— Ти и този Хейдън май сте си заформили нещо, а?

— Той ми е колега — каза тя през зъби. — Приятел. Каза, че името ми е било в списъка с одобрените още преди той да стигне до него.

— Е, и?

— Помисли логично, Ласитър. Като мен. Защо някой би направил това? Исках да открия защо и кой. И открих. Вандайк ме е избрал. Не ми направи впечатление на човек със слаба памет. Според теб колко жени на име Тейт Бомон с диплома по морска археология се разхождат по белия свят?

Нещата най-после започваха да се връзват и той се почувства като последен глупак.

— Ако трябва да гадая, бих казал една.

— Именно. — Тя отново се обърна към парапета. — Няма начин да не е знаел коя съм — тихо добави тя. — И е държал да работя на „Номад“. Ако щеш ми вярвай, но се бях подготвила да напусна експедицията преди баща ми да се свърже с мен.

Той въздъхна и обърса мокрото си лице.

— Вярвам ти. Може и да не съм бил в час, но мисълта, че работиш за Вандайк само за да си изградиш репутация, ме вбесяваше. — Краткият студен поглед, който Тейт му хвърли през рамо, го накара да се почувства като най-долен червей. — Казах, че не съм бил в час. Прибързах със заключенията.

— Да, определено си прибързал със заключенията. — Сега бе неин ред да въздъхне. И защо да й вярва, запита се Тейт. Вече въобще не се познаваха. — Няма значение. Доволна съм, че изяснихме недоразумението. Направо се пържех в собствения си сос. От мисълта, че ме е използвал, ми се повдига. А още по-неприятно ми е, че през всичките тези години ме е държал под око.

Тази възможност не му беше хрумвала. Когато напълно я осъзна, силното чувство, породено от нея, заглуши ревността му. Той я сграбчи за ръцете и я привлече към себе си.

— Свързвал ли се е с теб, правил ли е някакви опити?

— Не. — За да запази равновесие, тя се подпря с ръце на гърдите му. Дъждът се сипеше върху тях на големи топли капки. — Не съм го виждала от деня, в който заплаши, че ще стреля по нас. Но той очевидно ме е държал под око. Първата ми експедиция след дипломирането беше за „Посейдон“, в Червено море. За „Посейдон“ — повтори тя. — И сега не ми остава нищо друго, освен да се чудя още в колко от проектите, в които съм участвала, е имал пръст Вандайк. Колко врати е отворил пред мен и защо?

— Ясно е защо. Видял е, че имаш потенциал и че той може да го използва. — Матю позна изражението, изкривило лицето й, и я разтърси. — Не би ти отворил никоя врата, ако не е бил сигурен, че и сама можеш да си я отвориш. Той не прави услуги, Червенушке. Стигнала си дотук, защото си умна и защото преследваш онова, което искаш.

— Може би. Но това не променя факта, че той е бил там, зад кулисите.

— Да, не го променя. — Ръцете му я придържаха нежно. Не бе забравил, че я държи на сантиметри от себе си. Мина му през ум, че е достатъчно разстроена, за да не се вдърви, ако я притегли към гърдите си. Вместо това прокара ръце от раменете до китките й. И я пусна. — Има и още нещо, което не трябва да се забравя.

— Какво? — Тя потисна тръпките, които плъзнаха по тялото й. Този дребен, небрежен жест й бе така добре познат…

— Ако е знаел, че си на борда на „Номад“, значи знае и че вече не си там. Досега трябва да е разбрал, че отново сме се събрали в екип, както и накъде сме се запътили.

Стана й студено. Имаше усещането, че замръзва.

— Какво ще правим?

— Ще го надвием.

— Как? — Тя отново му обърна гръб и сграбчи мокрия парапет. — Той има източници, контакти, средства… — А нея щеше да я използва, осъзна тя с яснота, от която стомахът й се сви на възел, щеше да я използва, за да се добере до Матю. — Единствената ни надежда е да направим така, че да загуби следите ни. Ако ви оставя и се върна на „Номад“ или отида на друго място, което и да е друго място, може би той ще тръгне след мен. Може дори да пусна слух, че си подлъгал родителите ми да гонят вятъра някъде край бреговете на Ангуила или Мартиника. — Тя се завъртя рязко. — Мога да го заблудя.

— Не. Оставаме заедно.

— Това съвсем не е лишено от смисъл, Матю. Ако ме уважава като професионалист, няма ли да реши, че щом аз не съм проявила интерес към това плаване, значи не си струва и той да се занимава с него? По-вероятно е да ви остави на мира.

— Оставаме заедно — повтори той. — И ще го надвием заедно. — Хвана я за ръката и я дръпна.

— Къде ме водиш?

— На мостика. Искам да ти покажа нещо.

— Трябва да кажем и на другите за това. Отдавна трябваше да им кажа. — Тя затропа по късата стълба. — Всички имат право да участват в решението.

— Решението е взето.

— Ти не командваш тук, Ласитър.

Той затвори с ритник вратата след себе си и грабна едно яке от закачалката.

— Ако си мислиш, че някой ще гласува да си тръгнеш и да останеш сама, значи не си толкова умна, колкото изглеждаш. Облечи това. — Той й подхвърли якето. — Трепериш.

— Ядосана съм — поправи го тя, но пъхна ръце в непромокаемата дреха. — Нямам намерение да оставя Вандайк да ме използва, за да нарани теб.

Бе започнал да сипва бренди от бутилката, която бе взел от шкафа — но ръката му замръзна във въздуха.

— Не бих предположил, че това ще те притесни.

Тя вирна брадичка.

— Нямам нищо против да те заболи, но предпочитам да го направя собственоръчно, а не в ролята на нечие оръдие.

Устните му се извиха в усмивка и той й подаде ниска широка чаша, до половината пълна с бренди.

— Да знаеш, Червенушке, винаги си изглеждала страхотно, когато си мокра, особено пък ако на всичкото отгоре си и изпълнена с възмущение. Точно както в момента. — Той чукна чашата си в нейната. — Знам, че ти се иска да ме нарежеш на филийки и да ме използваш за стръв. Точно както знам, че ще чакаш, докато работата приключи.

— Не бих те използвала за стръв, Ласитър. — Тя се усмихна и отпи от брендито. — Твърде много уважавам рибите.

Той се засмя и я извади от равновесие като я дръпна приятелски за мократа коса.

— Знаеш ли какво още имаш, Тейт, освен острия ум, безпощадното чувство за вярност и упоритата брадичка?

Тя вдигна нехайно рамене, приближи се до кормилото и се загледа в дъжда.

— Почтеност — промърмори той. — Тя ти е като украшение.

Тейт затвори очи и прогони вълната от чувства. Той все още умееше да се промъква покрай всяка защита и да прелъстява сърцето й.

— Това ти украшение май има за цел да ме поласкае, Матю. — Възвърнала самообладанието си, тя се обърна с лице към него. — Защо?

— Просто отбелязвам онова, което виждам, Тейт. И се чудя дали, като добавка към всичките си други добродетели, си успяла да запазиш и онова топло чувство на любопитство и съпричастие, което те правеше толкова специална.

— Никога не съм била специална за теб.

— Напротив. — Той сви рамене, за да прикрие с нехайство болезнената истина. — Ако не беше така, нямаше да си тръгнеш девствена от Сейнт Кристофър.

Руменината се издигна към страните й като бойни знамена.

— Ах, ти, арогантно самовлюбено копеле!

— Когато фактите говорят, и боговете мълчат — възрази той, доволен, че е отклонил вниманието й от притесненията й относно Вандайк. Остави брендито си, клекна пред шкафчето, вградено под тапицираната седалка на койката, и го отвори. — Стой тук — нареди й спокойно той, когато тя тръгна към вратата. — Това ще ти хареса. Освен това… — Все още клекнал, той й хвърли поглед през рамо. — Освен това нямам намерение да те съблазнявам, повярвай ми. Поне в момента.

Пръстите й се стегнаха около чашата. Жалко, че в нея бяха останали само няколко капки. Твърде недостатъчно, за да направят нужното впечатление, ако ги изсипе на главата му.

— Ласитър, шанса ти да ме съблазниш е точно толкова голям, колкото да си взема скункс за домашен любимец. Освен това не притежаваш нищо, което да искам да видя.

— Само няколко страници от дневника на Анжелик Моноар.

Ръката й застина върху дръжката на вратата.

— Анжелик Моноар? „Проклятието на Анжелик“!

— Оригиналният дневник е у Вандайк. Издири го преди почти двайсет години и даде да го преведат. — Матю извади една метална кутия от шкафчето и се изправи. — Чух го да казва на баща ми, че издирил наследниците на личната прислужница на Анжелик. Повечето от тях живеели в Бретан. Оттам е тръгнала и легендата. Вандайк я чул от баща си. Освен това родът им проявявал и личен интерес, тъй като се предполагало, че имат някаква далечна роднинска връзка със свекъра на Анжелик. Ето защо Вандайк смята, че амулетът му принадлежи по право.

Макар да осъзнаваше, че Тейт се е втренчила в кутията, той седна и я сложи в скута си.

— На Вандайк му харесваше да си мисли, че е потомък на граф, дори и на такъв с лоша репутация, а може и точно това да го е привличало най-много. Според него графът си бил върнал амулета. За тази цел се наложило да убие прислужницата, но тя пък била само една прислужница, нали? Колието все още било у него, когато година по-късно умрял от сифилис.

Тейт навлажни устните си. Беше й неприятно, че се чувства толкова пленена от разказа му.

— Ако си знаел всичко това, защо не ни го каза по-рано?

— Някои неща знаех, други не. Баща ми ги е споделил с Бък, а Бък е запазил повечето в тайна. Както и по-голямата част от документацията на баща ми. Попаднах на тях едва преди няколко години, когато той беше в рехабилитационен център и аз реших да изрина боклуците от караваната. Цялата тази работа го плашеше до смърт. — Матю я наблюдаваше и почукваше с пръст по кутията. — Работата е там, че Вандайк е казал твърде много на баща ми. Арогантността го е направила небрежен. Сигурно е смятал, че е на крачка от откриването на амулета, и е искал да се изфука. Разказал на баща ми как е проследил предаването на амулета в семейството на графа. Няколко от сродниците му умрели млади и от насилствена смърт. Тези, които оцелели, живели в бедност. Амулетът бил продаден и така се сложило началото на странстванията и зловещата му репутация.