— Бебчо, брои се само онова, което миналото ти поднася в настоящия момент. А това тук никак не е за изхвърляне.

Объркана, тя сведе поглед към дръжката на сабята, която Матю търкаше усилено. Постепенно започна да съзира блясъка.

— Сребро — промърмори Тейт. — Сребърна е! Знак за висок сан. Знаех си!

— Хубаво парче.

Забравила за всичко друго, тя се наведе по-близо и плъзна пръсти по блестящата повърхност.

— Мисля, че е от осемнайсети век.

Очите му се усмихнаха.

— Сериозно?

— Основната ми специалност е морска археология. — Тя отметна нетърпеливо бретона си. — Може да е била на капитана.

— Или на който и да било друг от офицерите — студено отбеляза Матю. — Но при всички случаи за известно време ще ми осигури бирата и скаридите.

Зашеметена, тя се дръпна рязко назад.

— Смяташ да я продадеш? Просто така ще я продадеш? За пари?

— Определено няма да я продам за мидени черупки.

— Не ти ли се иска да разбереш откъде е дошла, на кого е била?

— Не особено. — Той обърна почистения участък от дръжката към слънцето и се загледа в ярките отблясъци. — В Сейнт Бартс има един търговец на антики, който ще ми даде добри пари за нея.

— Това е ужасно. Това е… — Тя разрови мозъка си за най-голямата възможна обида. — Невежество! — И се изправи. — Да я продадеш по този начин! Като нищо може да е принадлежала на капитана на „Изабела“ или на „Санта Маргерит“. Като нищо може да се окаже, че има историческа стойност. Мястото й може би е в музей.

„Аматьори“ — помисли си Матю с отвращение.

— Мястото й е там, където аз реша. — Той се изправи грациозно. — Аз я намерих.

Сърцето й прескочи от ужас, когато си представи сабята забутана в прашен антикварен магазин, или още по-лошо — в ръцете на някой небрежен турист, който ще я закачи на стената в бунгалото си.

— Ще ти дам сто долара за нея.

Той се ухили широко.

— Дори от стопената дръжка ще взема повече, пиленце.

Само при мисълта за това Тейт пребледня.

— Не би го направил. Не би могъл… — Но той само наклони глава към едното си рамо и Тейт прехапа устни. Стереосистемата, с която смяташе да обзаведе стаята си в колежа, можеше да почака. — Тогава двеста. Само толкова съм спестила.

— Ще си пробвам късмета в Сейнт Бартс.

Кръвта се върна с тласък в страните й.

— Ти си един отвратителен опортюнист.

— Права си. Ти пък си идеалистка — усмихна се Матю и я погледна. Тя стоеше пред него със стиснати юмруци и пламтящи очи. Над рамото й улови някакво раздвижване по палубата на „Приключение“. — А за добро или за лошо, Червенушке, изглежда, че с теб сме партньори.

— Само през трупа ми!

Той я хвана за раменете. Стресната, за секунда тя си помисли, че смята да я хвърли зад борда, но той само я обърна с лице към нейната яхта.

Стомахът й се сви. Баща й и Бък Ласитър си стискаха ръцете.

Глава 2

Искрящият заник се ливна в златно и розово по небето и се разтопи в морската шир. Само няколко минути по-късно величавата гледка преля в здрач, както става в тропиците. Над спокойната вода се разнесе скърцането и пукането на преносимото радио на борда на „Морския дявол“, което далеч не отдаваше дължимото на живия реге ритъм. Миришеше на пържена риба, но от това отвратителното настроение на Тейт не се подобри.

— Не мога да разбера за какъв дявол са ни потрябвали съдружници.

Тейт опря лакти на тясната маса в камбуза и стрелна сърдито гърба на майка си.

— Баща ти направо се е влюбил в Бък. — Марла поръси тигана със счукан розмарин. — Ще му се отрази добре да има край себе си мъж на своята възраст.

— Нали ние сме тук — измърмори навъсено Тейт.

— Така е. — Марла й хвърли усмивка през рамо. — Но мъжете се нуждаят от мъжка компания, слънчице. Просто от време на време имат нужда да плюят и да се оригват.

Тейт изсумтя при мисълта, че безупречно възпитаният й баща може да извърши някое от споменатите действия.

— Въпросът е, че не знаем абсолютно нищо за тях. Така де, появяват се отнякъде в нашата територия и точка. — Все още я болеше за сабята. — Татко проучва с месеци корабите. Защо да се доверяваме на тия Ласитърови?

— Защото са Ласитърови — каза Рей от вратата на камбуза. Наведе се и звучно целуна Тейт по главата. — Нашето момиче е много подозрително, Марла. — Той намигна на жена си, после, понеже бе негов ред да дежури по кухня, започна да нарежда масата. — Това е хубаво, от една страна. Не е много умно да вярваш на всичко, което виждат очите ти и чуват ушите ти. Но понякога трябва да следваш вътрешното си чувство. А моето ми казва, че Ласитърови са точно хората, които са ни необходими, за да доведем до успешен край малкото си приключение.

— От къде на къде? — Тейт подпря брадичка на свития си юмрук. — Матю Ласитър е един арогантен и тъп…

— Млад човек — довърши Рей със закачливо блеснали очи. — Марла, това нещо мирише божествено.

Той плъзна ръце около кръста й и зарови нос във врата й. Тя ухаеше на плажно масло и „Шанел“.

— Тогава да седнем и да видим как е на вкус.

Тейт обаче не смяташе темата за приключена.

— Знаеш ли какво се кани да направи със сабята, татко? Да я продаде на някакъв си антиквар.

Рей седна и сви устни.

— Повечето търсачи продават намереното, слънчице. Така си изкарват хляба.

— Добре де. — Тя механично пое голямата чиния, която й подаде Марла, и си отсипа. — Но първо трябва да се датира и да се направи оценка. Дори не го интересува каква е и на кого е принадлежала. За него тя е просто вещ, която да изтъргува срещу каса бира.

— Срамота — въздъхна Марла, докато Рей й наливаше вино. — Знам как се чувстваш, слънчице. Хората от семейство Тейт винаги са уважавали историята.

— Както и тези от семейство Бомон — вметна съпругът й. — Типично по южняшки. Имаш известно основание, Тейт — размаха вилицата си Рей. — И аз те разбирам. Но разбирам и гледната точка на Матю. Бърза възвръщаемост, бърза отплата за положения труд. Ако дядо му бе избрал този път, щеше да си отиде като богат човек. Вместо това той предпочел да разгласи откритието си и се оказал с празни ръце.

— Има компромисни варианти — настоя Тейт.

— Не за всички. Но аз твърдо вярвам, че с Бък сме го намерили. Ако открием „Изабела“ или „Санта Маргерит“ и те се окажат в забранената зона, ще подадем молба за наемен договор. Но дори да сме извън зоната, ще поделим намереното с правителството на Сейнт Кристофър-Нейвис, условие, с което Бък се съгласи доста неохотно. — Рей вдигна чашата си и се загледа във виното. — Съгласи се, защото имаме нещо, от което се нуждае.

— И какво е то? — попита Тейт.

— Имаме необходимите средства да финансираме за известно време тази операция, независимо от резултата. А понеже решихме, че можеш да отложиш есенния си семестър, значи разполагаме и с достатъчно време. А ако се стигне дотам, сме в състояние да си позволим съоръженията, необходими за мащабна подводна операция.

— С две думи, те ни използват. — Окончателно вбесена, Тейт бутна чинията си настрани. — Аз така виждам нещата.

— В едно съдружие всяка половина трябва да има полза от другата.

Далеч неубедена, Тейт стана да си налее чаша прясно изцедена лимонада. На теория тя не беше против съдружието. Още от най-ранна възраст я бяха учили на ползата от работата в екип. Но точно този екип сериозно я безпокоеше.

— И какъв е техният принос в съдружието?

— Първо, те са професионалисти. А ние сме аматьори. — Рей размаха ръка, когато Тейт понечи да протестира. — Колкото и да си мечтая за обратното, аз никога не съм откривал потънал кораб, само съм изследвал останките, които някой друг е открил и опразнил преди мен. Е, на няколко пъти ни е излизал късметът. — Той хвана ръката на Марла и прокара палеца си по златния й пръстен. — Изваждали сме дреболии, които другите са пропуснали. Откакто се гмурнах за пръв път, си мечтая да открия свой кораб.

— Така и ще стане — заяви с непоклатима вяра Марла.

— Може да е този път. — Тейт прокара ръка през косата си. Колкото и да обичаше родителите си, тяхната липса на практичност я изумяваше. — Татко, ами проучването, което направи, всичките онези архиви, товарителници, писма? Колко усилия хвърли върху данните за бурята, приливите и така нататък. Толкова труд си вложил в това!

— Вярно е — съгласи се той. — И точно затова имам интерес да работя с Бък. От него мога да науча много. Знаеш ли, че три години се е гмуркал в северната част на Атлантическия океан, на дълбочина сто и петдесет метра и повече? Ледена вода, тъмна вода. Вадил е неща, потънал до колене в тиня, сред коралови рифове, в гъмжащи от акули места. Представи си само!

„Той определено си го представя“ — помисли си Тейт, загледана в унесения му поглед и усмихнатите в мечтание устни. Въздъхна и постави ръка на рамото му.

— Татко, това че той има повече опит…

— Опит, който е трупан цял живот. — Той я потупа по ръката. — Това е неговият принос. Опитът, постоянството, усетът на търсач. И нещо толкова основно като работната ръка. Два екипа, Тейт, са по-ефикасни от един. — Той замълча. — Тейт, за мен е важно да знам, че разбираш решението ми. Ако не можеш да го приемеш, ще кажа на Бък, че сделката се разваля.

И щеше да загуби много, помисли си Тейт. Гордостта си, защото вече бе дал дума. И надеждата си, защото разчиташе на успех с новия екип.

— Разбирам го — каза тя, преглъщайки собственото си неодобрение. — И мога да го приема. Имам само още един въпрос.

— Питай — подкани я Рей.

— Откъде можем да сме сигурни, че когато техният екип е долу, няма да задържат за себе си онова, което намерят?

— Защото ще смесим екипите. — Той стана да разчисти масата. — Аз ще се гмуркам с Бък. Ти ще се гмуркаш с Матю.

— Чудесна идея, наистина! — Марла се засмя тихичко при ужасената физиономия, която изкриви лицето на дъщеря й. — Кой иска кекс?