Естествено, щеше да се опита да го разсее като прекарат следобеда в сексуални занимания. Но той просто не бе в подходящото настроение.

„Спокоен съм“ — увери сам себе си Вандайк. Продължаваше да владее положението. Просто бе разочарован.

Тейт Бомон го бе предала. И той го прие навътре. В крайна сметка бе бдял над разцъфването й, както над всяко друго от добре гледаните си цветя. Като добър чичо, бе давал по някой тласък на кариерата й. Винаги анонимно, разбира се. Не бе очаквал да му благодари.

Само да му бъде вярна.

Работата й на „Номад“ щеше да я издигне до върховете на професията. С външния си вид, с ентусиазма и с младостта си тя щеше да остави зад себе си такива уважавани и скромни учени като Хейдън Дийл. А когато застанеше на върха, той щеше да излезе от сянката и да й предложи света.

Щеше да оглави експедициите му. Лабораториите му, фондовете му, най-доброто му оборудване щяха да бъдат на нейно разположение. Заедно щяха да търсят „Проклятието на Анжелик“. Още през онзи ден преди осем години, когато бе стояла пред него на борда на „Триумф“, някакво интуитивно чувство му бе подсказало, че именно тя е връзката му с амулета. С годините постепенно бе осъзнал, че съдбата я е поставила на пътя му — като знак, като символ. И той се бе погрижил тя да си остане там, търпеливо изчаквайки момента на истината.

Заедно с нея щеше да успее. Беше убеден в това.

Но тя го бе предала. Бе напуснала поста си.

Зъбите му изскърцаха и капки гореща пот избиха по кожата му. Бесът замъгли зрението му и го надви, той запрати кристалната чаша над стената към морето и преобърна масата. Порцелановите съдове, сребърните прибори и вкусните плодове се пръснаха със звън на счупено и плясък по плочките на двора.

Разплата, щеше да има разплата! Дезертьорството бе престъпление, изискващо най-строги наказателни мерки. Непростимо престъпление. Ноктите му издълбаха червени бразди по дланите му. Тя щеше да си плати за това, както и за лошия вкус, събрал я отново с враговете му.

„Смятат, че са ме надхитрили“ — помисли си Вандайк и ядно откъсна един кремав хибискус от близкия храст. Толкова по-зле за тях, разбира се. Толкова по-зле за Тейт.

Тя му дължеше лоялност и той щеше да си я получи. Настояваше да я получи. С озъбена усмивка, той смачка нежния цвят. После откъсна още един, и още един, докато от храстчето и красивата му премяна не остана нищо.

Едва си поемаше въздух, главата му се въртеше от изригващия в него вулканичен бяс — и той задърпа съзнанието си обратно, обратно… Когато зрението му най-сетне се проясни, Вандайк видя разпръснатите останки от изискания си обяд, унищожената си собственост. Главата го болеше адски, ръцете му бяха изранени.

Не можеше да си спомни ясно разрушителните си действия, помнеше само черния облак, който го бе погълнал.

За колко време, почуди се той, обхванат от дива паника. Колко време му се губеше?

Отчаяно погледна часовника си, чието злато му намигаше от китката, но не можа да си спомни кога го бе връхлетял пристъпът на ярост.

„Няма значение“ — каза си утешително той. Прислугата нямаше да каже нищо, нямаше да си помисли нищо, освен това, което той им нареди да мислят. Във всеки случай, не той бе виновен за унищожения порцелан и съсипаната храна.

Те бяха причинили унищожението, напомни си той. Ласитърови. Бомонови. Той просто бе реагирал, може би малко прибързано, на силното разочарование. Но умът му отново бе ясен. Както винаги досега. Както винаги щеше да бъде.

Сега, след като се бе успокоил, щеше да размисли, да състави план. Щеше да им даде време. Нямаше да ги притиска. А след това щеше да ги унищожи. Този път щеше да ги унищожи докрай, задето го накараха да загуби достойнството си.

Щеше да контролира положението. Баща му се бе оказал неспособен да контролира майка му. Майка му се бе оказала неспособна да контролира себе си.

Но той се бе научил да използва силата и волята си.

Сега те му се изплъзваха и той се страхуваше от това, както детето се страхува от чудовищата в килера. Чудовища има, спомни си той и трябваше да положи усилие, за да обуздае очите си, които се стрелкаха, търсейки ги в сенките. Чудовищата в тъмното, чудовищата на съмнението. На провала.

Губеше контрол, контрола, който толкова усърдно се бе стремил да развие.

„Проклятието на Анжелик“. Сега знаеше, сега бе сигурен, че отговорът е в амулета. С него той щеше да бъде силен, неустрашим, щеше да притежава безгранична власт. Вярваше, че вещицата е вляла душата си в колието. О, да, сега го вярваше и се почуди как може въобще да се е съмнявал и да е смятал колието само за ценна, силно желана дрънкулка.

То бе неговата съдба, разбира се. Засмя се и с трепереща ръка извади от джоба си една ленена кърпичка, с която да избърше лицето си. Негова съдба, а навярно и негово спасение. Без него щеше да опита вкуса на провала и това не бе най-страшното. Можеше да се окаже пленен в капана на онзи черен, вцепеняващ свят на неконтролируем бяс, без да има ключ за навън.

Амулетът бе ключът. Той внимателно откъсна един цвят и го погали нежно, за да докаже, че е способен.

Анжелик бе вляла душата си в метал и камък. Преследваше го от години, надсмиваше му се, дразнеше го като му позволяваше да се приближи на една крачка разстояние, но никога повече.

Е, щеше да я победи, както я бе победил отдавна мъртвият му предтеча. Щеше да победи, защото бе мъж, който знае как се побеждава.

А колкото до Тейт… Той смачка цветето в ръката си, забивайки добре гледаните си нокти във влажните от росата венчелистчета.

Тя бе направила своя избор.



Карибите. Тропически острови, покрити с пищни цветя и с извисяващи се над скалите палми. Белият пясък блещука на слънцето, целунат от тихите сини води. Уханният бриз поклаща клоните на величествени палми. Вероятно така си представят хората рая.

Когато стъпи на палубата точно след изгрева на слънцето, Тейт не правеше изключение. Конусът на спящия вулкан на остров Нейвис бе забулен в мъгла. Градините и плажовете на курорта, които бяха изградени след последното й пребиваване тук, също изглеждаха заспали. Нищо не нарушаваше спокойствието на чайките.

Реши, че по-късно сутринта ще слезе на острова, за да попълни запасите им. Но на първо време щеше да поплува на спокойствие.

Спусна се във водата и отпусна глава назад, наслаждавайки се на освежителната хладина, която галеше раменете й. Плъзна се лениво по водата и направи един бавен кръг. Въздишката й на доволство се превърна в ужасено ахване, когато нещо я сграбчи за крака и я дръпна под повърхността.

Тя зарита бясно с крака. Очите на Матю светеха закачливо зад маската.

— Извинявай, не можах да се сдържа. Тъкмо се гмурках и изведнъж видях тези крака да се появяват във водата. Страхотни крака имаш, Червенушке. Откъдето и да ги погледнеш.

— Морето е голямо, Ласитър — превзето каза тя. — Върви да си играеш на друго място.

— Защо не си вземеш една маска и не дойдеш с мен?

— Нямам желание.

— В джоба на плувките си имам пликче с бисквити. — Той се пресегна да махне един мокър кичур, който бе залепнал за лицето й. — Не искаш ли да нахраниш рибите?

Искаше, но само ако тя се бе сетила първа.

— Не. — Тя му обърна гръб и заплува напред с бавни движения.

Той се гмурна умело, мина под нея и отново се показа пред лицето й.

— Едно време беше забавно човек да е с теб.

— Едно време ти не беше чак толкова досаден.

Той изравни темпото си с нейното.

— Е, ти, разбира се, си позабравила да се гмуркаш, с всичките онези компютри и роботи, които са ти запълвали времето. Сигурно затова се притесняваш даже и от безобидното гмуркане с шнорхел.

— Не се притеснявам. Гмуркам се не по-зле отпреди. Дори по-добре.

— Ще ни се налага да изминаваме доста големи разстояния под вода, докато търсим „Изабела“. Смятам, че имаш нужда от малко упражнения.

— Нямам нужда от упражнения по гмуркане с шнорхел.

— Докажи го — предизвика я той и се отдалечи от нея с бързо темпо.

Тя укори себе си, прокле него, но накрая се качи на палубата, за да вземе шнорхела си. Матю си бе идиот, разбира се. Но знаеше кое копче да натисне. Единственото й удовлетворение бе, че най-после ще му покаже колко е добра.

Нагласи мундщука си и се плъзна по повърхността. Помисли си, че много отдавна не се е гмуркала без кислороден апарат и заради самото удоволствие.

Плъзгаше се замечтано, напълно забравила за предизвикателството. Поне докато Матю не се стрелна под нея, завъртайки се така, че да застанат маска до маска. Хилеше се, после водата изригна на фонтан от тръбата му над повърхността. Той килна глава настрани, направи жест към дъното и без да я чака, се сви на две и се стрелна надолу, оставяйки я зад гърба си.

Друга мотивация не й трябваше. Тя напълни дробовете си с въздух и го последва.

Този свят винаги бе имал запазено място в сърцето й. Поклащащи се туфи морска трева, вода, прозрачна като стъкло, равнини и хълмчета от пясък. А когато Матю изсипа натрошените бисквити от пликчето, към пейзажа се присъединиха и орди лакоми риби.

Тълпяха се около нея с ярките си телца, гризкаха и поглъщаха неочакваното пиршество. Една-две бяха достатъчно любопитни, за да огледат маската й преди да се включат в кулинарната надпревара. Тейт зарита нагоре чак когато дробовете й пламнаха от болка, продуха тръбата си и пое нова порция въздух.

Гмуркаха се поне час, а после доволно се изтегнаха на повърхността и свалиха маските си.

— Може пък и да не си загубила добрите си навици — отбеляза Матю.

— Не съм стояла по цял ден в лабораторията.

Понеже очите й бяха затворени, той си позволи волността да прокара пръсти през косата й, която се носеше, червена и копринена, по повърхността.

— Не слезе във водата, когато спряхме в Сан Хуан.

— Бях заета с други неща. — Беше го видяла как плува с мощни движения и помага на Лару да усвои водолазните техники.