— Навярно. — Лару издуха дима от цигарата и го проследи как се издига на кръгчета към тавана на кабинката. — Не се гмурка. Когато другите го правят, той си гризе ноктите и се поти. Може да ти се стори интересен и факта, че Матю и Тейт са любовници. Уреждат си срещички всяка нощ.

— Разочарован съм от вкуса й. — Гласът на Вандайк прозвуча студено. — Клюките са интересно нещо, Лару, но не обичам да плащам за тях. Колко дълго възнамеряват да останат при „Маргерит“?

— Зарязахме „Маргерит“ преди седмици.

Паузата беше кратка.

— Преди седмици, и ти не си си направил труда да ме уведомиш?

— Винаги се осланям на инстинктите си. Освен това обожавам драматично подбрания момент, mon ami. Сега вече ми се струва редно да ти съобщя, че намерихме останките на „Изабела“. Както и богатото им съдържание. — Той дръпна още от благоуханния дим, после го издуха. — Моят компаньон в гмуркането, Рей Бомон, е твърдо убеден, че тя крие нещо много, много ценно.

— Което е?

— „Проклятието на Анжелик“. — Лару се усмихна. — Мисля, че би било мъдро от твоя страна да преведеш една награда от сто хиляди американски долара в швейцарската ми сметка. След двайсет минути ще проверя дали трансакцията се е състояла.

— Сто хиляди долара за нечии фантасмагории?! — Но в думите му имаше някакво задъхано напрежение, което ясно долетя по телефонния кабел.

— Когато се уверя, че парите са пристигнали по предназначение, ще използвам факса на този очарователен малък хотел, за да ти изпратя копия на документацията, която Рей е събирал толкова усърдно и продължително. Вярвам, че ще ги оцениш подобаващо. Ще се свържа отново с теб веднага щом изникне нещо ново. A bientot.

Изключително доволен от себе си, той затвори преди Вандайк да завърши следващото си изречение.

Парите щяха да бъдат преведени. Вандайк бе прекалено добър бизнесмен, за да пренебрегне подобна инвестиция.

Лару потри ръце и излезе от кабинката, надявайки се, че хотелът разполага с кафене, където би могъл да прекара спокойно следващите двайсет минути.

Толкова бе забавно да разтърсиш чувала и да гледаш как се премятат мишките в него.

Глава 21

Тя закъсняваше. Матю крачеше нервно по мостика и си повтаряше, че е глупаво да се чувства разочарован от факта, че тя не го чака. Беше видял светлината в палубната каюта преди да преплува разстоянието между двете яхти. Очевидно тя бе заета с нещо. Все някога концентрацията й щеше да се наруши, тя щеше да погледне към часовника и да осъзнае, че минава полунощ.

Все някога.

Той тихо се върна при предния прозорец и се загледа за пореден път в морето и звездите.

Като всеки моряк, можеше да начертае световната карта само с помощта на тези звезди. С тяхна помощ можеше да намери пътя си до всяка точка на сушата или във водата. Но не разполагаше нито с карта, нито с пътеводител, които да му покажат пътя към онова, което желаеше повече от всичко. В това пътуване той беше сляп и се движеше без посока.

През целия си живот не се бе срамувал от друго чувство или провал толкова, колкото от безпомощността. Бе се оказал безпомощен да предотврати бягството на майка си, убийството на баща си, осакатяването на Бък. А сега бе безпомощен да се защити от собственото си сърце и от жената, която не искаше сърцето му.

Искаше му се да стовари вината за неспокойствието, което го изяждаше отвътре, на нещо толкова просто като секса. Но тази фундаментална жажда бе угасена. Все още я искаше, не можеше да я погледне, без да я пожелае. И все пак имаше толкова неща отвъд чисто физическото.

Може би винаги се бе касаело за нещо отвъд физическото.

Как би могъл да обясни, че с нея се превръща в друг човек? Можеше да бъде различен човек, ако тя изпитваше и сянка от онова, което той изпитваше към нея. Да живее без нея беше възможно. Правил го беше преди и знаеше, че отново би го направил. Но никога нямаше да бъде такъв, какъвто искаше да бъде, и нямаше да има онова, което искаше да има, ако тя не беше част от него.

Нямаше какво друго да направи, освен да вземе онова, което тя му предлагаше, и да я остави да си отиде, когато му дойдеше времето.

Знаеше какво е да съществуваш заради момента. Бе прекарал по този начин по-голямата част от живота си. Бе унизително да осъзнае, че една жена е в състояние да го накара да копнее за свое бъдеще, за ограничения и отговорности.

Жена, която не вярваше, че той е способен да поеме каквато и да било отговорност.

Нямаше начин да й докаже, че греши. И двамата знаеха, че ако той открие онова, което търси, ще го вземе без колебание. И ще го използва. Щом „Проклятието на Анжелик“ се окажеше в ръцете му, той щеше да изгуби Тейт. Нямаше начин да задържи и двете, нито пък можеше да живее в мир със себе си, ако пренебрегнеше дълга към баща си.

Сега, когато стоеше сам и се взираше в звездите, които се оглеждаха във водната повърхност, можеше да се надява, че колието и всичко свързано с него ще си останат погребани в пазвите на алчното море.

— Извинявай. — Тя влезе забързано и косата й се развя, когато се обърна да затвори и заключи вратата. — Скицирах ветрилото от слонова кост и загубих представа за времето. Само като си помислиш, че нещо толкова крехко може да се запази непокътнато и да бъде в перфектно състояние след всичките тези години!

Тя спря. Матю я гледаше по онзи особен начин, който често я караше да се чувства неудобно и някак си ужасяващо прозрачна. „Какво ли му минава през ума — чудеше се тя. — Как прикрива емоциите, които го направляват?“ Беше като да гледаш вулкан и да знаеш, че някъде под повърхността има лава, която непрестанно кипи.

— Сърдиш ли се? Закъснях само с четвърт час.

— Не, не се сърдя. — Очите, искрящи от несподелени тайни, безмилостно задържаха погледа й. — Искаш ли чаша вино?

— Купил си вино? — Това неизвестно защо я направи неспокойна и тя отметна назад косата си. — Добра идея.

— Задигнах го от Лару. Донесе някакво луксозно френско вино, когато онзи ден ходиха с Марла до острова. Вече го отворих. — Матю вдигна бутилката и наля две чаши.

— Благодаря. — Тя взе чашата си и се зачуди какво следва по-нататък. Обикновено те просто се хвърляха на пода и разкъсваха дрехите си, като нетърпеливи деца, които отварят подарък. — На запад започва буря. Може да ни създаде проблеми.

— Още е рано за урагани. Въпреки това Бък следи положението. Разкажи ми за ветрилото, което Лару извади днес следобед.

— Сигурно струва между две и три хиляди. Може и повече за някой сериозен колекционер.

Той се пресегна и докосна косата й.

— Разкажи ми за ветрилото, Тейт.

— Ами. Добре. — Смутена, тя застана до прозореца към дясната палуба. — От слонова кост е, с шестнайсет ребра, резбата е спираловидна и образува разцъфнала роза, когато се отвори докрай. По моя оценка е от средата на седемнайсети век. Било е ценна вещ още преди „Изабела“ да потъне.

Той нави една къдрица от косата й около пръста си и задържа погледа й.

— Кой е бил собственикът?

— Не знам. — Тя въздъхна и потърка буза в ръката му. — Мислех си, че може да е принадлежало на някоя млада невяста. Навярно се е предавало от майка на дъщеря. Може да го е носила на сватбата си, като нещо старо14. Никога не го е използвала, било е твърде ценно за нея. Но от време на време го е вадила от кутията, която е държала на тоалетната си масичка. Разтваряла го е, прокарвала е пръст по розата и си е спомняла колко щастлива е била, когато го е носила по пътечката към олтара.

— Жените още ли правят така? — Трогнат от картината, която бе нарисувала, той взе недокоснатата й чаша и я остави настрани. — Нещо старо, нещо ново?

— Сигурно го правят. — Главата й се отпусна назад, когато той прокара устни по линията на челюстта й. — Ако държат на традиционната сватба. Бялата рокля с шлейф, която се облича веднъж в живота. Музиката, цветята.

— Ти това ли искаш?

— Аз не… — Сърцето й забрави да бие, когато устните му обходиха нейните. — Не съм мислила по въпроса. За мен женитбата не стои на дневен ред. — Пулсът й препусна, тя пъхна ръце под ризата му и ги плъзна нагоре по гърба му. — Господи, колко обичам тялото ти! Люби ме, Матю. — Алчно и не особено нежно тя прокара зъби по гърлото му. — Сега. Веднага.

Ако това бе единственото, което можеше да му предложи, той щеше да го вземе. Щеше да я вземе. Но тя нямаше да забрави, за бога, никога нямаше да забрави, че той бе онзи, който се бе позовал на чистата логика.

С едно буйно движение той уви косата й около ръката си и изви главата й назад. Когато тя отвори уста, изненадана от внезапната грубост, той се впи в устните й.

Глух звук се изтръгна от гърлото й, отчасти на протест, отчасти на възбуда. Ръцете й се озоваха на раменете му да го отблъснат, но той плъзна своята под широкия крачол на шортите й. Пръстите му се вмъкнаха в нея и я запратиха във висините на шокиращ и яростен оргазъм.

Краката й се подкосиха. Той не си губи времето да разстила мекото одеяло, а направо я повлече на пода. Едва бе успяла да си поеме дъх и той вече беше върху нея. Ръцете и устата му бяха навсякъде, дърпаха и късаха дрехите й, гладни за плътта отдолу.

Тя се извиваше под него, ноктите й се забиваха, но не в защита. Някаква част от ума й осъзна, че вулканът най-после е изригнал. Тя кипеше в тъмната, безсъзнателна наслада, докато смъртоносната му горещина се изливаше върху нея. Устата и езикът му бродеха по тялото й, принуждавайки я да приеме едно ново и плашещо ниво на лудостта. Алчна като него, тя се изви в дъга към тялото му и усети горещия изблик на собствената си разтърсваща кулминация.

— Сега! — Искаше да го изкрещи. Отчаяна, тя го потърси с ръце. — О, боже, сега!

Но той се плъзна нагоре по тялото й и закова ръцете й над главата. Когато тя отвори очи, светлината я ослепи.

— Не, погледни ме — настоя той, щом миглите й отново се спуснаха надолу. — Погледни ме ти казвам. — Дробовете му горяха и думите стържеха в гърлото му като натрошено стъкло. Но очите й се отвориха, разкривайки разфокусираното, отнесено зелено на зениците. — Можеш ли да мислиш?