— Има правителствени програми за хора в положението на Бък. Субсидии, помощи.

— Не и за човек като Матю. Той би поискал заем, но никога не би приел подаяние.

Смутена от думите му, тя се навъси.

— Глупава гордост и нищо друго.

— Че е гордост, гордост е — съгласи се Рей. — Та след като видях Бък, „Изабела“ отново ми влезе в главата. Не можех да се отърся от мисълта за нея. Все се питах: „Какво ако…“. Така че прегледах отново старите си записки, подхванах и новото проучване… — Той отправи поглед към нещо отвъд хоризонта, нещо, което тя не можеше да види. — Сигурно съм започнал да мисля, че ако попадна на нова следа, ще мога един вид да върна на Бък онова, което загуби като мой съдружник.

— Татко, никой не беше виновен.

— Не става въпрос за вина, слънчице. Става въпрос за това какво е редно. Кръгът се затваря, Тейт. И нещо ми подсказва, че точно така е трябвало да стане. — Рей се отърси от мрачното настроение и й хвърли една широка усмивка. — Не е логично, знам.

— Не е нужно да следваш логиката. — Тя се надигна на пръсти и го целуна. — Нея я остави на мен.

— А на майка ти ще оставим грижата за яхтата. — Спомените пробудиха старото вълнение. — Добър екип сме, Тейт.

— Както винаги.

— „Русалка“ откъм бакборда — промърмори той.

И така беше, видя Тейт. Трябваше да признае, че яхтата е зашеметяваща. Двата корпуса се врязваха във водата като диамант в стъкло. Макар лъчите на слънцето да се отразяваха в прозорците на лоцманската кабина, Тейт различаваше силуета на Матю пред кормилото.

Той изравни „Русалка“ с тях, докато помежду им останаха не повече от три метра. Тя го видя да обръща глава към нея и усети предизвикателната му усмивка.

— Май иска да се състезаваме — каза Рей.

— Състезание значи? — Тя се разкрачи за по-стабилна опора и сграбчи регулатора за горивото. — Ами да му угодим тогава.

— Така те искам! — Той изтича на палубата, изкрещя едно „Ууу“ към „Русалка“ и тръгна да вика Марла.

— Добре, Ласитър — промърмори Тейт. — Ти си на ход.

Тя натисна силно регулатора и изви щурвала, така че Матю да остане в дирята й. Тръпката на състезанието я накара да се засмее на глас, когато почувства мощта на двигателите под пръстите си. „Ново приключение“ не бе яхтичка за неделни разходки и с Атлантика, ширнал се отпред, Тейт я остави да литне на свобода.

При дванайсет възела яхтата мъркаше като коте.

Не се изненада, когато видя, че „Русалка“ се появява отдясно. Задаваше се истински спринт и тя го очакваше с удоволствие. Щом носовете им се изравниха, Тейт отново се стрелна напред, скачайки на петнайсет възела.

Той я задмина повторно и тя отново наду скоростта, докато носът му не остана зад кърмата й. И вместо да продължи пренебрежително напред, завъртя щурвала наляво-надясно и накара яхтата да танцува. Тъкмо се подсмихваше самодоволно, когато „Русалка“ се стрелна край нея като куршум.

Докато успее да си затвори устата, Матю вече бе с двайсет метра пред нея. Тя изправи курса и пусна двигателите на пълна мощност. Силният одобрителен смях на майка й долетя откъм носа. Беше толкова заразителен, че Тейт се закиска. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се мери с „Русалка“.

— Голяма работа — каза тя високо. — Страхотна яхта!

И макар да знаеше, че би трябвало да се почувства обидена, когато Матю направи голям кръг и отново се изравни с тях, тя не почувства нищо такова.

Дори я накара да се усмихне, проклет да е!



Вечерта на третия ден акостираха във Фрипорт, избягвайки на косъм бурята, която връхлетя с гръмотевичен дъжд и големи вълни. Беше планирана обща вечеря на борда на „Русалка“, а скариденият шедьовър на Лару се очертаваше като специалитета на заведението.

Докато стане време за допълнителното, Лару и Марла се бяха потопили дълбоко в дискусия относно различните готварски теории, а Бък и Рей се бяха върнали към стария си навик да спорят за бейзбол. Тъй като нито една от темите не попадаше в областта на нейните експертни познания, Тейт с неудоволствие установи, че Матю е останал единствения й потенциален събеседник.

Тъй като мълчанието й се струваше израз на малодушие, тя превключи към дълбоко вкоренените си южняшки маниери.

— Бях забравила, че се интересуваш от конструиране на лодки — започна тя. — Бък ми каза, че сам си проектирал „Русалка“.

— Аха. Прехвърлих някой и друг проект през годините. Този се оказа подходящ. — Той гребна от яхнията. — Изглежда, винаги съм смятал, че ще се върна там.

— Така ли? Защо?

Той вдигна очи към нея.

— Защото така и не довърших започнатото. Сигурно и ти си се сещала за станалото от време на време.

— Не бих казала. — Маниерите да вървят по дяволите, в случая лъжата бе по-безопасна. — Бях заета с други неща.

— Май колежът ти се е отразил добре. — Започнала бе да носи косата си на дълга чак до гърба опашка. Това също й се отразяваше добре. — Чувам, че скоро ще трябва да те наричаме „доктор“ Бомон.

— Остава ми още доста работа.

— Спечелила си си стабилна репутация с онази работа за „Смитсониън“ преди две години. — Изненадата в погледа й го накара да вдигне рамене. — Рей и Марла ме осведомяваха редовно. — Нямаше смисъл да споменава, че се бе снабдил с екземпляр от списанието и бе прочел два пъти петте страници на статията. — Бяха силно въодушевени от факта, че работиш с артефакти, извадени от някакъв древногръцки кораб.

— Едва ли може да се каже, че бях ръководител. Просто бях част от екипа. Хейдън Дийл бе начело на археолозите. Предаваше ми в колежа — добави тя. — Страхотен е. Бяхме заедно и на „Номад“, последния кораб, на който работих.

— И за него чух. — Беше му неприятно, че е участвала в експедиция на Вандайк. — Параход с колела.

— Точно така. Дълбочината беше прекалено голяма за гмуркане. Използвахме компютри и роботи. — Облекчена от професионалния разговор, Тейт подпря брадичка на слятата си в юмрук ръка. — Направихме страхотен филм за растителната и животинска колонизация на кораба.

— Изглежда, е било голямо забавление.

— Беше научна експедиция — хладно отвърна тя. — Забавленията не бяха включени в предварителната програма. Оборудването, създадено да търси и разработва „Джъстин“, постигна поразителен успех. Разполагахме с екип от първокласни учени и техници. А освен научно познание — добави тя заядливо, — корабът ни предостави и злато. Това със сигурност ще го оцениш. Цяло състояние от златни монети и кюлчета.

— Значи Вандайк е станал още по-богат.

„Той знае“ — помисли Тейт и усети как лицето й се смразява и застива.

— Това не е важно. Научната и историческа полза натежава над…

— Глупости. Всичко, което прави Вандайк, е важно. — Вбесяваше го мисълта, че се е променила дотам, че да повярва на това. — Не ти ли пука кой ти плаща заплатата?

— „Морско проучване“…

— Вандайк притежава компанията „Трайдънт“, която притежава „Посейдон“, който притежава „Морско проучване“. — Ухилен подигравателно, той вдигна към нея чашата си с червено вино. — Сигурен съм, че Вандайк е доволен от работата ти.

За секунда бе в състояние единствено да го гледа безмълвно. Сякаш я бе ударил с юмрук в корема. Мисълта, че той може да има толкова лошо мнение за нея, за характера й и за сърцето й, я нараняваше повече, отколкото бе предполагала, че е възможно. Все още пазеше спомена за онзи ден — изправила се вир-вода, вперила предизвикателен поглед във Вандайк на палубата на собствената му яхта. Спомняше си и яростта, и страха, както и отвратителното чувство на загуба.

Без да каже нищо, тя бутна назад стола си и излезе в дъжда. Матю промърмори някакво проклятие, бутна настрани чинията си и я последва.

— Вече така ли реагираш, когато някой сложи огледало пред лицето ти, Червенушке? Просто му обръщаш гръб?

Тя стоеше до перилото на дясната палуба, стиснала го здраво с ръце. Дъждът се изливаше върху нея. Една светкавица разцепи небето на север.

— Не знаех.

— Да бе.

— Не знаех! — повтори тя. — Не и когато си подписвах договора. Ако знаех, нямаше да… Никога не бих се съгласила да бъда част от нещо, свързано с Вандайк. Исках отново да работя с Хейдън, да бъда част от нещо голямо и важно. Така че бях доволна от възможността и друго не ме интересуваше. — Измъчваше я срам, липсвал по времето, когато гневът и възмущението бяха поглъщали цялата й енергия. — А би трябвало.

— Защо? Предоставил ти се е шанс и ти си се възползвала. Така стават нещата. — Той пъхна палци в джобовете си, за да не я докосне. — Направила си своя избор, и какво от това? В крайна сметка Вандайк не е твой проблем.

— Друг път не е! — Новият изблик на гняв я накара да се завърти рязко към него. Дъждът се стичаше на ручейчета по косата и лицето й. В далечината изтрещя гръмотевица. — Вандайк не е твоят личен демон, Матю, каквото и да си мислиш. Той ограби всички ни.

— Е, ти пък си откраднала нещо от него в замяна. Спечелила си малко слава и пари от „Номад“. Както каза, не ти пука кой плаща за експедицията.

— Дяволите да те вземат, Ласитър! Казах ти, че не знаех! Веднага щом разбрах, веднага щом ми светна, че той е уредил да ме вземат на кораба, си събрах нещата и си тръгнах.

— Събрала си си нещата и си си тръгнала, защото те е било страх, че ще се възползвам от родителите ти. Не ме будалкай, Тейт! Знам, че Рей ти се е обадил и ти е казал какво става. Ти пристигна на Хатерас за рекордно време.

— Точно така. И една от причините за това бе, че вече си бях подала оставката и си бях уредила транспорта. Върви по дяволите — уморено каза тя. — Не съм длъжна да ти доказвам нищо. Не съм длъжна да оправдавам действията си пред теб.

Но осъзна, че трябва да ги оправдае пред самата себе си. С нетърпелив жест отмахна подгизналата коса от лицето си.

— Мислех, че съм получила назначението, защото Хейдън ме е препоръчал.

Едно дребно зрънце ревност загложди сърцето му.