— С доктората ти, нали?

— Точно така. — Едва доловимо дръпване я накара да прокара ръка по косата си. Пръстите й се сблъскаха с неговите.

— Извинявай. Каква е темата на доктората ти?

Тя предпазливо се придвижи с няколко сантиметра встрани от него.

— Няма да ти е интересно.

За момент той не каза нищо, изненадан от обидата, която го заля на горещи вълни.

— Сигурно си права. — Нещо в тона му я накара отново да отвори очи. — Едва изкарах гимназията. Какво ли разбирам аз от докторати и теми?

— Не исках да прозвучи така. — Засрамена от себе си, тя посегна към ръката му, преди отново да се е гмурнал. — Наистина. Просто исках да кажа, че според мен не би се заинтересувал от една скучна техническа разработка, при положение че вече си правил всичко, за което аз бих могла да пиша. Истината е, че ми се иска вече да съм приключила с всичко това.

— Мислех, че ти харесват такива работи.

— Харесват ми. Аз… — Ядосана на себе си, тя отново се отпусна във водата и затвори очи. — Не знам какво искам да кажа. Темата ми е за научната човешка стойност на артефактите в сравнение с паричната им такава. Не е кой знае колко оригинално, но реших, че ще мога да фокусирам вниманието си върху един определен артефакт и да проследя произхода, откриването му и в крайна сметка да стигна до анализа, на който е бил подложен. Или може да зарежа всичко това и да се върна към първоначалната си идея за това как технологичният напредък подобрява и отчуждава морската археология като наука. Или… — Тя отвори едното си око. — Сега разбра ли защо не горях от желание да навлизам в подробности?

— Значи още не си решила. А защо е това бързане?

— Мислех, че има причина да бързам. — Как можеше да обясни, че се чувства така, сякаш от години се бъхти напразно. По свой собствен избор, наистина. И че внезапно, по силата на някакъв импулс, е сменила рязко посоката. Още не бе стъпила на краката си и не бе сигурна как ще се върне в утъпкания коловоз, когато му дойде времето.

— Винаги ти се появява тази бръчка, когато се опитваш да надхитриш сама себе си. — Той прокара пръст между веждите й.

Тя блъсна ръката му.

— Махай се, Ласитър. Не ми разваляй удоволствието да се пържа в ада на професионалната си криза.

— На мен ми се струва, че ти е необходим опреснителен курс по техниките за отпускане. — Той решително постави ръка на лицето й и натисна.

Тейт се озова под водата, но реакцията й бе достатъчно бърза и успя да го докопа. Брадичката й се вирна над повърхността и тя би си поела далеч по-успешно въздух, ако същевременно не се кискаше. Ръката му бе сграбчила глезена й и тя ритна с другия си крак и с чувство на удовлетворение усети как петата й го удря. В следващата секунда той отново я повлече надолу.

Вместо да се бори, тя се отпусна безжизнено. И веднага щом хватката му се отпусна, го блъсна силно и с бързи движения се насочи към яхтата. Не бе сигурна дали той е станал по-бърз отпреди, или тя е станала по-бавна, но така и не стигна до четвъртия замах.

Когато най-сетне успя да издрапа до повърхността, бе останала без дъх и без сили.

— Ще ме удавиш!

— Напротив, спасявам те — поправи я Матю. И той наистина я придържаше над водата. Краката им се бяха преплели, така че с едната си ръка той задържаше двамата на повърхността, а другата бе увил около кръста й.

— Може и да съм позагубила форма… — Тя направи усилие да успокои дишането си и махна с ръка полепналите по лицето й кичури.

— Оттук не се забелязва такова нещо.

Минаха няколко секунди преди смехът да се отцеди от лицето й и тя да осъзнае, че се е вкопчила в него, че тялото му е твърдо, почти голо и плътно притиснато до нейното. Само секунда й трябваше, за да прочете желанието в очите му, и още толкова, за да я разтърси суровото му ехо.

— Пусни ме, Матю.

Усети я, че трепери в ръцете му, лицето й пребледня. Но знаеше, че не е от страх. Преди често бе изглеждала точно така и той точно така я бе чувствал в ръцете си. Когато го бе искала.

— Сърцето ти ще изскочи, Тейт. Направо го чувам как бие.

— Казах…

Той се наведе напред, леко обхвана долната й устна между зъбите си и видя как очите й се замъгляват.

— Слушам те — предизвика я той, прилепил уста до нейната. — Кажи го пак.

Не й даде възможност да го направи. Устните му погълнаха нейните, смачкаха ги, после ги захапаха, после ги примамиха да се разтворят, така че целувката му да навлезе в дълбокото, в тъмното, в опасното.

Щеше да си направи удоволствието, за бога! Това си мислеше Матю дори когато болката го разкъсваше отвътре. Тя бе точно такава, каквато я помнеше, притежаваше всичко онова, което той се бе опитал да забрави. Всичко и дори повече. Дори когато потънаха под повърхността, дори когато се отблъснаха нагоре и въздухът ги обгърна, както те се обгръщаха един друг, Матю знаеше, че не морето ще го удави. А неговата безкрайна, отчаяна нужда от нея.

Вкусът й, уханието й, кожата под ръцете му. Звукът на диханието й, накъсано от смущение и удоволствие. Спомените от миналото и реалността на настоящето се преплетоха, докато той не забрави, че между двете са минали осем години.

Тейт не бе подозирала, че все още може да се чувства така. Толкова жадна и така освободена от задръжки. Не искаше да мисли, не и когато тялото й преливаше от живот и всеки нерв трептеше до скъсване.

Физическа реакция и нищо повече. Можеше да се улови за тази мисъл също като него. Просто грубите, настоятелни устни на един мъж, мократа, хлъзгава плът и твърдото, възбудено тяло, отлято в извивките на нейното. Не, определено не искаше да мисли. Но се налагаше.

— Не.

Успя да изрече кратката сричка, почти останала без дъх, преди устата му да се върне и да запрати съзнанието й във висините. Усети как волята й се подхлъзва и впрегна последните си сили да надвие както него, така и себе си.

— Казах „не“.

— Чух те.

Дузина отделни битки се водеха в главата му. Искаше я, а начинът, по който устата й се преливаше в неговата, му казваше, че може да я има. Нуждаеше се от нея, а в замъглените й очи прочиташе огледалния образ на собствените си чувства. Ако нямаше друго освен желанието и нуждата, битките щяха да приключат бързо.

Но той я обичаше. А това го правеше жертва, чиято кръв бавно изтича на собственото му бойно поле.

— Не го направих сам, Тейт. Но можеш да се преструваш, че е било така, ако ти е по-лесно.

— Няма нужда да се преструвам. Пусни ме.

Вече го беше направил. И това му помогна да извие устни в някакво подобие на усмивка.

— Ти ме държиш, любима. — Той извади ръцете си от водата, обърнал длани към нея.

Проклинайки, тя дръпна ръцете си, които незнайно как се бяха оказали около кръста му.

— Знам, че е клише, но ти загуби още преди осем години, Ласитър. Ще работим заедно, ще се гмуркаме заедно. И това е единственото, което ще правим заедно.

— Изборът е твой, Червенушке. Винаги е бил твой.

— Значи не би трябвало да има проблем.

— Никакви проблеми. — Той лениво заплува по гръб. — Освен ако не се притесняваш, че няма да можеш да ми устоиш.

— Ще се справя — извика след него тя.

Щеше да остане доволен, ако можеше да види бръчката, настанила се отново между веждите й. Мърморейки си сама, Тейт се гмурна, за да охлади главата си, после заплува в обратната посока.



— Няма да се гмуркаш отново преди да издържиш писмения изпит. — Матю тикна листовете под носа на Лару. — Така стават тия работи.

— Не съм ти някой сополив ученик.

— Може и да не си сополив, но си точно ученик. Аз съм твоят инструктор и ти ще трябва да си вземеш писмения изпит. Издържиш ли го, ще се гмуркаш. Провалиш ли се, оставаш на борда. Първата част е за екипировката. — Матю се наведе напред. — Помниш какво е регулатор, нали, Лару?

— Той подава въздуха от бутилката към водолаза. — Лару бутна листовете настрана. — Е, и?

Матю ги бутна обратно.

— И се състои от?

— Състои се от, състои се от… — Намръщен, Лару извади със замах кесията си с тютюна. — От, ъъъ, мундщук, маркуч и ония, какви бяха… стъпала.

— Какво е стъпало?

— Механизъм за намаляване на налягането. Защо ме тормозиш с всичко това?

— Няма да се гмуркаш преди да си разучил екипировката в детайли и докато не се уверя, че си схванал физиката и физиологията. — Той подаде на Лару подострен молив. — Не е нужно да бързаш, но не забравяй, че няма да се гмуркаш, преди да си свършил. Бък, трябва ми помощ на палубата.

— Ей сега идвам.

Лару хвърли един поглед на тестовите листи, после вдигна очи към отдалечаващата се фигура на Матю и прошепна на Бък.

— Какъв е законът на Бойл?

— Когато налягането…

— Без подсказване — извика към тях Матю. — За бога, Бък!

— Извинявай, Лару, обаче аз съм пас. — Със зачервено от срам лице Бък последва Матю на палубата. — Само го насочих.

— Кой ще го насочи, ако забрави основните положения, когато е на десет метра под водата?

— Прав си. Обаче той се справя добре, нали? Ти сам каза, че гмуркането му се удавало.

— Под водата е като истинска риба — ухили се Матю. — Но теорията няма да му се размине.

Вече бе облякъл водолазния си костюм и сега дръпна ципа му нагоре. Хвърли последен поглед на бутилките и уредите, после Бък му помогна да ги сложи на гърба си.

— Слизаме колкото да поразузнаем малко — отбеляза Матю, докато нагласяше колана с тежестите.

— Аха.

Бък знаеше, че се намират точно над мястото, където бяха открили „Маргерит“. Както той, така и Матю гледаха да не говорят за нея или за онова, което бе станало. Бък избегна очите на племенника си, когато той седна на палубата да надене плавниците.

— Тейт иска да направи няколко снимки — каза Матю по липса на нещо по-добро, с което да запълни паузата. Всеки от тях знаеше, че целта им е да огледат отблизо онова, което Вандайк бе оставил след себе си.