обърне към нея. — Защо не помислиш върху идеята, че вместо да съсипваш живота ми, можеше да промениш своя?

— Това го направи ти — измърмори той и се отправи към утихващата буря.

Глава 23

Силното насрещно вълнение отложи сутрешното гмуркане. Няколкото часа, през които можеше да остане сама, бяха добре дошли за Тейт, така че тя се затвори в каютата с намерение да поработи.

Но не работата я занимаваше.

Потънала в мисли, тя лежеше на койката си, загледана в тавана. Поне според нея една жена имаше правото да се поцупи малко, когато открие, че осем години от живота й са били предопределени от нечие чуждо решение.

Вече го бе обмислила откъм всички стандартни аспекти. Той нямаше право. Бе разбил сърцето й заради онова, което бе сметнал за нейно добро. Всяка връзка в живота й бе омърсена от случилото се на онзи плаж, когато бе на двайсет години.

Нямаше смисъл отново и отново да си повтаря всичко това. Но арогантността и несправедливостта й смъдяха като открита рана.

А сега да й твърди, че я бил обичал. Че още я обичал.

„Ама че глупост“ — помисли си тя и се обърна по корем. Явно я бе имал за някакво момиченце с помътен мозък, неспособно да вземе нормално решение. По онова време беше млада, наистина, но не беше глупава.

Какви пируети бе извъртяла съдбата, за да затвори кръга на отношенията им?

Прекъсването я бе направило по-силна, призна си тя. Бе използвала ума си и предоставените й възможности, за да постигне набелязаното. Дипломите, прибрани в чекмеджето в стаята й на Хатерас, апартаментът в Чарлстън, подреден с вкус и рядко използван. Бе си спечелила име, колеги, чиято компания й бе приятна, предложения за преподавателска работа, за лекции, за експедиции.

В професионално отношение имаше всичко, което бе искала.

Но нямаше истински дом, нито мъж, когото да прегръща през нощта. Нито деца, които да обича.

А можеше да има, щеше да има, само ако Матю й бе имал доверие.

Сега това бе зад гърба й, помисли си тя и се обърна отново. Никой не знаеше по-добре от един археолог, че миналото може да се изучава, анализира и записва, но не може да се промени. Онова, което е било, и онова, което е можело да бъде, бяха не по-малко калцирани от старо сребро в морска вода. Точно тази истина трябваше да погледне в лицето.

Надяваше се, че онова, което каза той, е вярно — че я обича. Сега щеше да страда така, както бе страдала тя, когато бе предложила сърцето си и дарът й бе отхвърлен. Той бе имал своя шанс да я спечели. Това щеше да бъде един от малкото случаи, когато историята не се повтаря.

Но тя нямаше да бъде жестока, реши Тейт, и се изправи да хвърли един поглед на отражението си в овалното огледало над тоалетната масичка. Не беше необходимо да му го връща тъпкано. В крайна сметка, този път собствените й чувства не бяха засегнати. Можеше да си позволи да бъде щедро и учтиво всеопрощаваща.

Това, че не го обичаше, щеше да й помогне да запази необходимата дистанция. Щяха да продължават да се гмуркат заедно, да работят върху „Изабела“ като партньори, като колеги. Тя със сигурност беше способна да пренебрегне собственото си минало в името на историята.

Доволна, че е стигнала до единственото логично решение, тя излезе от каютата. Откри баща си на палубата, зает с проверка на уредите.

— Дива нощ, нали, слънчице?

„В повече от едно отношение“ — помисли си тя.

— В момента по нищо не си личи.

Небето над тях беше синьо и ясно, само тук-там се белееха няколко пухести облачета. Тя погледна към ветропоказателя върху мостика.

— Сега духа от юг.

— И носи по-сух въздух. Морето също се успокоява. — Той остави настрана един регулатор. — Имам добро предчувствие за днешния ден, Тейт. Събудих се пълен с енергия, нещо като радостно очакване. — Той се изправи и си пое дълбоко въздух. — Майка ти казва, че било от остатъчното електричество след бурята.

— Мислиш си за амулета — промърмори тя. — Какво му има толкова на това нещо, че ви е побъркало всичките?

— Предоставя възможности. — Рей погледна към морето.

— Снощи Бък се беше паникьосал от мисълта, че може да го намерим. Единственото, за което Матю може да мисли, е как да го използва, за да си уреди сметките с Вандайк. Самият Вандайк, богат, влиятелен, преуспял мъж, е толкова обсебен от него, че е готов да направи всичко, за да го получи. Ти също. — Тя отметна нетърпеливо косата си. — Ти също. „Изабела“ е една осъществена мечта и ти я имаш. Там долу има цяло съкровище — за теб и за музея, който винаги сме искали. Но именно амулетът те върна тук.

— И ти не можеш да го разбереш. — Той обгърна с ръка раменете й. — Когато бях малък, имах късмета да живея в красив дом с двор, покрит с мека зелена трева и високи сенчести дървета, по които да се катеря. Имах си катерушка, пързалка, приятелчета. Всичко, което едно дете може да пожелае. Но отвъд оградата и току зад хълма се простираше тресавището. Тъмни храсталаци като в джунгла и грозни дървета, бавна, почти неподвижна река. Имаше змии. Беше ми забранено да ходя там.

— И естествено точно там най-много ти се е искало да отидеш.

Той се засмя и я целуна по главата.

— Естествено. Имаше легенда, според която в тресавището обикаляли призраци, което само засилваше очарованието му. Малките момченца отивали там и никога не се връщали, така ми казваха. Стоях на оградата зад къщата, миришех храста орлови нокти, който растеше там, и си мислех: „Какво ако?…“.

— И отиде ли в тресавището?

— Веднъж стигнах досами него, откъдето човек можеше да подуши реката и да види лозите, задушаващи дърветата. Но не ми стигна куражът да продължа.

— И толкова по-добре. Най-вероятно щеше да те ухапе змия.

— Но какво щеше да стане, ако бях отишъл? — промърмори той. — Любопитството така и не ме остави на мира.