— Това едва ли е решение. — Тя взе собственически колието от ръката му и внимателно го постави на меката материя, с която бе застлала работната си маса.

— А какво е решението, Червенушке?

— Няма да си губя времето да споря с теб по този въпрос, но има нещо друго, за което трябва да поговорим. — Тя се размърда неспокойно и се обърна, така че да е с лице към него и все пак на достатъчно разстояние.

— Можем да го обсъдим по време на вечеря. — Той прокара пръст по рамото й. — Не сме си взимали почивка повече от две седмици. Защо да не прескочим отново до Нейвис довечера?

— Дай да не смесваме бизнеса с либидото ти, Ласитър.

— Аз мога да се оправя и с двете. — Той взе ръката й, целуна я по пръстите, после по мъничкия белег, останал й от срещата със змиорката. — Ти можеш ли?

— Смятам, че досега съм могла. — Но за по-сигурно издърпа ръката си. — Мислих доста по въпроса — започна тя. — Пропуснахме шанса си да запазим „Маргерит“. „Изабела“ е пострадала сериозно, но все още има възможност да спасим част от нея.

— Мислех, че точно това правим.

— Нямам предвид товара й, а самата нея. Има методи за запазване на корабната дървесина, така че да се избегне свиването й при излагане на въздух. Възможно е дори да бъде частично реконструирана. Трябва ми полиетилен гликол.

— В момента не ми се намира, за съжаление.

— Не ми се прави на много умен, Матю. Дъските, потопени в този разтвор, се просмукват с него. Дори дървесина, нападната от морски вредители, може да бъде запазена. Искам да се обадя на Хейдън, да го помоля да осигури необходимото и да дойде да ми помогне да извадим кораба.

— Забрави за тая работа.

— Какво значи да я забравя? „Изабела“ е важна находка, Матю.

— Тя е наша находка. — Той се облегна назад. — За нищо на света няма да я поделя с някакъв си професор, пък бил той и твой колега.

— Той не е някакъв си професор. Хейдън Дийл е изключителен морски археолог. Човек, който се е посветил на изследванията и консервацията на потънали кораби.

— Хич не ме интересува на какво се е посветил. Няма да участва в тази сделка, и толкоз.

— В крайна сметка до това опират нещата, нали? До сделката. — Отвратена, тя се дръпна настрани, после се изправи. — Не те моля Хейдън да вземе дял от твоята вездесъща плячка. Той дори не би очаквал такова нещо. Има и такива, които не измерват всичко в долари.

— Лесно ти е да го кажеш, при положение че никога не ти се е налагало да изкараш дори един. Винаги си имала мама и татко, на които да разчиташ, и хубав уютен дом с вечеря на печката.

Страните й побеляха от гняв.

— Аз сама си пробих пътя, Ласитър. Сама. Ако някога си бе направил труда да помислиш по-далеч от следващия потънал кораб, може би сега щеше да имаш нещо повече от дребните монети, които се гонят из джоба ти. Единственото, за което можеш да мислиш понастоящем, е как да прибереш сухото и да си живееш царски. В тази експедиция има безброй артефакти, които ще се разпродават на търг.

— Хубаво. Когато разпродадем въпросните артефакти, можеш да правиш каквото си поискаш и с когото си поискаш, по дяволите. — По-скоро щеше да убие всеки, който се опита да я докосне. — Но дотогава не смей да се свързваш с никого!

— За теб това е всичко, нали? — Тя удари с длани по масата и се наведе напред, докато гневните й очи не се изравниха с неговите. — Само парите имат значение.

— Не знаеш какво има значение за мен. Никога не си знаела.

— Мислех, че си се променил, поне малко. Мислех, че „Изабела“ означава нещо повече за теб освен парите, които може да ти донесе. — Тейт се изправи и поклати глава. — Не ми се вярва, че за втори път можах така да се заблудя относно теб.

— Явно можеш. — Той се отблъсна от масата. — Винаги си ме обвинявала, че съм егоист, Тейт, но какво да кажем за теб? До такава степен си се затворила в това какво искаш и как точно го искаш, че въобще не ти пука за собствените ти чувства, които въобще не могат да се доберат до дневния ред.

Неспособен да устои на импулса, той я сграбчи за лактите и я дръпна към себе си.

— Какво чувстваш? Какво чувстваш, по дяволите? — повтори той и притисна устни към нейните.

„Твърде много — помисли си тя, докато сърцето й препускаше. — До болка много.“

— Това не е въпрос — успя да изрече.

— Но е един от въпросите. Забрави за „Изабела“, за амулета, за твоя проклет Хейдън. — Очите му бяха потъмнели от ярост. — Отговори ми на този един-единствен въпрос. Какво чувстваш?

— Болка! — извика тя през неудържимите, безполезни сълзи. — Объркване. Нужда. Да, и аз имам чувства, да те вземат дяволите, Матю, и ти ги събуждаш всеки път, когато ме докоснеш. Това ли искаше да чуеш?

— Ще свърши работа. Събери си една чанта.

Той я пусна толкова рязко, че тя залитна напред.

— Какво?

— Събери си една чанта. Идваш с мен.

— Аз… какво? Къде?

— По дяволите чантата! — Бе казала онова, което той искаше да чуе, и нямаше никакво намерение да я остави да размисли. Този път не. Сграбчи отново ръката й и я повлече към палубата. Преди Тейт да предположи какво си е наумил, той вече я бе грабнал на ръце и я прехвърляше през парапета, където бе привързана гумената лодка.

— Да не си си изгубил ума?

— Трябваше да го изгубя още преди две седмици. Водя я в Нейвис — извика той към „Русалка“. — Ще се върнем утре сутринта.

— Сутринта? — Засенчила очите си с ръка, Марла се втренчи в дъщеря си. — Тейт?

— Той е полудял — извика Тейт, но бе принудена да седне, когато Матю пъргаво скочи в лодката. — Няма да дойда с теб — започна тя, но гласът й бе заглушен от шума на двигателя. — Моментално спри лодката или скачам във водата.

— Ще те издърпам обратно — мрачно каза той. — Само ще се намокриш.

— Ако си мислиш, че ще прекарам нощта с теб на Нейвис… — Тя млъкна, когато той рязко обърна глава. Не изглеждаше безопасно да спори с него. — Матю… — каза вече по-спокойно тя. — Овладей се. Имахме някои разногласия преди малко, но това не е начин да ги изгладим. — Тя задържа дъха си, когато той изключи двигателя. За един кратък момент се зачуди дали няма просто да я бутне през борда.

— Крайно време е да доведем докрай онова, което започнахме преди осем години. Аз те искам, а ти току-що призна, че също ме искаш. Имаше достатъчно време да мислиш за това. Докато не уредим този въпрос, той непрекъснато ще застава помежду ни. — Ръката го болеше от силата, с която стискаше лоста на кормилото. — Погледни ме в очите, Тейт, и ми кажи, че не искаше да кажеш онова, което каза, че не те вълнува… Направи го и аз ще обърна лодката и ще те върна обратно. И това ще бъде краят на всичко.

Потресена, тя прокара ръка през разрошения си бретон. Беше я отвлякъл насила, беше я хвърлил в лодката, а сега прехвърляше топката в собствените й ръце.

— Нали не очакваш от мен да си стоя тук и да обсъждам с теб ефекта от сексуалното привличане?

— Не, очаквам да кажеш „да“ или „не“.

Тя погледна назад към „Русалка“. Майка й все още стоеше на парапета. После отмести очи към мъгливия връх на Нейвис. По дяволите!

— Матю, нямаме дрехи, никакъв багаж, нямаме стая.

— Това „да“ ли е?

Тя отвори уста и се чу как заеква.

— Това е някаква лудост.

— Значи е „да“ — реши той и форсира двигателя. Повече не й проговори.

Стигнаха до кея и вързаха лодката. Докато прекосяваха плажа на метър един от друг, той посочи един свободен шезлонг и каза:

— Седни. Ще се върна след малко.

Твърде объркана, за да спори, Тейт седна и заби поглед в босите си крака. Една от сервитьорките спря край нея и й предложи питие от таблата, която носеше, но единственият отговор, който получи, бе едно вяло поклащане на главата и смутена усмивка.

Тейт погледна към морето, но „Русалка“ и „Ново приключение“ бяха далеч и не се виждаха. Сякаш бе прерязала пъпната си връв.

Ако това бе отговор, то не искаше да мисли повече за въпроса. Но когато Матю се върна и й протегна ръка, тя я пое. Минаха в мълчание през градините и хълма, покрит със зелена морава.

Той отключи плъзгащата се стъклена врата, затвори я зад тях и щракна резето.

Стаята беше светла, просторна, цветовете преливаха в нежен пастел. По покривката на леглото нямаше нито една гънка, възглавниците изглеждаха пухкави. Тя не можеше да откъсне погледа си от него, стресна се само веднъж, когато Матю спусна щорите и стаята потъна в полумрак.

— Матю…

— Ще говорим после. — Той се пресегна зад нея да разплете плитката й. Искаше косата й да е свободна, да се дипли в ръцете му.

Тя затвори очи и можеше да се закълне, че подът се надигна под краката й.

— А ако това е грешка…

— Никога ли не си правила грешки?

Усмивката му я заслепи и тя се улови, че му отговаря със същото.

— Една или две. Но…

— По-късно. — Той наведе глава и откри устните й.

Бе се чувствал сигурен, че му е жизненонеобходимо да се гмурне в нея, така както понякога му бе необходимо да се гмурне в морето, за да запази, или най-малкото да открие, здравия си разум. Бяха го сърбели ръцете да разкъса дрехите й, да докосне кожата под тях и да превърне в своя собственост онова, от което навремето се бе отказал.

Но яростният глад, който го бе пришпорил да я доведе тук, улегна, щом вкусът й се вля във вените му. Сладка като вчерашен ден, свежа като мига на настоящето. Любовта, която така и не бе успял да обуздае напълно, го удави в триумфалната си вълна.

— Нека те видя — промърмори той. — Толкова чаках, за да те видя.

Грижовно и нежно той свали блузата от треперещото й тяло и я пусна на пода. Отдолу тя бе бледа като слонова кост и мека като сатен, изтънчен пир за ръцете и очите.

— Цялата… — Докато устните му пробягваха по голото й рамо, той свали шортите и памучните бикини под тях.

Неговата русалка. Той бе почти зашеметен от това откритие. Толкова стройна, толкова бяла и толкова красива.