Вече знаеше какво стои в основата на легенди като тази за „Проклятието на Анжелик“. Всъщност това бе част от очарованието, което откриваше в своята професия. Въпросите защо, как и кой бяха не по-малко важни за нея от теглото, датировката и изработката на който и да било артефакт, преминал през ръцете й.

Невинността и слепият ентусиазъм може и да бяха изгубени за нея, но образованието й не бе намалило в никаква степен любопитството или въображението й. Само ги бе засилило и им бе придало нужната посока.

През изминалите години тя също бе събирала информация за „Проклятието на Анжелик“. Всичко, което й бе попадало пред погледа, в крайна сметка намираше мястото си в специалния файл, посветен на колието. По-скоро, или поне така си бе мислила, по-скоро от чувство за организираност, отколкото от любопитство.

Амулетът нямаше славата на диаманта „Надежда“, нито престижа на философския камък, но историята и странстванията му наистина бяха интересни. Проследяването на пътя на даден артефакт предоставяше на учения факти, дати и поглед върху човешката страна на историята.

От Анжелик Моноар до графа, който я бе осъдил, след неговата смърт до най-голямата му дъщеря, която бе паднала от коня на път за любовна среща и си бе счупила врата.

Бе минал почти един век преди отново да се появи достоверна информация за амулета. В Италия, където оцелял в пожара, унищожил имението на неговия собственик и го оставил вдовец. Накрая бил продаден и потеглил за Британия. Търговецът, който го купил, се самоубил. Така той попаднал в ръцете на млада дукеса, която на пръв поглед го носила без произшествия в продължение на трийсет години. Но когато синът й го наследил заедно с имението, той пропил и проиграл на комар богатството си, като в крайна сметка напълно изгубил разсъдъка си и умрял разорен.

Така колието било купено от Майнфийлд, който се простил с живота си при Големия бариерен риф. Предполагаше се, че амулетът също е изчезнал там, погребан в пясъка.

Обаче Рей Бомон бе намерил една стара окъсана книга и бе прочел в нея за един моряк и за една непозната дама от испански произход, които били застигнати от ураган на борда на галеона „Изабела“.

„Това са фактите — помисли си Тейт. — Смъртта винаги е жестока, но рядко мистериозна. Злополуките, пожарите, болестите, дори лошият късмет са просто част от кръговрата на живота. Металът и минералите не могат нито да ги предизвикат, нито да ги отменят.“

Но въпреки фактите, въпреки научната информация, страховете на Бък й се бяха предали и бяха пришпорили въображението й на четвърта скорост.

Сега бурята изглеждаше зловеща с пронизващия си вятър и разпенените вълни. Всеки далечен проблясък на светкавица звучеше като предупреждение, че природата все така се подчинява на вероятностите.

Нощта сякаш предупреждаваше, че съществуват вероятности, които е най-добре да не бъдат разбуждани.

Повече от всякога й се искаше да се свърже с Хейдън, да се възползва от помощта на един колега в научното поприще, за да върнат „Изабела“ и съкровищата й, всички нейни съкровища, в сферата на осезаемата реалност. Искаше й се някой да й напомни точно с какво си имат работа. Археологическа находка от изключителна значимост. А не с изкусителното проклятие на една вещица.

Но нощта бе дива и пълна с гласове.

— Тейт.

Имаше неприятната възможност да открие какво точно означава да ти изкарат ангелите. След като преобърна чашата си и разля хладкия чай в скута си, тя събра мислите си в достатъчна степен, за да изругае цветисто, докато Матю й се смееше в лицето.

— Нещо сме нервни май?

— Нощта едва ли е подходяща за посещения, а ти си вторият поред. — Тя се изправи и грабна един пешкир от шкафа, за да попие разлетия чай. — Бък сигурно е горе и се опитва да реши с препирни поредната игра на карти. Ти какво…

Тя го погледна за пръв път и видя, че е мокър до кости. Ризата и протритите му дънки бяха залепнали по тялото му и от тях по пода небрежно се стичаха ручейчета вода.

— Преплувал си дотук? Да не си се побъркал? — Вече бе грабнала дузина пешкири. — За бога, Ласитър, можеше да се удавиш!

— Обаче не се удавих. — Той стоеше кротко, докато тя търкаше косата му с пешкира и мърмореше. — Мъчеше ме неконтролируемото желание да те видя.

— Достатъчно голям си да контролираш желанията си. Върви в каютата на татко и си вземи някакви сухи дрехи преди да прибавиш и настинка към умопомрачението си.

— Нищо ми няма. — Той взе пешкира, преметна го около врата й и с негова помощ я притегли към себе си. — Ти наистина ли си помисли, че някакви си вълни ще ми попречат да дойда на срещата ни?

— Бях останала с погрешното убеждение, че здравият разум ще надделее над сладострастието.

— Грешка. — Устните му се извиха, когато се срещнаха с нейните. — Но не бих отказал нещо за пиене. Да ти се намира уиски?

Тя въздъхна.

— Има бренди.

— Става.

— Постели един пешкир на пейката преди да седнеш — нареди му тя и тръгна за бутилката и за чаша. — И си оставил Лару сам на „Русалка“?

— Той е голямо момче. Пък и вятърът утихва. — Уморен от плуването и бурята, той пое брендито и ръката й. — Искаш ли да седнеш в скута ми и да ме прегърнеш през врата?

— Не, благодаря. Мокър си.

Ухилен, той я дръпна надолу и заби нос във врата й.

— Сега и двамата сме мокри.

Тя се засмя и с учудване откри, че никак не й е трудно да се предаде.

— Май ще трябва да взема под внимание факта, че си рискувал живота и крайниците си. Ела тук. — Тя обгърна лицето му така, че устните й да се наместят върху неговите. После измърмори одобрително и се включи в целувката. — Постопли ли се?

— Може и така да се каже. Ммм, не бягай — промърмори той, когато тя вдигна глава.

След като остана доволен, той приюти главата й в извивката на рамото си и се усмихна, когато тя си заигра със сребърната монета, която висеше на верижката около врата му.

— Светлината от прозореца ти се виждаше от „Русалка“. Непрекъснато си мислех: „Ето, тя си стои там и работи, а аз въобще няма да мога да мигна“.

Тя откри, че е чудесно да седи сгушена в скута му и въздъхна.

— Не мисля, че някой ще спи като хората тази нощ. Радвам се, че си тук.

— Сериозно? — Ръката му чевръсто пропълзя нагоре и обхвана гърдата й.

— Не, не заради това. Исках да… ммм. — Съзнанието й тихо се изключи от скорост, когато палецът му подразни зърното й през влажната материя на ризата. — Как става така, че винаги знаеш къде да ме докоснеш?

— Написал съм дисертация по въпроса. Защо не изключиш тая машинария, Червенушке? Ще се заключим в твоята каюта. Мога да ти демонстрирам страхотен начин за убиване на времето при буря в открито море.

— Сигурна съм, че можеш. — И й беше нелепо лесно да си ги представи двамата в койката й как следват извивките на вълните и своите собствени. — Трябва да говоря с теб, Матю. — Тя жадно изви глава, за да предостави на усърдните му устни лесен достъп до гърлото си. — Никога не съм предполагала, че либидото ми е с толкова мек спусък.

— Май трябваше моят пръст да докосне спусъка ти, любима.

— Очевидно. — Тъй като тази представа бе твърде опасна за самоконтрола й, тя се размърда и стана от коленете му. — Трябва да поговорим. — Решена да не спира, тя си пое дълбоко дъх и оправи ризата си. — Утре щях да се помъча да те хвана насаме.

— Звучи обещаващо.

— Май и аз ще си налея малко бренди. — Това щеше да й даде нужното време да се успокои. На безопасно разстояние от него, тя си наля една чаша. — Матю, тревожа се за Бък.

— Той е добре.

— Искаш да кажеш, че не пие. Това наистина е добре, това е важно, признавам, дори и при положение, че се бори с проблема си заради теб, а не заради себе си.

— За какво говориш?

— Свали си капаците. — Тя седна в противоположния край на пейката. — Той е тук и не пие заради теб. Чувства, че ти го дължи.

— Нищо не ми дължи — безизразно каза Матю. — Но ако това му помага да стои далеч от бутилката, хубаво.

— Съгласна съм, но само до известна степен. Все някога обаче ще трябва да го направи и заради себе си. А това няма да стане, докато продължава да се притеснява за тебе.

— За мене? — Той се усмихна и отпи от брендито. — За какво има да се притеснява?

— За това, че ще намериш „Проклятието на Анжелик“ и ще си платиш за това.

Раздразнен, че безразсъдно веселото настроение, което го бе тласнало в бурното море, е съсипано, той прокара ръка през влажната си коса.

— Виж какво, откакто останахме само двамата, той непрекъснато бълнува за това колие. Притесняваше се заради него, наистина, но в същото време го искаше. Защото баща ми го е искал.

— А сега и ти.

— Точно така. Сега аз го искам.

— И с каква цел, Матю? Амулетът в основата на всичко, на всичките глупости за проклятия и вещици. Мисля, че точно това яде Бък отвътре.

— Значи са глупости вече? — Той се усмихна криво. — Невинаги си била на това мнение.

— Някога вярвах и в баба Яга. Чуй ме. — Тя постави ръката си върху неговата. — Бък никога няма да се почувства спокоен, докато амулетът е на дневен ред.

— Не искай от мен да го забравя, Тейт. Не искай от мен да направя избор като този.

— Не искам такова нещо. — Тя въздъхна. — Дори да можех да те убедя, щеше да ми се наложи да убеждавам и баща си, а вероятно и Лару. Дори и себе си. — Тя неспокойно погледна към монитора. — И аз не съм имунизирана срещу очарованието, Матю.

— Писала си за него. — Заинтригуван, той я бутна лекичко, за да вижда по-добре. — Може ли да го прочета?

— Не е завършено. Нито редактирано. Аз просто…

— Остави ме да го прочета — повтори той. — Няма да ти поставям оценка.

Тейт се намуси, защото се чувстваше точно като ученичка, на която й предстои труден тест, и се облегна назад, за да не му пречи.

— Как работи това нещо? — попита след малко той. — Така и не минах на „ти“ с компютрите. Как се обръща страницата? — Той разсеяно проследи пръстите й, които натиснаха необходимите клавиши. — Ясно.