Тази вечер нямаше да има среднощни срещи. Изненада се колко разочарована се чувства от този факт. „Може би бурята е едно навременно прекъсване“ — реши тя. Без да го осъзнава, си бе позволила да свикне прекалено много с присъствието на Матю край себе си.

Не беше разумно да привиква с каквото и да било, което има връзка с Матю.

След дълъг вътрешен спор тя бе убедила себе си, че няма нищо лошо, или най-малкото опасно, в това да харесва Матю. Симпатията и привличането не бяха задължително рискована комбинация. Колкото и да се караха, колкото и той да проявяваше склонност да я дразни, тя го харесваше. Имаха твърде много общо, за да остават скарани за дълго.

Поне този път сърцето й си бе останало на мястото. За което беше благодарна. Да харесваш и да желаеш бе нещо съвсем различно от това да си влюбен. От логична и практична гледна точка, сексът беше много по-удовлетворяващ, когато една жена изпитваше симпатия, дори приятелски чувства към любовника си. Също толкова логично и доказано на практика бе, че само глупаците обичат тогава, когато краят е предизвестен.

Матю щеше да вземе дела си от „Изабела“ и да си отиде. Точно както тя щеше да вземе своя. Жалко, че нещата, които двамата искаха от този кораб, бяха толкова различни. Все пак това нямаше значение, стига никой от тях да не се месеше в амбициите на другия.

Тя се намръщи и смени файловете, така че статията, която нахвърляше върху „Проклятието на Анжелик“, излезе на екрана.

„Легенди като тази, свързана с амулета на Моноар, известен още като «Проклятието на Анжелик», често имат своите корени в реалните факти. Макар да е нелогично да се приписват магически сили на един материален обект, самата легенда има свой собствен живот. Анжелик Моноар, живяла в Бретан, била известна като лечителката на селото. Тя действително притежавала едно украсено със скъпоценни камъни колие като описаното по-горе, подарък от съпруга й Етиен, по-малкия син на граф Дюташ. Според наличните документи тя е била арестувана, обвинена в магьосничество и екзекутирана през октомври 1553 година.

Откъси от личния й дневник разказват нейната история и предават мислите й в навечерието на екзекуцията. На десети октомври същата година тя била изгорена на кладата като магьосница. Ограничената налична информация говори, че е била на шестнайсет години. Няма данни, че, както често се е правело в знак на милосърдие, първо е била удушена, вместо да бъде изгорена жива.

Думите, написани в нощта преди екзекуцията, ни дават някои насоки за това откъде и как се е появила и се е разпространила легендата за «Проклятието на Анжелик».

Бележка: Да се разкаже последната част от дневника.

Проклятие, отправено от смъртното ложе, от устата на една обезумяла и отчаяна жена? Една невинна жена, скърбяща за загубата на любимия съпруг, предадена от свекъра си и изправена пред лицето на ужасна смърт. Не само своята, но и тази на нероденото й дете. Подобни истини водят до появата на легенди.“

Недоволна от собствената си интерпретация на въпроса, Тейт се облегна назад и прочете статията повторно. Когато протегна ръка към термоса си с чай, видя Бък, който стоеше на прага.

— Здрасти. Мислех, че си заседнал с Матю и Лару на „Русалка“.

— Проклетият френчо ме побърква — изръмжа Бък. От жълтия му дъждобран се стичаха ручейчета вода, а дебелите стъкла на очилата му се бяха изпотили. — Реших да намина насам и да постоя с Рей.

— Мисля, че двамата с мама са на мостика и следят прогнозата за времето. — Тейт му наля чай в капачката на термоса. Беше ясно, че Лару не е единственият виновник за лошото настроение на Бък. — Според последното, което чух, бурята е на път сама да се издуха нанякъде. До утре на обяд би трябвало да сме извън обсега й.

— Може би. — Бък пое чая, после го остави, без да го опита.

Наясно с притесненията му, Тейт се отблъсна от монитора.

— Свали това мокро нещо, Бък, и седни, моля те. Малко почивка и компания определено ще ми дойдат добре.

— Не искам да ти преча на работата.

— Моля те. — Тя се засмя. — Моля те, попречи ми на работата, пък макар и за няколко минути.

Все така неуверено той съблече мокрия дъждобран.

— Мислех си, че на Рей може да му се играят карти или нещо такова. Май няма кой знае какво, с което да си запълня времето. — Той се отпусна на диванчето и забарабани с пръсти по масата.

— Не можеш да си намериш място? — промърмори тя.

— Знам, че момчето ще остане разочаровано от мен — изсумтя той, после се изчерви и взе чая, който преди малко бе пренебрегнал.

— Това просто не е вярно. — Надяваше се, че курсът по основи на психологията, който бе държала в колежа, и собственият й усет за човека до нея ще водят инстинктите й. Никой не споменаваше факта, че той не се гмурка. Може би беше крайно време някой да го направи. — Никой от нас не би могъл да се справи без теб, Бък. Това, че не се гмуркаш, не значи, че не си продуктивен или че не си съществена и важна част от екипа.

— Като проверявам екипировката, пълня бутилките, троша камъни… — Той примигна. — И правя видеофилми.

— Да. — Тя се наведе напред и сложи ръка върху неговата. — Това е не по-малко важно от гмуркането.

— Не мога да се гмуркам, Тейт. Просто не мога. — Той се втренчи нещастно в масата. — А като гледам момчето да се спуска, направо ми пресъхва плюнката в устата. Минават ми мисли да си пийна. Само една чашка.

— Но не го правиш, нали?

— Сигурно съм осъзнал, че и една да е, все ще е краят за мен. Но това не потиска жаждата. — Той вдигна очи. — Щях да говоря с Рей за това. Нямах намерение да те товаря.

— Радвам се, че го направи. Това ми дава възможност да ти кажа колко се гордея с начина, по който се справи с проблема си. И че знам, че го правиш повече заради Матю, отколкото дори заради себе си.

— Имаше време, когато двамата бяхме всичко един за друг. Може и да не ни личи, обаче преживяхме и добри времена. После аз го отрязах или поне се опитах. Но той не ми позволи. Като баща си е. Верен. Инат е и твърде много задържа в себе си. Това му е от гордостта. Джеймс винаги смяташе, че може да се справи с всичко, че може да го направи сам. И това го уби. — Той отново вдигна очи. — Страхувам се, че момчето е поело по същия път.

— Какво имаш предвид?

— Вкопчил се е в това с нокти и зъби и нищо не можа да го откаже. Онова, дето го изнася всеки ден… е, вълнува се и така нататък. Но чака и иска само едно.

— Амулета.

— Той го е обсебил, Тейт, точно както беше обсебил Джеймс. Това ме плаши. Колкото повече се приближаваме, толкова повече ме плаши.

— Защото ако го намери, ще го използва срещу Вандайк.

— Майната му на Вандайк. Извинявай. — Той се изкашля и отпи от чая. — Не се притеснявам от оня кучи син. С него момчето ще се оправи без проблеми. От проклятието ме е страх.

— О, Бък!

— Казвам ти — упорито повтори той. — Чувствам го. Близо е. — Той погледна през прозореца към изливащия се дъжд. — Близо сме. Може би тази буря е предупреждение.

Тейт положи усилие да не се изсмее и сплете пръсти.

— Чуй ме, склонна съм да разбера моряшките суеверия, но фактите са следните — ние просто разработваме един потънал кораб. Твърде вероятно е този амулет да е тук. С малко късмет и много работа ще го намерим. Ще го скицирам, ще му сложа пореден номер и ще го впиша в каталога, точно както постъпвам с всяка находка, която вадим от „Изабела“. Той е метал и минерали, Бък, подсладени с една омайна и трагична история. Но това е всичко.

— Никой от ония, които са го притежавали, не е доживял до щастливи старини.

— През шестнайсетото, седемнайсетото и осемнайсетото столетие хората често са умирали млади от насилствена смърт или трагичен инцидент. — Тя стисна ръката му и опита друг подход. — Да кажем, чисто хипотетично, че амулетът наистина притежава някаква сила. Защо трябва тя да е злонамерена? Бък, чел ли си дневника на Анжелик? Онази част, която е преписал брат ти?

— Аха. Била е магьосница и е вързала проклятие за колието.

— Била е една тъжна, скърбяща и разгневена жена. Чакала я е ужасна смърт, била е осъдена за магьосничество и за убийството на съпруга си, мъжа, когото е обичала. Една невинна жена, Бък, неспособна да промени съдбата си. — Виждаше, че той далеч не е убеден и въздъхна. — По дяволите, ако е била вещица, защо просто не е изчезнала в кълбо дим или не е превърнала тъмничарите си в жабоци?

— Не стават така тия работи — упорстваше Бък.

— Добре, не стават така. Затова тя е направила магия, или каквото там е направила, на колието. Ако разчитам правилно написаното, тя проклина онези, които са я осъдили, онези, които ще отнемат последната й връзка със съпруга й, водени от алчност. Е, Матю не я е осъдил, Бък, нито е взел колието й. Онова, което би могъл да направи, е да го намери отново, това е всичко.

— И когато го намери, то какво ще му направи? — Отчаяната тревога правеше очите му лъскави и тъмни. — Това е дето ме яде, Тейт. Какво ще му направи?

Побиха я тръпки.

— Не мога да отговоря на този въпрос. — Изненадана от неспокойствието, което я бе обхванало, тя вдигна чашата си в опит да стопли внезапно изстиналите си пръсти. — Но каквото и да стане, то ще е дело на Матю, негов избор, а не заради някакво си древно проклятие, вложено в едно бижу.

Глава 22

Дълго след като Бък тръгна да търси баща й, думите и притесненията му продължиха да се въртят из главата на Тейт. Не можеше просто да ги пренебрегне като абсурдни или като резултат на една тиха истерия. Разбираше, че самите вярвания, тяхната реалност е онова, което създава легендите.

Самата тя бе вярвала някога. Когато бе млада, отзивчива и винаги готова да се впусне в мечти, бе вярвала във възможното съществувание на магии и мистерии. Беше вярвала в страшно много неща.

Раздразнена от насоката на мислите си, тя си наля още чай — беше изстинал, понеже бе забравила да затвори термоса. Глупаво бе да оплаква загубата на своята наивност. Също като детските игри, наивността отпадаше от дневния ред с времето и с натрупването на знания и житейски опит.