— Може да се случи на всеки, нали?

— Не и ако внимава.

— Аз внимавах.

— Пак се беше размечтала.

Рей и Марла си размениха погледи, докато спорът и медицинският преглед продължаваха.

— Теб сигурно никога нищо не те е хапало. Ръцете ти са целите в белези!

— Говорим за теб. — Вбесяваше го мисълта, че тези прекрасни фини ръце може да загубят съвършенството си.

Тя изсумтя и сви пръсти. Превръзката бе малка, спретната и професионално направена. По-скоро би си отхапала езика, отколкото да го признае на глас.

— Няма ли да го целунеш и да кажеш, че ще мине като на кученце?

— Естествено. — Той я вдигна на крака и докато удивените й родители ги гледаха втренчено, залепи устните си върху нейните в дълга, дълбока и настоятелна целувка.

Когато отново бе в състояние да проговори, Тейт педантично прочисти гърлото си и каза:

— Не уцели — и вдигна бинтованата си ръка пред очите му.

— Нищо подобно. Точно устата ти имаше нужда от помощ, любима.

— Сериозно? — Очите й се свиха до тесни цепнатини. — Сега пък стана специалист по нуждите ми.

— Винаги съм знаел от какво имаш нужда, Червенушке. Само кажи и… — Внезапно той си спомни, че не са сами, обузда чувствата си и отстъпи крачка назад. — Най-добре си вземи два аспирина да поуспокоят болката.

Брадичката й бе вирната като копие.

— Не ме боли. — Тя се обърна и вдигна бутилките си.

— Къде отиваш, по дяволите?

— Връщам се долу.

— Връщаш се друг път.

— Само се опитай да ме спреш.

Рей понечи да каже нещо, но Марла го потупа успокоително.

— Остави ги да излеят напрежението, скъпи — промърмори тя. — Изглежда, къкри от доста време.

— Искаш да се опитам да те спра значи? Добре! — Оставил емоциите да вземат връх, Матю грабна бутилките от ръцете й и ги метна през борда. — Това трябва да свърши работа.

Единственото, което Тейт успя да направи, бе да зяпне, после извика:

— Ах ти, идиот такъв! Тъп кучи син! Скачай и ми донеси бутилките или не знам какво ще става!

— Вземи си ги сама, нали нямаш търпение да се гмурнеш.

Беше грешка да й обръща гръб. И той си плати за нея. Тейт се хвърли към него. В последния момент той усети намерението й и в старанието си да се спаси, смени рязко посоката. Но тя направи същото и последвалият сблъсък изпрати и двамата зад борда.

— Не трябва ли да направим нещо, Марла? — попита Рей, докато стояха край парапета.

— Мисля, че и сами се справят добре. Гледай, за малко да го улучи с това кроше! И то с ранената си ръка.

Матю избегна удара в последната секунда. Но не се справи толкова добре с юмрука, насочен към слабините му. Макар и обезсилен от съпротивлението на водата, ударът й си заслужи изръмжаването му.

— Стига толкова — предупреди я той и улови ранената й ръка за китката. — Ще пострадаш.

— Ще видим кой ще пострада! Върви да ми извадиш бутилките.

— Изключено е да слезеш долу преди да сме сигурни, че няма да се появи алергична реакция към ухапването.

— Ще ти дам аз една алергична реакция! — викна тя и заби едно кроше в брадичката му.

— Добре, това вече преля чашата. — Той я потопи под водата, после я издърпа отгоре, проврял ръка под брадичката й в не съвсем нежната хватка на плажните спасители. Всеки път, когато го одраскаше или започваше да го ругае, той я потапяше отново. Докато стигнат до стълбата, тя едва си поемаше дъх.

— Стига ли ти толкова?

— Копеле!

— Май още едно солидно потапяне…

— Ей, на „Приключение“!

Матю отслаби хватката си. Викаше ги Бък от борда на „Русалка“, която се приближаваше от югоизток, където Бък и Лару бяха оглеждали дъното със сензора.

— Ей! — извика още веднъж Бък. Лару се бе облегнал самодоволно на парапета край носа. — Попаднахме на нещо.

— Качвай се на борда — измърмори Матю на Тейт и само дето не я пренесе нагоре по стълбата.

Бък прецизно спря „Русалка“ успоредно с „Ново приключение“ и угаси двигателите.

— Сензорите уловиха купчина метал. Уредът за дълбочината също отчита нещо. Оставихме шамандура — трийсет градуса югоизток. Боже, ако питаш мен, може и да сме я намерили!

Тейт си пое дълбоко дъх.

— Искам си бутилките, Матю. — Очите й блестяха. — И този път хич не си и помисляй да ме спираш!

Глава 19

Имаше няколко начина да се маркира потънал кораб, когато се налага да напуснеш мястото, където си го намерил. Стандартните методи включваха ъглови измервания, направени със секстант спрямо три неподвижни точки, ориентация по компас с деветстепенен обхват или просто да се използват далечни обекти като отправни точки на местоположението му. Матю бе използвал всички начини.

Бък бе оставил само една обикновена шамандура, но Матю знаеше, че този метод има своите недостатъци. Шамандурите можеха да потънат или да бъдат повлечени от вълнението. И, което бе по-важно в случая, шамандурата можеше да бъде видяна не от когото трябва. В името на секретността той записа данните от компаса, изчисли разстоянието до далечната Маунт Нейвис като отправна точка, после нареди на Бък да премести шамандурата далеч от предполагаемото местоположение на потъналия кораб.

— Ще държим шамандурата на една линия с групата дървета в онази част на острова — каза той на Рей и му подаде бинокъла, така че партньорът му да получи представа за ориентирите.

Стояха на палубата на „Ново приключение“: Матю във водолазния си костюм, Рей, облечен със свободни памучни панталони и с тъмни очила. Той вече се занимаваше с компаса си, отчитайки позицията, която щеше да впише в корабния дневник.

— Няма да пуснем котва тук. — Матю обходи с поглед морето, отбелязвайки красивия катамаран, който превозваше туристи, тръгнали на леководолазна обиколка от Нейвис до Сейнт Кристофър. Жизнерадостните звуци на палубния оркестър се носеха празнично над водата. — Ще използваме шамандурата като ориентир и ще минем откъм Маунт Нейвис.

Рей кимна и се зае да записва координатите, а Матю продължи:

— Тейт може да направи скици на дъното, а ние ще ги разчитаме в движение.

Рей провеси бинокъла на врата си и се вгледа в решителното изражение на Матю.

— Заради Вандайк, нали?

— Именно. Ако разбере какво правим, няма да може да се довлече тук и да кацне директно над находката. Няма да знае разстоянието, нито отправните точки, които сме избрали, нито дори от коя страна на шамандурата се гмуркаме — откъм острова или откъм открито море. А това доста ще го затрудни.

— А на нас ще осигури време — съгласи се Рей. — Ако това не е „Изабела“…

— Скоро ще разберем — прекъсна го Матю. Не искаше да се измъчва с предположения. Искаше да знае със сигурност. — Така или иначе, по-добре да вземем предпазни мерки. — Той надяна плавниците си. — Хайде, Червенушке, раздвижи се.

— Трябва да презаредя апарата.

— Остави апарата. Няма да промиваме никакви филми.

— Но…

— Само един служител да подшушне на колегите си и всичко отива по дяволите, ясно? Прави колкото си искаш снимки, но докато не свършим тук, никакви филмчета няма да напускат яхтите. Взе ли плочата и графитите?

— Да. — Тейт зае небрежна професионална поза и потупа чантичката на колана си.

— Давай да се гмуркаме тогава.

Преди да е нагласила маската си, той вече беше във водата.

— Няма търпение, а? — Тя отправи към родителите си бърза усмивка, която разкриваше само малка част от вълнението, което пееше във вените й. — Стискайте палци! — И скочи във водата.

Следвайки мехурчетата, маркиращи пътя на Матю, Тейт се гмурна в дълбокото. Вътрешният й сензор отчете десетте метра, после петнайсетте. Започна да си води бележки за релефа на морското дъно. Знаеше, че задачата й е да го скицира внимателно — всяка туфа водорасли, всяка извивка корал.

Зае се да ги възпроизвежда с графита, като добросъвестно се придържаше към мащаба и отбелязваше разстоянията в градуси, устоявайки на желанието да добави някоя и друга артистична заврънкулка. „Науката се крепи на точността“ — напомняше си тя дори докато се наслаждаваше на танца на рибите.

Забеляза, че Матю й дава сигнал и му махна, подразнена от прекъсването. Подробните скици изискваха време и прецизност и след като именно той бе настоял да се задоволят с тях и да не снима с фотоапарата, поне можеше да почака. Когато тракането на ножа по една от бутилките му повторно наруши концентрацията й, тя го прокле наум и прибра плочата и графита.

„Типично по мъжки — помисли си тя. — Винаги те карат да им ходиш по гайдата, и то на секундата.“ Само да изплуваха и щеше да му каже какво точно мисли за поведението му. А после…

Мислите й застинаха, безжизнени като внезапно омекналите й пръсти, когато видя какво е привлякло вниманието му.

Оръдието зеленееше в прекрасния блед оттенък на корозията, оживяло от колонизиралите го животинки. Тя вдигна апарата и направи няколко снимки с Матю, застанал край дулото. Но от това оръдието не стана по-реално. Не и докато не го докосна със собствената си ръка, докато не почувства твърдия метал под нетърпеливите си пръсти.

Дъхът й изригна в поток от мехурчета, когато той я грабна през кръста и я завъртя около себе си. Тейт се подготви да посрещне темпераментната му прегръдка, но той само посочи останалата част от находката.

Още оръдия. Именно това бе отчел магнитометърът. Докато Матю я влачеше напред, тя преброи четири, после шест, осем, разпръснати по пясъчното дъно в неправилен полукръг. Сърцето й подскочи в гърлото. Знаеше, че много често оръдията буквално сочат към потъналия кораб.

Откриха го на петнайсетина метра на юг, разбит, потрошен и полузарит от плаващия пясък.

„Някога се е носила гордо по вълните — помисли си Тейт, провря ръка през пясъка и усети меката плът на проядената от червеи дървесина. — Дори царствено като кралицата, на която е кръстена. Била е загубена за толкова дълго, жертва на морето, приобщена към подводното общество.“