Онова, което бе останало от „Изабела“ — защото Тейт не се съмняваше, че това е именно тя — лежеше разбито, покривайки площ от над трийсет квадратни метра от морското дъно, погребано, превзето от налепи. И чакаше.

Ръката й бе достатъчно стабилна, когато отново се зае да скицира. Матю вече разравяше пясъка, така че тя прекъсваше от време на време работата си, за да направи снимка на поредната дребна находка.

Плочите й свършиха, графитите се изписаха, филмовите пози бяха използвани до една. А сърцето й все така биеше и прескачаше като лудо.

Онова, което се случваше само веднъж в живота, помисли си тя с болка, която стегна гърлото й, се бе случило втори път.

Когато той заплува обратно към нея, тя се усмихна, доволна, че се е сетил да й донесе сувенир. Матю й направи знак да протегне ръка и да си затвори очите. Тя първо ги завъртя театрално, после все пак се подчини, само за да ги отвори широко секунда по-късно, когато един тежък диск тупна в дланта й.

Тежък, само защото бе очаквала да й даде монета или копче, осъзна тя. Кръглият предмет не тежеше повече от един килограм според експертната й оценка. Но очите й се отвориха още по-широко при вида на несъмнения, зашеметяващ блясък на чистото злато.

Той й намигна, даде й знак да прибере кюлчето в чантичката си, после вдигна палец към повърхността. Тя понечи да протестира. Как можеха да си тръгнат, когато едва бяха започнали?

Е, трябваше да помислят и за другите, които чакаха горе. Съвестта я жегна, когато осъзна, че е забравила за всичко и всички освен за онова, което се разстилаше пред очите й. Матю я хвана за ръката и двамата се отблъснаха към повърхността.

— Предполага се, че сега трябва да ми се хвърлиш на врата — каза й той с дяволита усмивка, която говореше повече за триумф, отколкото за веселие, щом изплуваха. — Точно това направи преди осем години.

— Сега съм далеч по-преситена — отвърна тя, но се засмя и оправда надеждите му, като обви ръце около врата му. — Тя е, Матю. Сигурна съм.

— Да, тя е. — Беше го почувствал, беше го усетил, сякаш бе видял непокътнатата „Изабела“ с вдигнати флагове, като в съня си. — Сега е наша. — Остана му време само колкото да й залепи една кратка целувка, преди останалите да завикат към тях. — По-добре да им съобщим новината. Не си забравила как се работи със смукача, нали?

Устните й още пламтяха от допира с неговите.

— Нищо не съм забравила.



Онова, което последва, им бе толкова познато. Гмуркане, разравяне, събиране. На борда на „Русалка“ Бък и Марла разтрошаваха конгломерата, а Тейт проучваше и вписваше в каталога всяка находка — от златното копче с вградена розова перла до златния слитък с дължина трийсет сантиметра. Всичко биваше добросъвестно маркирано, скицирано, фотографирано и накрая вкарано в преносимия й компютър.

Съхранението на находките вкара в употреба образованието и опита на Тейт. Тя знаеше, че в доста плиткото Карибско море потъналите кораби не само загниват, но понасят допълнителни щети от бурите и действието на вълните.

Знаеше също така, че историята на кораба може да бъде разчетена по повредите, които е претърпял.

Този път щеше да се погрижи всяко късче, извадено от дъното, да бъде защитено по най-добрия начин. Чувстваше, че това е нейната отговорност — към миналото и към бъдещето.

Малките крехки артефакти поставяше в буркани, пълни с вода, която ги предпазваше от изсъхване. По-големите биваха фотографирани и скицирани под вода, после ги складираха на морското дъно. Бе подпълнила с мек материал кутиите за чупливите находки, като тънкостенните бутилки, които се надяваше да намерят. Мостри от дървесината щяха да бъдат поставени в специална баня, която да ги предпази от деформиране в малкия резервоар, който бе пригодила на палубата.

Тейт назначи Марла на поста помощник-химик. Работеха заедно, като дъщерята даваше указания на майката. Дори тези артефакти, които не се поддаваха на химически промени, бяха накисвани в прясна вода и след това изсушавани внимателно. Марла старателно запечатваше всичко с восък. Само златото и среброто не се нуждаеха от специално отношение.

Макар да отнемаше голяма част от времето им, работата и за секунда не се стори на Тейт отегчителна. Точно това й бе липсвало и по това бе копняла на борда на „Номад“. Близкият и естествен контакт, изненадата, която носеше той. Всеки шип и пирон бе ключ към миналото и подарък от него.

Обозначителната маркировка по гюлетата подкрепяше надеждата им, че са попаднали на „Изабела“. Тейт добави в дневника си цялата информация, с която разполагаше за кораба, за последното му пътуване, за товара и гибелта му. Ревностно проверяваше и препроверяваше товарителниците, сравнявайки съдържанието им с всяко ново откритие.

Междувременно смукачът бе разчистил достатъчно от утаечния слой по дъното, така че потрошеният корпус най-после се разкри пред очите им. Те разкопаваха. Тя рисуваше. Кофи, пълни с конгломерат, непрекъснато биваха изтегляни към повърхността. Сонарът на Матю улови баластните камъни преди да ги видят с очите си и да ги пипнат с ръце. Докато Тейт работеше под и над палубата на „Ново приключение“, баща й и Лару старателно търсеха артефакти сред баласта.

— Слънчице? — Главата на Марла се показа на вратата. — Защо не си починеш малко? Аз свърших с восъка.

— Не, добре съм. — Тейт продължи да добавя детайли към скицата си на комплект черни кехлибарени мъниста от молитвена броеница. — Темпото е толкова бързо, че направо не мога да повярвам. Минаха две седмици, а непрекъснато намираме нови неща. Погледни това, мамо. Виж само детайлите върху разпятието.

— Почистила си го. Можех и аз да го направя.

— Знам, но нямах търпение.

Марла се наведе очарована над рамото на дъщеря си и прокара пръст по релефното сребърно изображение на разпънатия Христос.

— Зашеметяващо, наистина. Виждат се дори жилите по ръцете и краката му, можеш да преброиш раните до една.

— Твърде изящно е, за да е принадлежало на някой прислужник. Виждаш колко е точен рисунъкът, а изработката е първокласна. Не е дамско — замисли се тя. — Принадлежало е на мъж. На някой от офицерите навярно, или на богат свещеник, който се е връщал в Куба. Чудя се дали го е държал в ръцете си и се е молил, докато корабът е потъвал.

— Защо не си щастлива, Тейт?

— Хм. — Пак се бе унесла, осъзна Тейт. В мечтания. — О, мислех си за „Маргерит“. Тя можеше да се спаси. Искам да кажа, че самият кораб можеше да се запази с цената на достатъчно време и усилия. Беше почти невредима. Надявах се, че ако намерим „Изабела“, тя ще бъде в подобно състояние, но не е така.

— И все пак имаме доста от нея.

— Знам. Алчна съм. — Тейт се отърси от мрачното настроение и бутна скицата настрани. — Бях си въобразила, че ще можем да я извадим, така както моят екип извади финикийския кораб преди няколко години. Сега ще трябва да се задоволя с парчетиите, които бурята и времето са оставили след себе си. — Тя завъртя молива между пръстите си и се опита да не мисли за амулета.

Вече никой не говореше за него. От суеверие, предполагаше тя. „Проклятието на Анжелик“ бе в главите на всички, както и Вандайк. Тейт се страхуваше, че рано или късно ще им се наложи да се изправят лице в лице и с двете.

— Ще те оставя да си гледаш работата, мила. Отивам на „Русалка“ да помогна на Бък — усмихна се Марла.

— По-късно ще преплувам дотам да видя какво сте открили.

Тейт се обърна към клавиатурата и вкара броеницата в компютърния каталог. Следващите двайсет минути прекара в изучаването на едно златно колие. Висулката във форма на птица бе преживяла столетията, хищните вълни, триенето на пясъка. По нейна оценка реликвата струваше не по-малко от петдесет хиляди долара. Записа я в дневника си и започна да я скицира.

Матю я наблюдава няколко секунди, загледан в компетентните и грациозни движения на молива върху хартията. Косите лъчи на слънцето му позволяваха да различи призрачния й профил в монитора пред нея.

Искаше му се да притисне устни към онова нежно местенце в основата на тила й. Искаше да обвие ръце около нея и тя да се облегне на него, спокойна, отпусната и само мъничко нетърпелива да усети неговото докосване.

Но последните няколко седмици се стремеше да бъде предпазлив. С надеждата да я притегли към себе си, без да я дърпа. Търпението му струваше дузина неспокойни нощи. Изглежда, че единствено под водата се движеха в синхрон.

Всяка частица от него крещеше за повече.

— Отдолу изпратиха две винени стомни. Едната е цяла.

— О! — Тя се огледа стреснато. — Не те чух да влизаш. Мислех, че си на „Русалка“.

— Бях. — Но единствената мисъл, която бе запълвала съзнанието му, бе, че тя е тук и то сама. — Изглежда, успяваш да вървиш в крак с добива.

— Хващат ме лудите, ако изостана. — Тя преметна плитката на гърба си, като едва ли съзнаваше, че се е отдръпнала с няколко сантиметра, когато той бе седнал до нея. Той обаче забеляза и това го подразни. — Обикновено открадвам по няколко часа вечер, след като всички се приберат.

Беше виждал светлината всяка вечер в прозорците на палубната каюта, докато обикаляше неспокойно по собствената си палуба.

— Затова ли не идваш никога на „Русалка“?

— По-лесно ми е да работя на едно място. — Много по-лесно бе да не рискува като седи с него на лунна светлина, и то на собствения му терен. — По мои изчисления сме доста напред в сравнение със същия период от разработката на „Маргерит“. А още не сме стигнали до основния товар.

Той се наведе напред да вземе златната птица, но по-интересен му се стори начинът, по който се стегна рамото й, когато се опря до неговото.

— Колко?

Тя смръщи чело. Не бе изненадващо, че при вида на едно толкова красиво бижу той можеше да мисли единствено в долари и центове.

— Най-малко петдесет хиляди.

— Аха. — Като не я изпускаше от поглед, той претегли колието в ръката си. — Би трябвало да спаси временно положението.