— Баща ти как се е добрал до тези копия?

— По дневника, който си е водил, личи, че не е имал доверие на Вандайк. Подозирал е, че се готви да го измами или дори нещо по-лошо, затова решил да направи някои свои проучвания. Тази възможност му се предоставила с началото на зимата, когато трябвало да преустановят гмуркането. Използвал времето да работи сам. Сигурно тогава се е натъкнал на „Изабела“. След това записките му стават неясни. Може би се е страхувал Вандайк да не ги намери. — Старото чувство на неудовлетвореност се върна и стегна сърцето му в обръч. — Почти всичко това е само поредица от хипотези, Тейт. Бях дете и има много неща, които не ми е казал. Всъщност нищо не ми каза, по дяволите! Да разгадая смисъла им е като да се опитам да разгадая самия него. А дори не съм сигурен, че знам какъв е бил той.

— Матю. — Сега гласът й бе нежен. Неспособна да устои на привличането, тя се приближи, седна до него и постави ръка върху неговата. — Бил си дете. Не можеш да се виниш, че не си имал ясен поглед върху нещата.

Той се взираше в ръцете им. Нейната тясна и бяла, неговата — голяма, загрубяла и покрита с белези. Това май най-добре илюстрираше разликата между тях.

— Не знаех какво си е наумил. Може и да съм усещал, че нещо се готви. Знам само, че не исках да се гмурка с Вандайк онзи ден. Бях ги чул да се карат предната нощ. Помолих го да не се гмурка или поне да ми разреши аз да сляза с него. Той само се засмя. — Матю се отърси от спомена. — Но това не отговаря на въпроса ти. Изглежда, че баща ми е влязъл в каютата на Вандайк и я е претърсил. Намерил е дневника и е преписал интересуващите го страници. Не ще да е било много преди да умре, защото това бе част от спора им. За дневника и амулета.

— Защо ми казваш всичко това, Матю? Защо се връщаш към нещо толкова болезнено, което не може да се промени?

— Понеже знам, че няма да останеш само защото съм ти казал да останеш.

Тя отдръпна ръката си.

— Дърпаш струните на доброто ми сърце значи.

— Просто ти скицирам фона. Учените се нуждаят от него, от факти и теории, нали така? Знам, че не вярваш, че ще намерим „Изабела“. — Погледът му се задържа преценяващо върху нея. — Не си убедена, че някога ще намерим амулета, а дори да го намерим, за теб той не е нищо повече от един интересен и ценен образец на средновековното бижутерско изкуство.

— Добре де, вярно е. Нищо от онова, което чух, не доказва обратното. Разбирам защо ти е необходимо да вярваш, но това не променя фактите.

— Но ние не сме тръгнали на лов за факти, Тейт. — Той отвори кутийката и й подаде изписаните с разкривен, нетърпелив почерк листа. — Не вярвам да си го забравила. А ако е така, може би това ще ти напомни.

„9 октомври 1553

Утре заран ще ме убият. Останала ми е една нощ на този свят и ще я прекарам сама. Отведоха дори милата ми Колет. Тръгна си разплакана, но така е по-добре. Дори и нейните молитви, колкото и да са чисти и безкористни, не могат да ми помогнат сега, а тя щеше да страда напразно, очаквайки зората в тази килия. Приятелството. Вече се научих да живея без него. След смъртта на Етиен преди шест дълги седмици останах без приятел, без любов, без радост и без защита.

Казват, че съм го отровила с една от своите вещерски настойки. Какви глупаци! Болестта му се бе загнездила надълбоко и уменията ми не можеха да я излекуват. Толкова внезапно го връхлетя, толкова яростно, треската, болката… Нито билките, нито молитвите ми можеха да спрат смъртта му. И аз, като негова съпруга, съм осъдена. Аз, която някога лекувах всички болки и страдания в селото, съм набедена за убийца. И вещица. Онези, чиято треска успокоявах, чиито болки облекчавах, се обърнаха срещу мен и сега крещят «Смърт» като диви зверове, които вият срещу луната.

Графът е този, който ги води. Бащата на Етиен, който ме мрази и желае. Дали гледа през прозореца си в замъка как приготвят кладата, предназначена да стане моето смъртно ложе? Сигурна съм, че е там, на прозореца, алчните му очи проблясват, а пръстите му са преплетени в молитва. Аз може и да изгоря утре, но той ще гори до края на вечността. Дребно, но добро отмъщение.

Ако бях отстъпила, ако бях предала любимия дори след смъртта му и бях отишла в леглото на бащата на Етиен, може би щях да запазя живота си. Така ми обеща той. Но по-скоро бих изтърпяла мъченията на християнския му съд, вместо да направя това. Както и стана.

Чувам как се смеят тъмничарите ми. Опиянени са от възбудата, която предвещава утрешния ден. Но не се смеят, когато влизат в килията ми. Очите им са ококорени и изплашени, докато бързат да преплетат пръсти в знака, който пази от лоша магия. Колко са глупави да вярват, че такъв дребен, жалък жест може да възпре истинската сила.

Отрязаха ми косата. Етиен често я наричаше свой ангелски огън и прокарваше пръсти по нея. Тя бе моята гордост, а ето че ме лишиха и от нея. Плътта се топи по костите ми, изцедена от болест, разкъсана от безкрайните мъчения. Тази последна нощ ще ме оставят на спокойствие. И това им е грешката.

Колкото и слабо да е тялото ми сега, сърцето ми набира кураж. Скоро ще се събера с Етиен. А това ми дава утеха. Вече не плача при мисълта, че ще напусна един свят, който е станал жесток, който използва името Божие, за да измъчва, осъжда и убива. Ще се изправя пред пламъците на кладата, и кълна се в душата на Етиен, че не ще призова за милост немилостивите, нито ще се моля на Бога, когото използваха, за да ме унищожат.

Колет успя да ми донесе амулета. Те ще го намерят и ще го откраднат, разбира се. Но тази нощ аз ще го нося около врата си — тежката златна верижка, яркия рубин във форма на сълза, полегнал в златното си ложе и гравиран с името на Етиен и с моето, по-дребните рубини и диамантите, вградени в обкова. Кръв и сълзи. Стисвам го в ръка и чувствам Етиен близо до мен, виждам лицето му.

И проклинам съдбата, която ни уби, която ще убие детето, което помръдва в мен и за което знаем само аз и Колет. Дете, което никога не ще опознае живота с неговите радости и скърби.

За Етиен и нашето дете сбирам силата, която може би имам, призовавам стихиите, които може би слушат, освобождавам магията, която може би владея. Нека онези, които ме осъдиха, страдат, както страдахме ние. Нека онези, които вземат от мен всичко, което ценя, никога не познаят щастието. Проклинам онзи, който изтръгне от врата ми този амулет, тази последна земна връзка с моя любим. Отправям молитва към всички сили на Рая и Ада да сторят така, че онзи, който ми отнеме последния дар на Етиен, да познае мъката, болката и трагедията. Онзи, който потърси печалба, ще загуби най-драгоценното, най-милото си. На моите убийци и на онези, които ще ги последват, завещавам поколения на скръб.

Утре ще ме изгорят като вещица. Моля се да са прави и моята сила, също като моята любов, да пребъде.

Анжелик Моноар“

За момент Тейт остана безмълвна. Върна листовете на Матю, изправи се и отиде до прозореца. Дъждът бе намалял, всъщност почти бе спрял.

— Била е толкова самотна — промърмори Тейт. — Колко жестоко! Да е затворена в онази килия и да знае, че на следващата сутрин ще умре в ужасни мъки. Да скърби за мъжа, когото е обичала, да не е способна да се зарадва на детето, което носи. Нищо чудно, че се е молила за възмездие.

— Но дали го е получила?

Тейт се обърна и видя, че той се е изправил и е застанал до нея. В очите й блестяха сълзи. Думите, написани толкова отдавна, късаха сърцето й. Но когато Матю вдигна ръка и я постави върху мократа й буза, тя рязко се отдръпна.

— Недей. — Видя как очите му станаха безизразни и направи крачка встрани. — Много отдавна престанах да вярвам в магии, били те бели или черни. Колието очевидно е било жизненоважно за Анжелик, било е връзка с мъжа, когото е обичала. Едно проклятие е съвсем друга работа.

— Странно, бих предположил, че човек, който прекарва времето си в изучаване на стари вещи, би имал по-богато въображение. Никога ли не си взимала в ръцете си нещо, което е стояло погребано с векове и което сякаш изпраща електричество по пръстите ти? Никога ли не си усещала силата?

Усещала я бе. Наистина.

— Исках да кажа — продължи тя, избягвайки директния отговор, — че вече знам как да постъпя. Оставаме заедно и заедно ще го надвием. Ще направим всичко необходимо, за да не попадне амулетът в ръцете на Вандайк.

Матю кимна в знак, че я е разбрал, но жестът му бе твърде небрежен в сравнение с лудия галоп на сърцето му.

— Точно този отговор исках да чуя. Бих предложил да си стиснем ръцете, но ти не обичаш да те докосвам.

— Вярно. — Тя понечи да го заобиколи, но той й препречи пътя. Очите й го стрелнаха студено. — Наистина, Матю, нека не се държим по-нелепо от необходимото.

— Започнем ли да се гмуркаме, ще трябва да се примириш с факта, че ще те докосвам, когато се налага.

— Мога да работя с теб. Просто не стой прекалено близо до мен.

— Така казваше и преди. — Той се дръпна назад и махна с ръка. — Място колкото искаш.

Тя се възползва от случая и тръгна към вратата. На прага смъкна якето от раменете си и го закачи на закачалката.

— Благодаря ти, че ми показа дневника, Матю, и че ми разказа другите неща.

— Нали сме партньори.

Тя го погледна. Странно колко самотен изглеждаше, застанал с гръб към щурвала и морската шир, простираща се до хоризонта.

— Така изглежда. Лека нощ.

Глава 17

Сайлъс Вандайк бе изключително разочарован. Докладите, които току-що бе прочел, тотално му съсипаха сутринта. Опита се да върне част от чара на деня като поръча да му сервират обяда в двора, който гледаше към морето.

Мястото определено беше ефектно — вълните се разбиваха с гръм, а музиката на Шопен се възнасяше от тонколоните, умело прикрити сред пищната зеленина на тропическата градина. Той отпи от шампанското и опита салатата от сочни тропически плодове. Знаеше, че настоящата му компаньонка всеки момент ще се завърне от експедицията си по магазините.