— Матю… — Ръката й се напрегна под неговата. — Вземи ме сега. Не мога повече.

— Аз мога. — Той хвана двете й китки в едната си ръка и сграбчи с другата горящия център на усещанията й, докато тя не се разтресе диво под пръстите му. Свърши отново. Като в стихия. Той стисна зъби, преглъщайки собственото си стенание, когато китките й се отпуснаха меки като восък в ръката му. — Можеш ли да мислиш? — повтори той.

Но тя бе преминала отвъд света на думите, отвъд реалното. Сетивата й се бяха разпилели, едно объркано кълбо от живи нишки, които искряха и просъскваха някъде из тялото й. Когато освободи ръцете й, тя не помръдна, а остана да лежи беззащитна в очакване на следващото яростно нападение.

Той я поглъщаше, сантиметър по сантиметър от бледа плът и нежни извивки. И когато не чувстваше вече нищо друго освен връзката си с нея, когато устата й отново оживя, алчна като неговата, той се заби в тялото й.



Чувстваше се насинена, разбита, благословена. Тежестта му я притискаше към непрощаващия под и през главата й мина ленивата мисъл за болежките, които щяха да я мъчат на сутринта. Неизвестно как тя събра сили да го погали по косата.

Съжаляваше всяка жена, която не бе имала Матю Ласитър за свой любовник.

— Онова вино би ми дошло добре — успя да изрече тя с глас, който едва се промъкна през изсъхналото й гърло. — Някакъв шанс да го достигнеш? Ако пък няма такъв и ако си в състояние да се претърколиш, аз може и да успея да изпълзя няколко метра.

Той се отблъсна нагоре с мисълта как е възможно да се чувства изцеден, задоволен, щастлив и засрамен едновременно. Донесе и двете чаши и седна до нея на пода.

С цената на значително усилие тя се подпря нестабилно на лакът и пое чашата си. Щедрата разхлаждаща глътка определено й помогна да координира движенията си.

— Какво — попита бавно тя — беше това?

Той вдигна рамо.

— Секс.

След като въздъхна дълбоко и преценяващо, тя се усмихна.

— Не че се оплаквам, но приличаше повече на война.

— Важното е, че и двамата излязохме победители. — Вече бе изпразнил чашата си и стана да донесе бутилката.

Последното, което бе очаквала след подобна дивашка интимност, бе хладния тон, с който говореше Матю. Смутена, тя постави ръка на коляното му.

— Матю, има ли нещо?

— Не. Всичко е супер. — Той гаврътна още вино и се загледа в чашата. — Извинявай, ако съм бил прекалено груб.

— Не си. — Макар че не би могла да каже откъде избликна нежността, тя изпълни сърцето й. С меко движение тя постави ръка на бузата му. — Матю… — Думите се прескачаха в главата й, в сърцето й. Опита се да избере онези, които най-много подхождаха на онова, което ги свързваше. — Да се любя с теб е нещо изключително, всеки път. Досега никой… — Не, изглеждаше по-разумно да не споменава за това. — Досега никога — поправи се тя — не съм се чувствала толкова свободна с някого. — Помъчи се да се усмихне, да премахне тежестта от думите си. — Предполагам, че се дължи на това, че и двамата знаем какво искаме.

— Точно така, знаем какво искаме. — Той сложи ръка на тила й и я задържа там, докато очите му пронизваха нейните. — Понякога човек твърде дълго иска едно и също.

— Не знам какво имаш предвид.

Той я изправи на крака и впи устни в нейните, докато не усети вкуса на собствените си грешки.

— Може и аз да не знам. По-добре да тръгвам.

— Недей. — Подтикната от чувства, които не искаха повече да стоят заточени, тя хвана ръката му. — Не си тръгвай, Матю. Аз… нощта е подходяща да поплуваме. Ще дойдеш ли с мен? Не искам да ме оставяш.

Той обърна ръката й и притисна устни към дланта й по начин, от който очите й се насълзиха.

— И аз не искам да те оставям.



През цялото това време, през всичките тези години Ласитърови го бяха правили на глупак. Сега всичко се бе изяснило.

Вандайк не искаше да си губи времето със сън и за пореден път препрочиташе документите, които му бе изпратил Лару, докато не научи текста наизуст. Беше ги подценил. Изруга се задето е бил достатъчно невнимателен, за да допусне грешка.

„Твърде много грешки“ — помисли си той и попи потта, която бе избила на капки над горната му устна. И всичко това, защото амулетът не беше негово притежание.

Джеймс Ласитър бе знаел къде да намери „Проклятието на Анжелик“ и навярно бе умрял, надсмивайки се над своя убиец. А Вандайк не бе човек, на когото можеш да се смееш.

Сви юмрук около дръжката на обсипания със скъпоценни камъни нож за писма и злобно и безсъзнателно го заби в кремавата тапицерия на стола в стил кралица Ана. Брокатът се разпори като човешка плът, със звук, наподобяващ тихи писъци, докато конските косми бълваха навън. Овалното огледало на стената отразяваше лицето му, бясно и бледо, докато той мушкаше и режеше с ножа.

Пръстите му се бяха схванали болезнено, когато прекрасната седалка на стола се превърна в парцали. Дробовете му се издигаха и спадаха с усилие, поглъщаха с хълцане въздуха под звуците на Моцарт, които долитаха от скритите колони.

Той потръпна и остави скъпоценния нож да падне на килима, после се отдръпна със залитане от последното си произведение. „Само един стол“ — помисли си той, докато потта засъхваше полека по кожата му. Само една вещ, която лесно може да се замени. Наля си бренди, за да успокои разстроения си стомах.

„Така е по-добре — увери сам себе си той. — Съвсем естествено е за един мъж да дава воля на гнева си, особено за един силен мъж. Задържането му само причинява язва, главоболие и съмнения в собствените сили.“

Точно така бе постъпвал баща му. Вместо да го направи силен, то го бе отслабило. Изглежда, напоследък все повече мислеше за баща си и майка си. Спомняше си колко несъвършени бяха, намираше успокоение във факта, че бе избегнал всичките им слабости. Не, не, той триумфираше над слабостите на ума и тялото.

Умът на майка му я бе предал, сърцето на баща му го бе убило. Но техният син се бе научил как да поддържа силни и двете.

Да, по-добре беше, много по-добре беше да изпускаш парата. Отпивайки от брендито, той направи една бавна обиколка на кабинета си на борда на „Триумф“.

„Бързото физическо освобождение е нещо необходимо — каза си той, свивайки устни, докато разглеждаше парчетата коприна, пръснати по пода. — То прочиства кръвта.“

Но хладният разум бе задължителен. А той, разбира се, рядко губеше своя.

Може би, само може би, призна си той, бе постъпил малко импулсивно, когато бе убил Джеймс Ласитър. Но тогава бе по-млад, не толкова зрял. И наистина бе мразил копелето и в червата.

Но мисълта, че дори в смъртта си Джеймс го е изиграл… Бесът отново заби нокти във вътрешностите му, толкова яростно, че Вандайк трябваше да затвори очи и със сетни усилия да направи специалните си дихателни упражнения, за да потисне импулса си да разбие прекрасната орнаментирана чаша в стената.

Не, Ласитърови нямаше да му струват нищо повече, обеща си той. Дори и цената на една чаша за коняк. Отново спокоен, той излезе на палубата и подложи лице на милувката на благоуханния нощен въздух.

Яхтата се движеше меко по водите на Тихия океан източно от Коста Рика.

Едва не се бе качил на реактивния си самолет до Карибите, преди да обуздае нетърпението. Времето, необходимо да стигне дотам по море, щеше да бъде много добре оползотворено. Плановете му вече придобиваха завършен вид, а и при наличието на негов човек в екипа на Ласитърови беше все едно, че сам е на мястото.

Разбира се, Лару се превръщаше в известно неудобство с периодичните си настоявания за поредната премия. Вандайк се усмихна и разклати брендито в чашата си. Е, той също щеше да си получи заслуженото, след като ползата от него се изчерпеше.

„Окончателно дисциплинарно уволнение на служител“ — помисли си той и се изкиска. Да, това щеше да е едно дребно, но сладко удоволствие.

Човекът нямаше нито връзки, нито семейство, а точно такива оръдия предпочиташе Вандайк. Корабният готвач на средна възраст нямаше да липсва на никого.

Е, това малко развлечение щеше да остане за по-късно. Истинската наслада щеше да дойде от отстраняването на Ласитърови и техните партньори. Първо щеше да ги използва, щеше да ги остави да се гмуркат, да копаят и да работят. Усилието щеше да им донесе чувство на удовлетворение, вярата, че са го измамили, щеше да радва душичките им.

О, той можеше да си представи смеха им, възбудените им разговори, чиято тема е собствената им хитрост. Щяха да бъдат изпълнени със самодоволство и гордост, че са имали търпението да изчакат толкова дълго, при положение че са знаели къде да направят удара.

Матю бе работил осем години, размишляваше Вандайк, осем години във води, от които ти се смразяват костите, вършейки работа, която истинските търсачи на съкровища отхвърляха с презрение, сигурен, че неговата Немезида15 ще изгуби интерес към него. Честно казано, Вандайк се възхищаваше на усилията му и на дългосрочните планове, които го бяха довели до наградата.

Но тя нямаше да принадлежи на никой друг освен на Сайлъс Вандайк. Тя беше негово наследство, негова собственост, негов триумф. Притежанието й щеше да унищожи неговия дял от сенчестия свят на лудостта.

Щом намереха амулета и го вземеха в треперещите си ръце, изпълнени с въодушевлението на успеха, елиминирането им щеше да му донесе далеч по-голямо удовлетворение.

Кискайки се тихичко, Вандайк гаврътна брендито си докрай и с един силен удар разби нежния кристал в парапета и остави искрящите парчета да цопнат във водата. „Не защото съм ядосан, нито защото съм обзет от гняв“ — помисли си той.

Просто защото можеше.



Бурята ги удари жестоко, с проливен дъжд и ураганен вятър. Триметрови вълни блъскаха двете яхти и правеха гмуркането невъзможно. След кратко обсъждане и гласуване Ласитърови и Бомонови решиха да не се прибират в пристанището. Малко по-късно Тейт се зае с компютъра си и с една огромна чаша горещ чай.