Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

— Много хубаво. Винаги я е бивало по снимките. Станала е истинска хубавелка, нали?

— Аха. И недей да даваш още насоки на Лару.

— Няма, даже и да ме моли на колене. — Усмивката му избледня, когато Матю нахлузи маската си. Паниката се надигна от стомаха му и го сграбчи за гърлото. — Матю…

Матю се спря с една ръка върху маската, готов да се превърти назад във водата.

— Какво? — Видя тревогата му и се насили да не й обръща внимание.

— Нищо. — Бък прокара ръка по устата си и преглътна с усилие. Кошмарни видения, изпълнени с акули и кръв, препускаха през главата му. — Успешно гмуркане.

Матю кимна отсечено и се плъзна във водата. Пренебрегна желанието си да се гмурне в дълбокото, да се изгуби сред тишината и усамотението. Прекоси със спокоен кроул разстоянието до „Ново приключение“ и извика:

— Хей, готови ли сте за едно задно кълбо, или не?

— Почти. — Рей, в пълна екипировка, се показа ухилен над парапета. — Тейт проверява фотото си. — Той помаха на Бък. — Как е той?

— Ще се оправи — каза Матю. Нямаше никакво желание да размишлява върху страховете на чичо си. Най-после бяха тук и той нямаше търпение да започнат. — Хайде, Червенушке! Обяд стана.

— Идвам.

Матю я зърна през перилото — тя тъкмо сядаше, за да си сложи плавниците. После Тейт скочи грациозно във водата. Матю се стрелна по петите й, без да изчака Рей, който тъкмо се гмуркаше след тях.

Продължиха към дъното почти рамо до рамо.

Матю не бе предполагал, че спомените ще се завихрят около него като ятата ярки бързопери рибки. Онова лято се върна, неканено и нежелано. Спомни си как бе изглеждала, когато я бе видял за пръв път. Спомни си предпазливия подозрителен поглед, бързото припламване на гнева, негодуванието.

Помнеше и мигновеното привличане, което бе усетил, същото, което бе потиснал или се бе опитал да потисне. Чувството за съревнование, когато започнаха да работят в екип, стремеж, който така и не бе изчезнал напълно дори след като се бяха сработили.

Помнеше и вълнението, което бе изпитал, когато намериха кораба. Всичките онези случки, които бяха отворили сърцето и бяха подхранили надеждите му, както никой и нищо дотогава. Или след това. Помнеше как се бе влюбил, как бяха работили заедно, помнеше откритието и надеждите — всички тези спомени се вихреха в душата му, докато се приближаваха към сянката на потъналия кораб.

Също както разтърсващата болка на ужаса и загубата.

След Вандайк не бе останало почти нищо, освен оголената черупка на галеона. Един поглед му стигаше, за да разбере, че би било напразна загуба на време да спускат смукача и да копаят. Вандайк не би оставил нищо, което има и най-малката стойност. Самият кораб бе унищожен, разкъсан брутално в търсене и на последния дублон.

Тъгата, която изпита, го свари неподготвен. Едно внимателно разработване би могло да запази целостта на „Маргерит“. Вместо това я бяха разкъсали на части и я бяха оставили на червеите.

Когато погледна към Тейт, Матю недвусмислено разбра, че собственото му смътно съжаление за това, което бяха сторили с кораба, е нищо в сравнение с чувствата, които изпитва тя.

Гледката я бе разтърсила. Тейт се взираше в разпилените греди, без да направи опит да овладее скръбта си. Остави я да я залее, докато не усети как се настанява дълбоко в сърцето й.

„Убил я е“ — помисли си тя. Вандайк не се бе задоволил да изнасили „Маргарит“, а я беше унищожил. Вече никой нямаше да я види такава, каквато беше преди, да усети историята й. Заради алчността на един-единствен човек.

Сигурно щеше да заплаче, ако сълзите не бяха толкова закъснели и толкова безполезни. Вместо това тя се отърси от ръката на Матю, която той бе поставил утешително на рамото й, и вдигна фотоапарата. Друго не можеше да направи, но поне щеше да заснеме варварщината за идните поколения.

Рей улови погледа на Матю и поклати глава, после му даде знак и двамата се отдръпнаха на няколко метра встрани.

Наоколо й все още имаше красота. Коралите, рибите, полюляващите се водорасли. Но сега, докато заснемаше с апарата си сцената, която някога бе станала свидетел на огромната им радост, тази красота не докосваше душата й.

„Каква ирония — помисли си тя — има в разрушението и забравата, на които е станала жертва «Маргерит».“ Точно както бе станала жертва и любовта, която тя бе предложила в дар на Матю.

Да, онова лято окончателно и завинаги бе останало в миналото. Беше крайно време да го погребат и да започнат на чисто.

Когато излязоха на повърхността, първото нещо, което видяха, бе бледото тревожно лице на Бък, който се бе надвесил над парапета.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — увери го тя. „Русалка“ бе по-близо и тя се покатери на палубата й. Спря и се обърна да помаха на майка си, която записваше събитието от борда на „Ново приключение“. — Очакванията ни се оправдаха — каза тя на Бък, след като свали колана с тежестите.

— Копелето я е изтърбушило, нали?

— Да. — Тя хвърли поглед към морето. Матю също се изкатери на палубата.

— Рей иска веднага да тръгнем на юг. — Той издърпа маската си и прокара ръка през косата си. — Можеш да останеш тук — обърна се той към Тейт преди да е успяла да стане. — Няма да отнеме много време. Бък?

Бък кимна и се отправи към мостика, за да поеме кормилото.

— Най-разумно ще е да направим няколко огледа — каза Матю, след като свали ципа на костюма си и седна до нея. — Може да ни излезе късметът.

— Ти късметлия ли се чувстваш, Ласитър?

— Не. — Той затвори очи. Двигателят замърка под тях. — „Маргерит“ означаваше много и за мен.

— Слава и богатство?

От думите й го заболя, но не толкова силно, колкото от тона. Очите му, горещи и наранени, се спряха за кратко на нейните, после той стана и тръгна към стълбата, водеща към каютите.

— Матю! — Засрамена, тя скочи след него. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Напротив, има. — Тейт го сграбчи за ръката. — Съжалявам. За всички ни беше трудно. Да слезем долу и да видим с очите си какво е останало от нея. Да си спомним. Лесно е да си го изкарам на теб, но не помага.

Пръстите на Матю побеляха от безсилна ярост върху перилото.

— Навярно можех да го спра. Поне така мисли Бък.

— Бък не беше с нас. — Тя продължи да го стиска за лакътя, докато той не се обърна отново към нея. Странно, не беше й хрумвало, че той може да обвинява себе си. Или че в студеното сърце, което му бе приписала, ще се намери място за вина. — Не можехме да направим нищо, никой от нас. Да се вглеждаш в миналото също не помага, и със сигурност не променя нищо.

— Не говорим само за „Маргерит“, нали?

Тя се изкуши да се отдръпне, да подмине думите му. Но да се бяга бе глупаво, а тя се надяваше, че е приключила с глупостите.

— Да.

— Не бях такъв, какъвто ти искаше да бъда, и те нараних. Това също не мога да променя.

— Бях млада. Увлеченията минават. — Ръката й неусетно бе намерила пътя си до неговата и пръстите им се бяха преплели. Когато осъзна това, тя ги издърпа и направи крачка назад. — Докато бях долу и гледах какво е останало, разбрах едно. Нищо не е останало, Матю. Корабът, онова лято, онова момиче. Всичко това вече го няма. Трябва да започнем с онова, което имаме сега.

— На чисто.

— Не знам дали можеш да стигнеш толкова далеч. Нека просто да кажем, че сме обърнали нова страница.

— Добре. — Той й подаде ръка. Когато тя я пое, той неочаквано поднесе нейната до устните си и промърмори: — Смятам да поработя по теб, Червенушке.

— Моля?

— Нали каза, че си обърнала нова страница? Според мен и аз имам думата какво ще бъде написано на нея. Така че смятам да поработя върху теб. Последния път ти ми се хвърли на врата.

— Нищо подобно не съм направила.

— Направи, и още как. Обаче виждам, че този път работата направо плаче за мен. И това е добре. — Той погали с пръст кокалчетата й преди тя да дръпне ръката си. — Всъщност дори смятам, че ще ми достави удоволствие.

— Не знам защо въобще си губя времето да се помирявам с теб. Ти си точно толкова арогантен, колкото си бил винаги.

— Точно какъвто ме харесваш, любима.

Тейт зърна проблясъка на самодоволната му усмивка миг преди да му обърне гръб. Колкото и да се опитваше, не успя да потисне напълно силния импулс да му предложи устните си в отговор на поканата.

Съзнанието, че той е прав, я побъркваше. Точно такъв го харесваше тя, наистина.