Матю вдигна палец към повърхността, но тя поклати глава и посочи смукача. Той кимна и отново го нарами, докато тя загребваше шепа след шепа златни монети и ги изсипваше в кофата.

Беше напълнила две до самия ръб и вече се задъхваше от радостно изтощение, когато забеляза кесийката. Някога трябва да е била от кадифе, а сега бе изтъняла и окъсана. Пръстите й едва я бяха докоснали и ръбчетата се разпаднаха от допира. От дупчицата между прокъсаните нишки се изсипаха звезди.

Дъхът й буквално спря. С трепереща ръка тя се пресегна надолу и вдигна верижката. Диаманти и сапфири избухнаха сред мътилката. Наниз от три реда, нелепо тежък и богато орнаментиран. Скъпоценните камъни бяха запазили огъня си през столетията и сега искряха пред замаяните й очи.

Зашеметена, тя го подаде на Матю.

За един безумен момент той си помисли, че са го намерили. Можеше да се закълне, че е видял амулета да се плъзга от ръката й, че е почувствал силата, струяща от кървавия камък. Но когато сам го докосна, колието се промени. Великолепно и безценно, наистина. Но магия в него нямаше. С небрежен жест той го нахлузи през главата й, така че камъните проблясваха на фона на прилепналия й тъмен костюм.

Този път, когато той посочи към повърхностна, Тейт кимна в знак на съгласие. Подръпна въжетата и двамата последваха кофите нагоре.

— Намерихме основния товар. — Забравила за умората си, тя посегна към него, когато изплуваха на повърхността.

— Мисля, че това не подлежи на съмнение.

— Матю. — Тя почтително пъхна пръсти под колието на шията си. — Истинско е.

— Отива ти. — Той стисна ръката й. — Все така ми носиш късмет, Тейт.

— Всемогъщи боже на небето! — Викът долетя откъм „Русалка“. — Имаме си злато, Рей! — крещеше Бък. — Имаме си цели кофи със злато!

Тейт се ухили и стисна ръката на Матю.

— Нека отидем при тях и ги оставим да ни потупат по гърба.

— Добра идея. Мислех си — той заплува мързеливо към „Русалка“, — ако реша да прескоча до „Приключение“, да речем около полунощ, и отида при мостика… Вратата там се заключва.

Тя стигна до стълбата преди него.

— Виж, това вече е добра идея.



В рамките на два дни извадиха от дъното повече от един милион долара в злато. Плюс бижута, които Тейт полагаше сетни усилия да оцени и каталогизира. Колкото по-зашеметяващ бе успехът им, толкова по-строги мерки взимаха да го запазят в тайна.

Хвърляха котва на повече от трийсет метра встрани от находището, а Бък влизаше в ролята си на рибар поне два пъти на ден, когато туристическите корабчета минаваха достатъчно близко покрай тях. Тейт изщрака безброй ленти, които складираше внимателно. Скицираше и прибираше скиците в архива.

Знаеше, че мечтаният музей има всички шансове да се превърне в реалност. Предстоеше й да пише статии, да публикува доклади, да дава интервюта. Двамата с баща й градяха планове и обсъждаха идеи. С Матю не споделяше нищо от своите надежди. Знаеше, че неговите мечти са различни от нейните. Те работеха заедно, търсеха заедно. В тишината на малките часове се любеха неспокойно върху едно одеяло.

И ако понякога той изглеждаше мрачен, ако го хващаше да я гледа с непроницаеми очи, то тя си казваше, че са постигнали своя компромис.

Експедицията, както и тихият преход от пролетта към лятото, не можеха да бъдат по-съвършени.



Лару излезе, подсвирквайки си, от палубната каюта. Поспря за момент, загледан в Бък и Марла, които се занимаваха с голямо парче конгломерат. Възхищаваше се на изключително привлекателната госпожа Бомон. Не само на красивото лице и стройното тяло, но и на вродената й класа. Жените, които бяха влизали в живота на Лару и бяха излизали от него, се бяха отличавали с някои интересни и интригуващи качества, но много рядко бяха притежавали някаква класа.

Дори потна и с мръсни ръце, потомствената южняшка красавица си личеше от километри.

„Жалко, че е омъжена“ — помисли си той. Едно от правилата, които никога не нарушаваше, бе да не прелъстява омъжени жени.

— Трябва да взема гумената лодка — обяви той. — Провизиите са на свършване.

— Ох! — Марла седна на петите си и избърса капките пот по челото си. — До Сейнт Кристофър ли отиваш, Лару? Надявах се сама да прескоча дотам. Малко пресни яйца и плодове наистина ще ми свършат работа.

— С удоволствие ще напазарувам всичко, което пожелаеш.

— Всъщност… — Тя му отправи най-чаровната си усмивка. — Много бих искала да сляза за малко на брега. Ако нямаш нищо против компанията ми.

Това малко променяше плановете му, но той се усмихна.

— Ma chere Марла, за мен това би било най-голямото удоволствие.

— Би ли почакал само няколко минути, докато се поизмия?

— Моето време е изцяло на твое разположение.

Самата галантност, той й помогна да се качи в гумената лодка и остана да я наблюдава как умело прекосява разстоянието до „Ново приключение“. Знаеше, че нищо на света не може да накара прекрасната госпожа Бомон да преплува и два метра.

— Напразно си хабиш чара с нея, френчо — измърмори Бък и фрасна конгломерата с чука си.

— Но, mon ami, какво да правя като имам чар в излишък? — Развеселен, Лару го погледна. — А на теб какво да ти донеса от острова?

Бутилка „Блек Джак“ — помисли си Бък и почти усети първото ужилване на уискито в гърлото си.

— Нищо не ми трябва.

— Както кажеш. — Лару потупа джоба, където си държеше тютюна, и закрачи обратно към парапета. — А, ето я и моята прекрасна компаньонка в пазаруването. А bientot.

Като истински кавалер Лару пое лоста на кормилото и направи плавен завой, така че Марла да може да помаха на Рей, преди да потеглят към Сейнт Кристофър.

— Наистина оценявам жеста, Лару. Рей е толкова затънал в картите и записките си, че не ми даваше сърце да го помоля да ме закара. — Доволна от възможността да разгледа магазините, тя вдигна лице срещу вятъра. — Всички са толкова заети…

— И ти самата работиш много, Марла.

— Не прилича много на работа. Виж, гмуркането… — Тя завъртя очи. — Ето това е работа. На теб, изглежда, ти харесва.

— Матю е чудесен учител. След толкова години на повърхността за мен е удоволствие да сляза под нея. А Рей е най-добрият съекипник на света.

— Винаги е обичал гмуркането. От време на време все още се опитва да ме убеди да пробвам и аз. Всъщност веднъж се опитах с шнорхел. Рифовете край брега на Козумел бяха много вълнуващи, но аз се заплеснах и влязох малко по-навътре от предвиденото. Докато разбера, дъното се изгуби от погледа ми. Беше изключително странно усещане. — Тя потръпна. — Нещо като световъртеж. — Развеселена от собствените си страхове, тя потупа спасителната жилетка, която си бе облякла. — Ще се задоволя с лодките.

— Жалко, че не можеш лично да видиш „Изабела“.

— При всичките скици, които направи Тейт, имам чувството, че съм я видяла. Какво ще направиш със своя дял, Лару? Ще се върнеш ли в Канада?

— Пощади ме, моля те. Такъв студ е там. — Той плъзна поглед по бреговата линия в далечината. Бели пясъци, поклащащи се палми. — Лично аз предпочитам по-топлия климат. Сигурно ще си построя къща тук и ще гледам водата от прозореца. Или ще обиколя света с платноходка. — Той й се ухили. — Но при всички случаи смятам да се насладя на новопридобитото си богатство.

Това, в крайна сметка, бе амбиция не по-лоша от всяка друга.

След като привърза лодката към кея, той придружи Марла до градчето, като чаровно настоя да плати за таксито. Да обикаля с нея из сергиите с плодове и зеленчуци се оказа истинско забавление.

— Много ли ще се разсърдиш, ако надникна в някой и друг магазин, Лару? Срам ме е да си призная подобна женска слабост, но се чувствам лишена от изконните си права. Много бих искала да поразгледам това-онова, а и трябва да купя някои дреболии.

— Щом трябва, трябва. Много бих искал да дойда с теб, но и самият аз имам да свърша едно-две неща. Ще ти бъде ли удобно да се срещнем тук след… след четирийсет минути?

— Чудесно.

— Значи дотогава. — Той й целуна галантно ръка и се отдалечи.



Веднага щом се скри от погледа й, Лару се вмъкна във фоайето на малък хотел. Нуждаеше се от уединението на телефонна кабина и без да губи време, се възползва от тази в хотела. Не бе необходимо да отваря тефтерче, за да набере номера, който му трябваше. Знаеше го наизуст. Беше опасно да се записват такива неща.

Тананикаше си тихичко, докато чакаше телефонистката да го свърже с поискания номер. За сметка на получателя, разбира се. Ухили се пренебрежително, когато нечий надут глас обяви:

— Домът на Вандайк.

— Поръчан е разговор за ваша сметка за Сайлъс Вандайк от господин Лару. Ще го приемете ли?

— Един момент, моля.

— Един момент, моля — повтори телефонистката със сладкия си островен акцент, който бе предназначен за Лару.

— Времето е единственото, с което разполагам, мадмоазел. — За да съкрати чакането, той си сви цигара.

— Тук Вандайк. Ще приема разговора.

— Благодаря ви. Говорете, господин Лару.

— Bonjour, господин Вандайк. Вие сте, надявам се, добре?

— Откъде се обаждаш?

— От фоайето на един малък хотел на Сейнт Кристофър.

— А останалите?

— Прекрасната госпожа Бомон е на лов за сувенири. Другите са на яхтите.

— Какво търсят? „Маргерит“ е изчерпана. Лично се погрижих за това.

— Така си е. Дори за червеите не си оставил много. Тейт беше силно разстроена.

— Разстроена значи? — Следа от злобно задоволство се промъкна в гласа му. — Трябваше да си стои там, където я бях сложил. Но сега съм изправен пред друг проблем. Искам подробен доклад, Лару. Плащам ти повече от щедро, за да не изпускаш Ласитърови от очи.

— И аз с радост изпълнявам задължението си. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че Бък не пие. Страда, но още не е посегнал към бутилката.

— И това ще стане.