Знаеше, че магнитометърът на борда на „Русалка“ работи неуморно. Това бе един точен и ефикасен метод за засичане на потънали кораби. Досега обаче сензорът, който „Русалка“ влачеше след себе си, не бе уловил показания за наличието на метал в достатъчно количество, за да говори за присъствието на оръдия, такелаж и котва на морското дъно.

И на двата кораба разполагаха с уреди, измерващи дълбочината, така че всяка издайническа промяна в дълбочината на водата, причинена от потънал кораб, щеше да бъде отчетена. Бяха разположили шамандури, които маркираха изследваните петна.

Ако „Изабела“ бе там долу, те щяха да я намерят.

Баща й излезе на палубата, а тя остана в общата каюта.

— Ако стоиш тук няма как да разцъфнат рози по бузите ти, Червенушке.

Тя вдигна глава. Матю й подаваше една чаша, пълна с лимонада.

— Върнал си се? Как се представи Лару?

— Той е добър партньор в гмуркането. Още колко пъти ще преглеждаш всичко това?

Тя поразчисти листите на масата.

— Докато свърша.

— А какво ще кажеш за една почивка? — Той посегна и я подръпна за ръкава на тениската. Цял ден бе обмислял подхода си и още не беше убеден, че е избрал правилния. — Защо да не прескочим до Нейвис и да вечеряме?

— Да вечеряме?

— Точно така. Ти — той отново подръпна ръкава й — и аз.

— Не, благодаря.

— Мислех, че сме обърнали нова страница.

— Това не…

— А и аз не изгарям от желание да се включа в голямата игра на вист, която е планирана за довечера. Доколкото си спомням, ти също не си падаш по картите. В курортния комплекс е пристигнала една реге група, свирят на терасата. Ще вечеряме, ще послушаме музика. Няма да имаме много време за такива неща, щом намерим „Изабела“.

— Денят бе уморителен.

— Не ме карай да си мисля, че те е страх да прекараш няколко часа с мен. — Очите му й се усмихнаха ослепително, сини като морето и също толкова опасни. — Е, ако те е страх, че пак ще ми се хвърлиш на врата…

— Колко си жалък само.

— Добре тогава. — Доволен, че подходът му се е оказал успешен, той тръгна към стълбата за палубата. — Разпусни си косата за довечера, Тейт. Харесва ми така.



Тя я вдигна на кок. Не за да му направи напук, увери сама себе си Тейт. А защото така искаше. Беше се преоблякла в деколтирана рокля без ръкави с цвят на смачкани боровинки, която бе заела от гардероба на майка си по настояване на Марла. Разкроената пола улесняваше качването и слизането от малката лодка.

Веднага щом се настани в нея и лодката набра скорост към острова, Тейт си призна, че с удоволствие очаква изисканите ресторантски блюда, поднесени на тих музикален фон.

Въздухът ухаеше, слънцето все още блестеше ярко по пътя си на запад. Скрита зад тъмните стъкла на слънчевите си очила, тя разглеждаше Матю. Косата се вееше около лицето му. Ръцете му върху лоста на кормилото бяха широки и умели. Ако не ги разделяше общото им минало, на Тейт би й било приятно да прекара вечерта в компанията на толкова привлекателен мъж.

Но миналото съществуваше. Мисълта за това не й развали удоволствието, а по-скоро прибави някакъв лютив привкус към него. Май пак старата надпревара, реши тя. Ако той си мислеше, че тя за втори път ще си загуби ума по този груб чар, който винаги му е подръка, то тя с най-голямо удоволствие щеше да му докаже, че греши.

— Според прогнозата времето ще се задържи така през цялата седмица — каза тя, колкото да подхване разговора.

— Знам. Все още не си слагаш червило. — Когато тя инстинктивно прокара език по устните си, на Матю му се наложи да успокоява неравномерния пулс на сърцето си. — Жалко, че повечето жени не осъзнават колко изкушаващи са неначервените устни. Особено когато се цупят.

Тя нарочно отпусна своите.

— Ще се наслаждавам на мисълта, че през следващите няколко часа неначервените ми устни ще те подлудяват.

Тейт насочи вниманието си към Нейвис. Планинският конус бе обвит в облаци, които се открояваха на фона на ясното синьо на небето. Много по-ниско белият бряг се разстилаше в съседство със спокойното море. Пясъкът бе нашарен от хора, пъстри чадъри и шезлонги. Един новак в сърфа полагаше безполезни усилия да запази равновесие върху вълните. Когато нещастникът за пореден път падна във водата, Тейт се засмя.

— Лоша работа. — Тя вдигна вежда и погледна Матю. — Опитвал ли си някога?

— Не.

— Аз пък да. Изисква дяволски много упражнения. Тъкмо си мислиш, че си му хванал цаката, когато отново губиш равновесие и потъваш. Но уловиш ли вятъра, е направо страхотно.

— По-хубаво от гмуркането?

— Не. — Тя все още се усмихваше, загледана в младия мъж, който полагаше неимоверни усилия да се качи на дъската. — Нищо не е по-хубаво от гмуркането.

— Нещата тук доста са се променили.

— Виждам. — Тя изчака, докато Матю насочваше лодката към пристана, после хвърли въжето на един служител от персонала на курортния комплекс. — Когато за последен път бяхме тук, дори не предполагах, че възнамеряват да строят. — Матю й предложи ръка, тя я пое и скочи на кея. — А сега изглежда така, сякаш е било тук открай време.

— Нейвис вече не е тайното местенце, което беше преди. — Докато вървяха по кея към плажа, той я придържаше за лакътя.

Покрити с камък алеи се виеха сред тучни градини и вълнисти зелени морави, които приютяваха симпатични двуетажни бунгала. Те отминаха ресторанта край басейна и се насочиха към мраморните стъпала, които водеха към основната сграда.

Тейт хвърли поглед през рамо.

— Няма ли да вечеряме тук?

— Край басейна предлагат само лека храна. Ресторантът вътре има тераса. — Той поведе Тейт към бюрото за резервации и каза на една жена, облечена в ярка риза, като останалите от обслужващия персонал, която му се усмихна широко. — Ласитър.

— Да, сър. Обадихте се за маса на терасата.

— Точно така. Обадих се предварително — каза той на Тейт, когато тя го погледна намръщено. Навъсената й физиономия стана още по-мрачна, когато той й издърпа стола. Ако не я лъжеше паметта, маниерите му се бяха подобрили значително. — Ще можеш ли да се справиш с малко шампанско? — промърмори той и се наведе, така че дъхът му я погъделичка по ухото.

— Разбира се, но…

Той поръча една бутилка още преди да заеме мястото си срещу нея.

— Хубава гледка.

— Да. — Тя отмести очи от лицето му и погледна към градините, които се простираха до морето.

— Разкажи ми за последните осем години, Тейт.

— Защо?

— Защото искам да знам. — Защото имаше нужда да узнае. — Да кажем, че така ще запълним част от празнините.

— Учих доста — започна тя. — Повече от първоначалните ми очаквания. Сигурно съм си мислила, че знам много, когато започвах. Но се оказа, че знам съвсем малко. Първите няколко месеца… — Първите няколко месеца беше изгубена, нещастна и той толкова й липсваше. — Първите няколко месеца трябваше да се адаптирам — завърши предпазливо тя.

— Но си наваксала доста бързо.

— Така изглежда. — „Успокой се — заповяда си тя, — обърни се към него и му се усмихни.“ — Харесваха ми ежедневните занимания, установения ред. И наистина исках да науча много.

Тя погледна настрани, когато сервитьорката донесе шампанското и показа етикета му.

— Дамата да го опита — нареди Матю.

Сервитьорката любезно отвори бутилката и отсипа една глътка в кристалната чаша на Тейт.

— Чудесно е — промърмори Тейт с пълното съзнание, че очите на Матю не изпускат нито за секунда от поглед лицето й.

Когато чашите им бяха напълнени, тя отново понечи да отпие, но той докосна с пръст китката й, после леко чукна чашата си в нейната.

— За следващата страница — каза той и се усмихна.

— Добре. — Тя бе голяма жена, напомни си Тейт. С опит. Знаеше всички защитни тактики, необходими да устои на един мъж. Дори на такъв като Матю.

— Значи си учила — подсказа й Матю.

— Да. И винаги, когато ми се откриеше възможност да приложа наученото при някоя експедиция, се възползвах от случая.

— А „Изабела“? Не е ли и тя една възможност?

— Това времето ще покаже. — Тя отвори менюто, хвърли му един бърз поглед, после вдигна към него широко отворените си очи. — Матю!

— Успях да поспестя някой и друг долар през годините — увери я той. — Освен това ти винаги си ми била щастливото талисманче. — Той взе ръката й в своята. — Този път, Червенушке, ще се приберем у дома богати.

— Значи това все така е най-важното? Добре. — Тя сви рамене. — Ти черпиш, Ласитър. Щом искаш да живееш за днешния ден, аз нямам нищо против.

Докато се хранеха, а виното шипеше в чашите им, слънцето се снижи над хоризонта, после потъна в морето, обагряйки въздуха с краткия и до болка прекрасен полумрак на тропиците. Тъкмо навреме откъм вътрешния двор се разля музика.

— Не си ми разказал за твоите осем години, Ласитър.

— Нищо кой знае колко интересно.

— Построил си „Русалка“. Това определено е интересно.

— Тя е красавица. — Той погледна към морето, където „Русалка“ се люлееше някъде извън полезрението му. — Точно каквато си я представях.

— Каквото и да стане с „Изабела“, теб те чака голямо бъдеще в проектирането и строежа на яхти.

— Повече никога няма да работя, колкото да свържа двата края — тихо каза той. — Да правя онова, което трябва да се направи, и да забравям онова, което в действителност искам.

Безпощадността в очите му я порази дотам, че тя се пресегна да докосне ръката му.

— Това ли си правил?

Изненадан, той отново погледна към нея. Вдигна нехайно рамене и сплете пръстите си с нейните.

— Не го правя сега. А само това има значение. Знаеш ли какво, Червенушке?

— Какво?

— Красива си. Не. — Той се усмихна лениво, когато тя се опита да издърпа ръката си. — Сега си ми в ръцете. Засега — поправи се той. — Свиквай.

— Фактът, че предпочетох теб пред виста, явно ти е завъртял главата.