После внимателно прочете статията и промърмори:

— Доста сбито и сухо.

Тейт изправи гръб като струна.

— Това е научна статия — сопна му се тя, — а не любовен роман.

— Докато не прочетеш написаното между редовете — довърши той и я погледна. — Доста си мислила върху тази история.

— Разбира се, че съм мислила. Както и всички останали, макар че никой не говори за това. — С няколко бързи команди тя запамети файла и изключи компютъра. — Истината е, че много бих искала да намерим амулета, да го видя със собствените си очи, да го проуча основно. Подобна находка би била лебедовата песен на всеки професионалист. Честно казано, той до такава степен ме заинтригува, че преработих целия си докторат и направих амулета една от основните теми в него. — Тя се обърна към него и се усмихна едва-едва. — Митовете и науката.

— Какво искаш да направя, Тейт?

— Да успокоиш Бък, а вероятно и мен, че да го намериш ще ти е достатъчно. Матю, не е необходимо да доказваш нищо. Ако баща ти те е обичал и наполовина колкото Бък, не би искал да си опропастиш живота заради някакво безсмислено отмъщение. — Разкъсвана между желанието да го успокои и да го убеди, тя обхвана лицето му с ръцете си. — То няма да го върне, нито ще върне годините, които си изживял без него. Вандайк вече не е част от живота ти. Можеш да го победиш, ако това все още е важно за теб, просто като намериш колието. Нека това бъде достатъчно.

Той мълча в продължение на няколко секунди. Толкова бе свикнал с войната, която се водеше в главата му, че поредното сражение остана почти незабелязано. Накрая той бе този, който свали ръцете й от лицето си.

— Не е достатъчно, Тейт.

— Настина ли мислиш, че можеш да го убиеш? Дори да се доближиш достатъчно, мислиш ли, че си способен да отнемеш нечий живот?

Той присви очи.

— Знаеш, че съм способен.

Тя потръпна от студа, плъзнал по вените й. Не изпитваше и най-малкото съмнение, че човекът, който в момента я гледаше, е способен на всичко. Дори на убийство.

— И ще си провалиш живота? За какво?

Той вдигна рамене.

— За онова, което е редно. Няма да ми е за пръв път.

— Това е толкова невероятно глупаво! — Неспособна да остане на мястото си, тя рязко стана и закрачи из стаята. — Ако онова дяволско нещо наистина е прокълнато, то проклятието е именно в това. Заслепява хората за доброто в душите им. Ще се обадя на Хейдън.

— Той пък какво общо има с това, по дяволите?

— Искам тук да има още един учен или поне да мога да се консултирам с такъв. Ако ти не смяташ да намериш начин да успокоиш Бък, аз ще го направя. Мога да намеря начин да му докажа, че амулетът е просто един обикновен амулет и че ако го намерим и когато го намерим, той ще бъде третиран като изключително ценен артефакт. С научната общност зад гърба ми, колието ще отиде в музей, където му е мястото.

— Когато свърша с него, можеш да го метнеш обратно в морето — каза Матю с тон, който беше съвсем студен и не търпеше възражения. — Можеш да си повикаш и дузина учени. Те няма да ме спрат да се разправя с Вандайк по моя си начин.

— Винаги трябва да е по твоя начин, нали? — Ако това щеше да помогне, тя би хвърлила нещо по него.

— Този път да. Половината си живот чакам този момент.

— Значи ще пропилееш останалата част от живота си. И не само ще я пропилееш — гневно продължи тя, — а направо ще я захвърлиш на боклука!

— Животът си е мой, нали така?

— Ничий живот не е само на един човек! — „Как може да е толкова сляп — чудеше се горчиво тя. — Как може да замени красотата на последните няколко седмици за нещо толкова грозно като отмъщението?“ — Толкова ли не можеш да спреш и да помислиш, само за момент, как ще се почувстват другите, ако успееш да осъществиш умопобърканата си идея? Какво ще стане с Бък, ако те убият или прекараш останалата част от нещастния си живот в затвора за убийство? Как мислиш, че ще се чувствам аз?

— Не знам, Тейт. Как ще се чувстваш? — Той се отблъсна от масата. — Защо не ми кажеш? Интересно ми е. Винаги толкова много внимаваш да не ми кажеш нещо за чувствата си.

— Не се опитвай да изкараш, че отговорността е моя. Сега говорим за теб.

— По-скоро звучи сякаш говорим за нас. Ти постави условията от самото начало. Никакви чувства или красиви думи, които да се пречкат на добрия дружески секс. Не искаше да се меся в живота и в амбициите ти. Защо трябва да те оставя да се месиш в моите?

— Проклет да си! Знаеш, че нищо не е толкова студено, колкото го представяш.

— Не е ли? — Той вдигна вежда. — От моя гледна точка изглежда точно такова. Не си спомням да си твърдяла обратното.

Беше много бледа, очите й изпъкваха неприлично тъмни на фона на бялата кожа. Не можеше да не осъзнава как звучи в устата му онова, което съществуваше помежду им. Онова, което му бе дала.

— Знаеш, че имам чувства към теб. Иначе не бих спала с теб.

— Това е нещо ново за мен. Доколкото аз мога да преценя, просто си начесваш крастата.

— Копеле! — Зашеметена от обидата, тя замахна и го зашлеви.

Очите му хвърлиха мълнии, присвиха се, но гласът му остана ледено спокоен.

— Сега по-добре ли се чувстваш? Или това беше твоят отговор на въпроса?

— Не ми приписвай собствената си мотивация и липса на чувствителност — не му остана длъжна тя, едновременно бясна и засрамена. — Да не си мислиш, че ще си излея сърцето и душата пред теб, както направих преди? Как ли пък не! Няма да позволя на никой да ме нарани, особено на теб.

— Мислиш, че си единствената, която е била наранена, така ли?

— Знам, че е така. — Тя дръпна ръката си, когато пръстите му обхванаха лакътя й. — Втори път няма да имаш възможността да ме отхвърлиш. Обичах те, Матю, с оная чиста, непознаваща ограничения любов, която идва само веднъж в живота. Ти я захвърли в лицето ми, сякаш не струваше нищо. Сега гордостта ти страда, защото отказвам да се поставя в ситуация, която ще ти позволи да го направиш отново, дойде ли му времето. Е, върви на майната си!

— Не искам от теб да ми дадеш втора възможност. Не съм толкова глупав. Но нямаш право да искаш от мен да се задоволя със секса, а после да очакваш, че ще се откажа от най-важното нещо в живота си. Отказах се от теб, сега се задоволявам с остатъците.

— Не си се отказал от мен — отвърна му тя със същия тон. — Ти никога не си ме искал.

— Никога не съм искал нещо толкова много, колкото исках теб. Обичах те. — Той я сграбчи болезнено и я изправи на пръсти. — Винаги съм те обичал. Разбих собственото си сърце, когато те отпратих.

Тя не можеше да си поеме дъх, от страх, че ако го направи, всичко в нея ще се строши като стъкло.

— Какво имаш предвид, че си ме отпратил?

— Аз… — Той спря. И разтърсен и ужасен я пусна. Трябваше му минутка, само минутка, за да дойде на себе си. — Нищо. Няма значение. Ровенето в стари неща не променя сегашните ни позиции. Няма да ти дам онова, което искаш. Точка.

Тя не можеше да отмести очите си от него. Някаква част от съзнанието й се възхищаваше на начина, по който бе съумял да я отреже. И на всички силни чувства, които се изнизваха засенчени едно подир друго зад внезапно лишените му от изражение очи. „Не — помисли си тя. — О, не, не и този път.“

— Ти започна да ровиш в миналото, Ласитър. И сега ще довършим разкопките. — Тя стисна в юмруци треперещите си ръце. — Преди осем години ти ми се изсмя в лицето, Матю. Стоеше на плажа и ми каза, че всичко е било просто забавление. Просто начин да си прекараш лятото. Това лъжа ли беше?

Очите му не трепнаха, не се промениха, не проблеснаха.

— Вече казах, че няма значение. Миналото си е минало.

— Ако наистина смяташ така, нямаше да си толкова твърдо решен да си разчистиш сметките с Вандайк. Отговори ми — настоя тя. — Лъжа ли беше?

— Какво трябваше да направя, по дяволите? — избухна той. Зад прозорците небето изригна в обезумяла светлина. — Да те оставя да захвърлиш всичко заради една идиотска мечта? Нямах какво да ти дам. Съсипвах всичко, до което се докоснеха ръцете ми. За бога, и двамата знаехме, че не съм достатъчно добър за теб, но ти беше прекалено глупава, за да го признаеш!

Гръмотевицата протътна като кикотенето на стара вещица.

— Но все някога и това щеше да стане — продължи той. — И тогава щеше да ме намразиш. Самият аз щях да се намразя.

Внезапно загубила равновесие, тя се подпря на масата. Бурята вън бе нищо в сравнение с тази, която бушуваше в сърцето й. Всичко, в което бе вярвала, всичко, което я бе спирало да погледне назад, лежеше на парчета в краката й.

— Ти ми разби сърцето.

— Спасих ти живота — сопна й се той. — Опитай се да си го представиш, Червенушке. Бях на двайсет и четири години и нямах бъдеще. Нямах нищо освен един чичо, който щеше да се нуждае от всеки цент, който можех да изкарам, вероятно до края на живота си. Ти имаше потенциал. Имаше ум, амбиции. И изведнъж започваш да говориш как ще зарежеш колежа и ще тръгнеш с мен, сякаш просто можехме да отплаваме към залеза.

— Никога не съм мислила за това. Исках да ти помогна. Исках да бъда с теб.

— И щеше да свършиш като си броиш стотинките и се чудиш какво по дяволите си направила с живота си.

— И ти направи този избор вместо мен. — О, сега можеше да диша. Можеше да диша съвсем спокойно. Всъщност въздухът, който изпълваше дробовете й, беше горещ и чист като сълза. — Ти, арогантно копеле такова! Изплаках си очите заради теб!

— Преживяла си го.

— И още как. — Можеше да му запрати тези думи в лицето и да бъде благодарна. — Преживях го. И ако си мислиш, че ще ти заплача от благодарност на рамото, защото се имаш за някакъв самопожертвувателен герой, много се лъжеш, Ласитър.

— Не се имам за друго освен за това, което съм — каза той уморено. — Ти беше онази, която виждаше нещо, което го нямаше.

— А ти нямаше правото да направиш този избор вместо мен. Нито правото да очакваш да ти благодаря за онова, което си направил.