— А и този глас — промърмори той, доволен от начина, по който смущението се смеси с играта на светлината от свещите в очите й. — Мек, бавен, плавен. Като мед с добавка от подходящото количество добър бърбън. Един мъж може да се удави само като те слуша, Червенушке.

— Мисля, че прекали с шампанското. Аз ще управлявам лодката на връщане.

— Добре. Но ще изтанцуваме поне един танц. — Той направи знак да му донесат сметката.

От един танц нямаше да я заболи. Ако не друго, поне можеше да използва близкия контакт на телата им, за да го убеди, че няма никакъв шанс да я изкуши дотолкова, че да приеме кратката любовна авантюра, към която той явно се стремеше.

Можеше да се наслаждава на компанията му, без да губи повторно ума и сърцето си.

За да му покаже колко малко я интересува това, тя му позволи да я държи за ръката, докато отиваха към вътрешния двор под терасата.

Мелодията беше бавна и еротична, а интерпретацията на думите — доста пиперлива. Мъж и жена седяха сгушени в сенките, обвили масата им, но на дансинга нямаше други двойки, когато Матю я взе в прегръдките си.

Взе я близо до себе си, така че телата им сляха извивките си, а бузата й нямаше друг избор, освен да се притисне в неговата. Без да мисли, тя затвори очи.

Би трябвало да е подготвена за любезността и хитростта му. Но не бе очаквала, че стъпките й ще паснат така съвършено с неговите.

— Не знаех, че можеш да танцуваш.

Той прокара ръка по гърба й до точката, където материята на роклята отстъпваше пред голата плът — плът, която потръпна от допира му.

— Много неща не знаехме един за друг. Но аз знам точно как миришеш. — Той я подуши точно под ухото. — Това не се е променило.

— Аз съм се променила — каза тя, опитвайки се да потисне реакцията си, докато огънят облизваше уязвимата й плът.

— Но те чувствам същата в ръцете си. — Той посегна да измъкне фибите от косата й.

— Престани.

— Харесваше ми къса. — Гласът му бе тих като бриза и също толкова съблазнителен. — Но така е по-добре. — Устните му едва доловимо докоснаха слепоочието й. — Някои промени са такива.

Тялото й трепереше — онези бързи, неволни потрепвания, които си спомняше толкова добре.

— Сега сме различни — промърмори тя. Искаше й се това да е вярно, изпитваше нуждата да е вярно. Но ако беше, тогава защо бе толкова лесно да се отпусне в ръцете му, сякаш от последния път не ги делеше и секунда?

— Много други неща са си същите. Като начина, по който тялото ти пасва на моето.

Тя рязко отметна глава и почти подскочи, когато устните му блъснаха нейните.

— И вкусът ти е същият.

— Не съм същата. Нищо не е същото. — Тя се отскубна от него и хукна надолу по стълбите, които водеха към плажа.

Изглежда, не можеше да си поеме достатъчно въздух. Благоуханната вечер внезапно предателски й бе обърнала гръб и сега кожата й настръхна от хладния въздух. От гняв е — искаше да повярва, че гняв е онова, което свиваше стомаха й и разплакваше очите й. Но знаеше, че виновник е нуждата, и го мразеше, задето бе върнал към живот отдавна мъртвата искра.

Когато я настигна, тя бе сигурна, че ще се нахвърли със зъби и юмруци върху него. Но незнайно как ръцете й се озоваха около врата му, а устата й потърси неговата.

— Мразя те, задето ми причиняваш това. Господи, колко те мразя!

— Не ми пука. — Той дръпна главата й назад и се нахвърли обезумял върху устните й. И откри, че всичко е все още там — живецът, силата, страстта. През главата му мина дивата, отчаяна мисъл да я завлече в храстите и да се гмурне в горещината, която се излъчваше на вълни от тялото й.

— Знам, че е така. — И точно от това я болеше, като стара рана, която пулсира под уж заздравелия белег. — Но на мен ми пука.

Тя се отскубна и вдигна ръце пред себе си, сякаш да го спре, ако повторно понечи да я прегърне. Положи неимоверни усилия да успокои дишането си, да устои на безразсъдния, непреодолим пламък в очите му.

— Искаше да докажеш, че все още си в състояние да запалиш искрата между нас. — Тя притисна стомаха си с трепереща ръка. — Е, доказа го. Но онова, което ще направим или няма да направим по този повод, е въпрос на мой избор, Матю. А аз не съм готова да избирам.

— Искам те, Тейт. Искаш да го кажа ли? — Той пристъпи напред, но не я докосна. — Искаш да ти кажа, че не мога да спя нощем, защото мисля за теб?

Думите, грубият му, нетърпелив тон се завъртяха като вихрушка в главата й, препуснаха в кръвта й.

— Може и да искам, но това не променя факта, че ще се възползвам от всичкото време, което ми е необходимо, за да реша. Някога бих отишла навсякъде, бих направила всичко за тебе, Матю. Някога. Каквото правя сега, го правя за себе си.

Той пъхна напрегнатите си ръце в джобовете.

— Звучи справедливо. Защото този път всичко, което аз правя, го правя за себе си.

— Този път? — Тя се изсмя и прекара пръсти през разбърканата си коса. — От моя гледна точка разлика няма.

— Значи си наясно с какво си имаш работа.

— Не съм съвсем сигурна — каза уморено тя. — Ти ми играеш номера, Матю. Вече не знам кое е истинско и кое само сянка.

— Това е истинско. — Той я хвана за тила и я повдигна на пръсти, докато устните им не се срещнаха.

— Да, това е истинско. — Тя се освободи от него и си пое дъх. — Сега искам да се връщаме, Матю. Утре сутрин започваме рано.



Тейт наистина нямаше нищо против начина, по който се оформиха екипите — баща й работеше с Лару, а тя и Матю съставляваха втория екип. Двамата винаги бяха работили добре под вода. След първото гмуркане тя осъзна, че все още притежават естествената и инстинктивна връзка и ритъм, които им бяха помагали и преди.

Електронното оборудване бе най-ефикасният метод за засичането на „Изабела“, но Тейт бе благодарна, че има възможността да се гмурка, да търси с очите и ръцете си, както бе свикнала да прави.

Часовете, прекарани в разравяне на пясъка, не я отегчаваха. Нито пък изнасянето на късове конгломерат към повърхността, където майка й и Бък щяха да ги разтрошат на дребни парчета. Що се отнасяше до нея, тя се бе върнала у дома си, сред рибите, които й бяха както публика, така и другари в игрите. Очите й се радваха на всяка изваяна скулптура от корал. Дори разочарованието бе част от цялото. Ръждясала верига или някоя кутийка от газирана вода превръщаха забързания пулс в тиха въздишка. Но всичко това бе част от лова.

А там беше и Матю, винаги подръка, когато й се приискаше да сподели някоя дребна радост. Градинка от морски растения, някой намръщен костур, чийто обяд бяха смутили, ярката сребърна светкавица на профучаваща наблизо риба. И ако той проявяваше склонност да я докосва малко по-често от уместното, тя си казваше, че е по-добре да се наслаждава на допира му.

Ако бе достатъчно силна да устои на едно упорито съблазняване, значи със сигурност бе достатъчно силна, за да устои на романтичните чувства.

Дните се превръщаха в седмици, но тя не губеше надежда. Времето, прекарано тук, задоволяваше една нужда, която Тейт не бе предполагала, че носи в сърцето си — нуждата да се върне към морето, което обичаше, но не в ролята си на учен, на обективен наблюдател, обучен да събира информация. А като жена, която се наслаждава на свободата си и на компанията на мъж, който пали въображението й.

Разравяше пясъка, за да огледа отблизо едно коралово образувание. Погледна през рамо и видя Матю да натиква едно парче конгломерат в кошчето за ловене на омари. Понечи да му се усмихне с усмивката, запазена за случаите, когато бе сигурна, че той не я вижда, и изведнъж остра болка проряза ръката й под китката.

Тя дръпна ръката си и в същия момент главата на змиорката се скри в цепнатината сред корала, която й служеше за дом. Още преди Тейт да се ядоса и да прокълне собствената си небрежност, Матю бе вече до нея, стиснал пръстите на ранената й ръка, докато кръвта обагряше водата. Тревогата в очите му премина през бариерата на собствения й шок. Даде му сигнал, че е добре, но той вече бе обвил ръка около кръста й и риташе към повърхността.

— Отпусни се — заповяда й той веднага щом изплю мундщука си. — Ще те издърпам до лодката.

— Нищо ми няма. — Но от пулсиращата болка очите й се насълзиха. — Просто драскотина, нищо повече.

— Отпусни се — повтори той. Докато стигнат до стълбата, лицето му бе не по-малко бледо от нейното. Извика на Рей и се зае да разкопчава каишите на кислородните й бутилки.

— За бога, Матю, това е най-обикновена драскотина!

— Млъкни, по дяволите! Рей!

— Какво? Какво става?

— Ухапа я змиорка. — Матю му подаде бутилките й. — Помогни ми да я прехвърлим.

— Господи, човек ще си помисли, че ме е сдъвкала акула — измърмори тя, после примигна, когато осъзна какво е изтърсила. — Добре съм — побърза да каже тя, когато майка й се втурна тичешком към парапета.

— Дай да видя. Ох, слънчицето ми! Рей, донеси ми аптечката.

— Само ме гризна — настоя на своето Тейт, когато Марла я бутна да легне на пейката. — Сама си бях виновна. — Тя въздъхна и проследи с поглед Матю, който се прехвърляше през парапета. — Нямаше нужда да създаваш цялата тази паника, Ласитър.

— Дай да видя това проклето нещо! — С рязко движение, което накара Марла да примигне от изненада, той я отстрани с рамо и сам взе ръката на Тейт. Избърса с палец кръвта и отдолу се показа плитка драскотина. — Май ще мине и без шевове.

— Какви шевове, за бога! Само една… — Тейт млъкна, когато Матю издърпа аптечката от ръцете на Рей. Следващият звук, който излезе от устата й, бе писък, предизвикан от антисептика, който той изля върху раната. — Сега пък се правиш на доктор Ох Боли!

Кръвното му налягане постепенно се връщаше към нормалните си стойности.

— Сигурно ще ти остане белег. — С раздразнението му бе по-лесно да се справи, отколкото със страха, така че той вдигна очи и й се озъби. — Глупачка!